Начало / Критика / Пластмасовият човек превзе и рая

Пластмасовият човек превзе и рая

Преди 50 години Хенри Милър описва поколението днес

hen

Колкото повече време минава, толкова по-уверени ставаме, че без книгите на Хенри Милър животът (все пак) е възможен. Макар че, когато бяхме студенти, не разсъждавахме точно така. Но нещо се промени и “тропиците” поизгубиха митичното си очарование. Затова, когато отворих последното, все още прясно и миришещо на мастило издание на “Един дявол в рая”, се замечтах. Книгата можеше да ме върне в най-хубавите ми години; във времената, когато нямаше по-голяма радост от разказването. Тогава самият живот бе не друго, а повод за разказване. Вярвахме, че дори смъртта и досадата може (и трябва) да бъдат разказвани. Само че – оказа се – твърде много съм остарял за Хенри Милър. Изгубил съм го заедно със заверките на семестрите и с тъжното очакване на сесиите. И той, и Борис Виан, и Буковски никога няма да се върнат. Затова четях “Един дявол в рая” и се опитвах да си представя – ако онзи досадник Морикон, героят на книгата, който все по-нагло танцува върху ребрата на повествователя, тоест на самия Хенри Милър, живееше вкъщи, какво щях да направя? Защо ми е перфидността му? Трябва ли ми ферма за плъхове? Защото подобен псевдоинтелигент е по-вредоносен и от тях. След което проумявах, че романът на Хенри Милър е антироман. Нещо повече, той е животът, който живея самият аз. Потапям се в него, за да усетя, че разказът прави точно обратното. Излиза от своето русло. Превръща се във всичко друго, само не и разказ. Лута се като мътна вълна от бряг в бряг, понеже не иска да говори за предмета на своето повествование. А не иска да говори, защото знае, че няма нищо по-глупаво от това да допуснеш до себе си човек, който “се държи така, сякаш наглостта му бе в реда на нещата, нещо подразбиращо се”. И всичко е толкова реално, така документално, че Морикон се превръща в алегория. Сравним е с Чумата на Камю. С тази разлика, че “чумата” на Хенри Милър говори с човешки глас и има наглостта да те праща да ù купуваш талк “Ярдли”. Тя стои “над нещата”, но се сърди, ако същите тези неща не стоят в ръцете ù. Защото Морикон, верен на смъртта и на собственото си име, винаги има право. Всички са му длъжни. А неговият дълг е да си почива от тежестта на живота.

„Единствената разлика между Адамовия и днешния мъж е, че единият е роден за Рая, а другият трябва да го създаде.“ („Един ден в рая“)

1_B-dr_xZhhFbJxnfHJJVCZA

Някои биха казали, че това е интуиция или предусещане за едно далечно следвоенно бъдеще. Подобно на “1984”. Защо не?! Та нали Камю, Оруел и Хенри Милър пишат по едно и също време. Долавят едни и същи вируси във въздуха и едни и същи страхове терзаят душите им. Иначе откъде щяха да знаят за пластмасовия човек, “който еднакво добре говореше за всичко. Нямаше значение за какво ще приказва – храни, дрехи, ритуали, египетски пирамиди, Хермес Трисмегистус или Елевзинските мистерии…” Цитатът може да продължи повече от страница. Дори две, че и три… Защото там някъде – между 56 и 60 страница, Хенри Милър описва проблемите на поколението, което ще се роди половин век след написването на книгата. Реалността на селектирания троскот – домашен любимец и саксийно цвете; естеството на съвършено невинния човек, който е готов да блъсне баба си по стълбите и после да я попита: “защо бързаш, бабо?”, все повече ще стряска литературата. Може би затова и заглавието звучи – донякъде – есхатологически. Как иначе ще опишеш “онези маймунски очи и зад тях – череп в черепа, безкрайна пещероподобна гробница, озарена от суха, унищожителна светлина, излъчвана от една вселена… отстояща отвъд въображаемите граници, които би могъл да си постави и най-дръзкият учен” (цитатът е на стр. 59). Защото, стигнали до тропиците, продължим ли в търсене на блаженството си, ще се озовем на полюса. След което дълго ще се чудим защо ни е толкова студено. А може би няма да се чудим. Защото Морикон живее в свят, където няма място за почуда. Там има само материал. “Безсмъртен материал, който нямаше нищо общо с живота”. От което би могло да следва, че Морикон е не друго, а (позабравен) кошмар на Балзак. Нарича се “Серафита” и с подаряването на тази книга се влиза в завръзката на “Един дявол в рая”. Вероятно защото проблемите на пластмасовия човек са доста по-стари, отколкото предполагаме. Или защото реализмът – дори и балзаковия – има особени, прекалено нереалистични измерения. И точно за тях си струва да се говори.

Поглед към Хенри Милър от Николай Петков

avtor

Прочетете още

186

Хакни хормоните си – и още съвети за бързо щастие

Ето начин да разберем по-добре себе си Дейвид Филипс ни предлага книга колкото провокативна, толкова …

Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
Filter by Categories
"Четящият човек"
Автори
Без категория
България
Други
Интервюта
Класации
Класации "Ню Йорк Таймс"
Класации "Хеликон"
Колонката на...
Критика
Любопитно
Нови книги
Откъси
Ревюта
Свят
Събития
Читатели
Читателски дневник

Повече...