Лира Литературно-рекламна Агенция
Преди 50 години Хенри Милър описва поколението днес
Колкото повече време минава, толкова по-уверени ставаме, че без книгите на Хенри Милър животът (все пак) е възможен. Макар че, когато бяхме студенти, не разсъждавахме точно така. Но нещо се промени и “тропиците” поизгубиха митичното си очарование. Затова, когато отворих последното, все още прясно и миришещо на мастило издание на “Един дявол в рая”, се замечтах. Книгата можеше да ме върне в най-хубавите ми години; във времената, когато нямаше по-голяма радост от разказването. Тогава самият живот бе не друго, а повод за разказване. Вярвахме, че дори смъртта и досадата може (и трябва) да бъдат разказвани. Само че – оказа се – твърде много съм остарял за Хенри Милър. Изгубил съм го заедно със заверките на семестрите и с тъжното очакване на сесиите. И той, и Борис Виан, и Буковски никога няма да се върнат. Затова четях “Един дявол в рая” и се опитвах да си представя – ако онзи досадник Морикон, героят на книгата, който все по-нагло танцува върху ребрата на повествователя, тоест на самия Хенри Милър, живееше вкъщи, какво щях да направя? Защо ми е перфидността му? Трябва ли ми ферма за плъхове? Защото подобен псевдоинтелигент е по-вредоносен и от тях. След което проумявах, че романът на Хенри Милър е антироман. Нещо повече, той е животът, който живея самият аз. Потапям се в него, за да усетя, че разказът прави точно обратното. Излиза от своето русло. Превръща се във всичко друго, само не и разказ. Лута се като мътна вълна от бряг в бряг, понеже не иска да говори за предмета на своето повествование. А не иска да говори, защото знае, че няма нищо по-глупаво от това да допуснеш до себе си човек, който “се държи така, сякаш наглостта му бе в реда на нещата, нещо подразбиращо се”. И всичко е толкова реално, така документално, че Морикон се превръща в алегория. Сравним е с Чумата на Камю. С тази разлика, че “чумата” на Хенри Милър говори с човешки глас и има наглостта да те праща да ù купуваш талк “Ярдли”. Тя стои “над нещата”, но се сърди, ако същите тези неща не стоят в ръцете ù. Защото Морикон, верен на смъртта и на собственото си име, винаги има право. Всички са му длъжни. А неговият дълг е да си почива от тежестта на живота.
„Единствената разлика между Адамовия и днешния мъж е, че единият е роден за Рая, а другият трябва да го създаде.“ („Един ден в рая“)
Някои биха казали, че това е интуиция или предусещане за едно далечно следвоенно бъдеще. Подобно на “1984”. Защо не?! Та нали Камю, Оруел и Хенри Милър пишат по едно и също време. Долавят едни и същи вируси във въздуха и едни и същи страхове терзаят душите им. Иначе откъде щяха да знаят за пластмасовия човек, “който еднакво добре говореше за всичко. Нямаше значение за какво ще приказва – храни, дрехи, ритуали, египетски пирамиди, Хермес Трисмегистус или Елевзинските мистерии…” Цитатът може да продължи повече от страница. Дори две, че и три… Защото там някъде – между 56 и 60 страница, Хенри Милър описва проблемите на поколението, което ще се роди половин век след написването на книгата. Реалността на селектирания троскот – домашен любимец и саксийно цвете; естеството на съвършено невинния човек, който е готов да блъсне баба си по стълбите и после да я попита: “защо бързаш, бабо?”, все повече ще стряска литературата. Може би затова и заглавието звучи – донякъде – есхатологически. Как иначе ще опишеш “онези маймунски очи и зад тях – череп в черепа, безкрайна пещероподобна гробница, озарена от суха, унищожителна светлина, излъчвана от една вселена… отстояща отвъд въображаемите граници, които би могъл да си постави и най-дръзкият учен” (цитатът е на стр. 59). Защото, стигнали до тропиците, продължим ли в търсене на блаженството си, ще се озовем на полюса. След което дълго ще се чудим защо ни е толкова студено. А може би няма да се чудим. Защото Морикон живее в свят, където няма място за почуда. Там има само материал. “Безсмъртен материал, който нямаше нищо общо с живота”. От което би могло да следва, че Морикон е не друго, а (позабравен) кошмар на Балзак. Нарича се “Серафита” и с подаряването на тази книга се влиза в завръзката на “Един дявол в рая”. Вероятно защото проблемите на пластмасовия човек са доста по-стари, отколкото предполагаме. Или защото реализмът – дори и балзаковия – има особени, прекалено нереалистични измерения. И точно за тях си струва да се говори.
Поглед към Хенри Милър от Николай Петков
