„Феликс и невидимият извор” дарява живот

06.08.2019 Критика, Ревюта

Анна Мирчева ни среща с книга и герои, които разпалват удивлението ни

Ерик-Еманюел Шмит е сред най-обичаните френски автори. Езикът му е жив, магичен и наситен с многоцветни образи. Разбира се, няма нищо случайно, тъй като освен писател, той е и драматург, често поставян по световните сцени. Всяка негова творба е произведение на изкуството – музикално, художествено или… просто изкуството да се живее жадно и с любов.

Една от най-новите дестинации, към които ни повежда, е романът “Феликс и невидимият извор”.

Героят му е 12-годишен. Голямо момче, съразмерно на отговорността, която му се налага да поеме. Момче, което намира отговорите на житейските уравнения с чудотворната спонтанност, на която е способна само неопорочената от истински страх детска душевност.

Детството му е съпроводено от красотата, която (той знае) ще го сполети един ден, защото ще се превърне в красавец като баща си – самият Свят Дух – наистина (фамилията му е Сент Еспри- от фр. Свят Дух), така казва майка му – Фату Н’Диайе. Красотата го съпътства и в умението на тази негова майка да назовава нещата и хората с истински имена – буквално и преносно. По този толкова естествен и в същото време вълшебен начин тя отваря прозорец към щастието им. Нормално и непретенциозно щастие, което приляга на всеки един от тяхното почти “семейство”. В отворения дом, в какъвто се превръща бистрото им, наречено “На бачкане”, табелката WC – заменена с по-вярното “усамотяване на спокойствие”.

– Защо политат птиците? Сериозните хора ще ти кажат, че те се местят, търсят храна, проучват небето, с една дума, полезни постъпки. Какъв ужас! Не, птиците летят, както пеят, за удоволствие, заради красотата на жеста, заради еуфорията на мига…
– Светът принадлежи на онези, които са рещили да не притежават нищо.
(из „Феликс и невидимият извор“ от Ерик-Еманюел Шмит)

Малкото “общество”, в което расте Феликс (щастлив – фр.) е толкова пъстро и разнообразно, също като т.нар. “африканско бъбрене”:

Г-жа Симон – тази не толкова привлекателна, “изхабена” жена, принудена да оцелява, проституирайки в Булонския Лес. Не, това не е нейната мечта, но оказала се по рождение в “погрешно тяло”, тя е с биология на мъж и… нежна счетоводителска, женска душа.
Госпожица Тран-Мила, премигваща притеснено евроазиатка, която бива “излекувана”от самотата си благодарение на Фату и нейната дарба да дава имена.
Г-н Софронидис – разбира се, с гръцка фамилия, подхождаща идеално на мъдрия и всеразбиращ “цар” на тяхната малка “общност”.
Робер Ларус – по-плах от пеперуда, встрани професията си на техник, поправящ прахосмукачки, той има едничка мечта, по която неуморно и всекидневно се труди. Наизустяването на огромен речник. Никой не знае истинското име на Робер, а настоящото той получава, разбира се, от тази, която най-добре умее да именува нещата и хората.

Членовете на това “семейство” помагат на Феликс да не страда от отсъствието на баща си и изобщо, да изживява най-приятното и безметежно детство, което едно момче може да си представи. Докато единственият му “Бог” в лицето на майка му не замлъква. Ей така, просто спира да говори, изчезва тихомълком от живота, макар тялото ѝ да се движи все още.

Тогава се налага точно господин Сент Еспри, липсващият, да отведе жената и сина си в далечната нейна родина, да ги срещне с корените им. Там Феликс да открие, защо “братът” на майка му се нарича “брат”, макар да не е. Ще разбере това, че има истински извори на неизчерпаема обич, от които човек и всичко покрай него се изпълва с живот само заради самия живот.