Лира Литературно-рекламна Агенция
Създателят на „Копче за сън” си отиде от света ни през 2014-а на 94
Обичан и четен – колко от нашите творци могат да се похвалят със съдбата на Валери Петров. Годините минават, а образът му е все така светъл, плътен и истински. Необичайно доброто отношение към него се дължи преди всички на две неща – таланта и човещината му. Като всеки творец обаче трупа много тъга и огорчение от реалността. „Струва ми се, че светът върви на зле”, казва в едно интервю за в. „Сега” по случай 92-ия му рожден ден. „В дъното на всичко е алчността, жаждата за печалба, която заплашва с гибел човешкия вид”, обяснява поетът. Година по-рано пък, когато е на 91, заявява пред сп. „Осем”: „Усещам нашия век като голямото изпитание за Човека, който твърде самонадеяно се е нарекъл „знаещ, разумен“.”
Та именно това може би е ролята на Хвърчащите хора, които пак Валери Петров сътвори. Талантът му има силата да преобразява навсякъде. Пиесите му оставят отпечатък у възрастните, приказките пък усмихват децата. За преводите също може да се каже, че са пропити от умението му да сътворява, да е на „ти” с думите.
И знаете ли, с времето става нещо все по-скъпо за онези от нас, които искрено обичат книгите, литературата. Точно в деня, в който си отиде преди пет години, социалните мрежи също напомниха колко ни липсва. Най-споделяното, разбира се, беше „За хвърчащите хора”. Ето стихотворението в цялата му прелест…
За хвърчащите хора
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.
и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,
и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
Спомените за Валери Петров отведоха и до още нещо важно за мирогледа му – и толкова често забравяно напоследък. Неговата „Песен за приятелството” напомня, че има стойности, които са безценни във всяка епоха, при всяко състояние на духа.
Песен за приятелството
Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?
Затова, че пръв полита
в огъня да те спаси;
пръв и без да се запита
прав ли си, или не си;
пръв за теб леда пролазва;
пръв за теб пролива кръв —
ето за това се казва,
че приятелят е „пръв“!
Натъкнахме се и на още нещо любопитно – превод на Валери Петров на един друг принц на словото, Жак Превер. Ето няколкото брилянтно звучащи и на български стиха:
Фиеста
И чашите бяха опразнени,
и бутилката – с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото – широко открито.
И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна,
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола в мойте ръце.
