Лира Литературно-рекламна Агенция
Хората да се събудят, ако искат промяна
Това лято е по-жежко от останалите. Температурите далеч преди сезона надхвърлиха рекордните за Централна Европа, докато медиите се скъсаха да тиражират лоша новина – Земята изчерпва ресурсите си, наистина сме на прага на екологична катастрофа заради глобалното затопляне и свръхконсумация.
Тук романът „Спящият град“ върши идеална работа. Освен четиво за ваканцията, книгата се оказа антиутопия от висока проба за малки и големи.
Първите страници с нищо не намекват за Апокалипсиса, който ще споходи четири деца от обикновено чешко семейство. Пръв една събота се събужда шестгодишният Самуел, последван от сестрите си Ема и Кристина – близначки на 12, и вече поотрасналият Кришоф, (той е на 15 и в правото си да мърмори). Мартин Вопенка споделя, че когато пише книгата, вкъщи на главата са му четирима такива палавници, та не се е наложило да ги измисля.
Вместо децата писателят решава да укроти родителите. И ги обрича на внезапен, дълъг сън. Заспиват всички, които някога са създали потомство или в момента отглеждат деца.
Аха, ясно, ще помислят мнозина. Като в „Спящата красавица“, „Оле, затвори очички“, може би като в „Слепота“ на Жозе Сарамаго, чумата-безсъница в „Сто години самота“ и въобще, в онези проекции на съня в литературата, в които събуждането е свързано с чудо, а заспиването означава преминаване в друг свят.
Не съвсем. Оставени сами на себе си, децата в „Спящият град“ са прекалено уязвими, за да се правят на магьосници. Те излизат на улицата да търсят помощ и срещат единствено апатията на останалите хора, които макар и в будно състояние, не са създали нищо смислено.
Мартин Вопенка подкрепя теорията, че е нужна световна катастрофа, за да си отворят очите. Той подтиква своите герои да се движат, да имат цел, която ще ги отдалечи от бруталните прояви на реалността – например политик, който използва съня за пропаганда, представител на хуманитарна или религиозна организации, на чийто гръб лежат сума хрантутници, някой и друг дребен спекулант на черно, шофьори, пияници, самотници и какви ли не…
Интересно е решението на автора да разтури компанията и да остави най-малкия в ръцете на банда, занимаваща се с трафик на деца. Така хем осветлява възрастните читатели по въпроси за организираната и битова престъпност в Чехия, хем мобилизира младите да следят как всяко от хлапетата ще покаже характер, съобразителност и воля за живот. Прибирането у дома на Самуел, Кристина, Ема и Крищоф ги вкарва в такъв динамичен сървайвър, че ако в определени случаи бихме плакали за клетите дечица, в „Спящият град“ просто им стискаме палци да се справят.
Накрая родителите постепенно се събуждат в синхрон с желанието на децата да се върнат, и при един по-внимателен прочит ще видим езотеричната нишка, която впрочем Вопенка не крие – отделните действия в романа му показват етапи от еволюцията на душите към първоизточника. За едни това може да означава невинно вкъщи, с мама и татко, за някои – на по-високо стъпало, близост до Бога, в храм или общност.
Както и да го гледаме, дори само през виолетовия шрифт и илюстрациите на Даниела Оленикова, радваме се на света, който тази книга ни подари.
текст: Людмила Еленкова
