Лира Литературно-рекламна Агенция
Майка на три дъщери, водещи личности в своите сфери, наричана „Кръстница“ на Силициевата долина и вдъхновяваща преподавателка, Естер Войчицки води революция в начина, по който възпитаваме следващите поколения. Нейните методи на възпитание, наричани ТРИК, са познати в цял свят. Благодарение на тях се оформят мислещи, мотивирани и креативни личности. Ценностите на ТРИК дават резултати при всеки, независимо от възрастта, културата или обстоятелствата и Войчицки доказва, че никога не е прекалено късно да започнем да ги използваме.
Неуморният дух на Естер и ценностите на ТРИК полагат основите на успешния живот на дъщерите ѝ: Сюзън, ключова част от разрастването на Google, сега е CEO на YouTube, Джанет е епидемиолог и професор по педиатрия в Калифорнийския университет, а Ан е основател и CEO на фирмата за генетични изследвания 23AndMe.
В кариерата си на преподавател по журналистика, Естер прилага методите си при обучението на студенти, сред които актьора Джеймс Франко и дъщерята на Стив Джобс – Лиса.
В „Как да отгледаме успешни личности“ (изд. „Асеневци“) Войчицки не само ни запознава със своята история, но ни учи какво е да си водещ професор, да възпитаваш в дигиталната епоха и как с 5 прости принципа можем да отгледаме самостоятелни и целеустремени личности.
Сега повече от всякога се нуждаем от креативни, независими мислители и революционери. Нека ги създадем заедно.
ОТКЪС
НАПРАВЕТЕ ТАКА,
ЧЕ ДА ИЗГЛЕЖДАТЕ НЕНУЖНИ
Знам, че това ще прозвучи налудничаво на някои хора, но моята крайна цел като учител и родител е следната: да направя така, че да изглеждам ненужна. Точно така. Искам децата да са толкова независими, че да не съм им нужна. Традиционното образование превърна учителя в „мъдреца на сцената“. Учителят знае всичко; ролята на детето е да слуша. Това не е моята цел, нито пък моят стил. Е, може би, докато все още са малки, съм по-близо до стереотипа за учител, но дори и тогава целта ми беше да ги насоча към идеите, които са техни собствени. Пасивното получаване на информация и наблюдаването на това как някой друг извършва нещо са най-лошите начини да се учи. Както Джон Дюи, известният педагогически психолог, твърди в началото на двадесети век, „За да се научиш, трябва да го направиш“. Идеите на Дюи са много разумни. Ако не можете да изпитате нещо, не можете напълно и да го разберете. И не можете да го направите самостоятелно. Ето защо се превърнах във „водач, наблюдаващ отстрани“. Моята философия не е да ги накарам да ме игнорират или да не ми обръщат внимание, а да се чувстват достатъчно овластени да правят всичко сами. Това не означава, че не искам да бъда част от живота им, нито пък, че не ме обичат или уважават, а че искам да бъдат толкова овластени, че да се чувстват комфортно да действат независимо. Аз им помагам или ги улеснявам, но не аз съм човекът, който е начело и който ги ръководи.
И така, как изглежда това? Главните редактори ръководят часовете ми. Те поемат тази роля, откриват часа, определят тона и структурата на деня. И защо не? Това са задачи, с които могат да се справят и без мен и им дава някаква работа. Сядат на пет стола с лице към класа и водят дискусиите. Те са тези, които решават кои истории да се включат, кои да се махнат и какви поправки трябва да бъдат направени в последната минута. Учениците винаги се стряскат, когато разберат, че това е начинът, по който провеждам занятията си.
Спомням си първите ми главни редактори. Цялата идея беше съвсем нова както за учениците ми, така и за мен. Една от първите истории, които написаха през 1991 г., беше за нещо, което беше важно за тях – а именно, тревожното нарастване на случаите на бременност в юношеска възраст. Всъщност, една от статиите, които написаха тогава, обсъждаше необходимостта учениците да се научат да използват предпазни средства. Струваше ни се прекалено дръзко, но също така знаехме, че е важно.
Това се случваше точно след решението на Върховния съд по делото „Хазелуд срещу Кулмайер“ от 1988 г., което ограничаваше правата, дадени на учениците журналисти според Първата поправка. По принцип, всичко, което искат да публикуват в училищния вестник, може законно да бъде цензурирано от директора или съветника на вестника. Смятах този вид цензура за абсурден и напълно различаващ се от американските ценности. Затова пренебрегнах решението, както всъщност направи и целият щат Калифорния. Бях благодарна, че щатският сенат прие анти-Хейзълуд закон, който не приема решението (макар че Хейзълуд все още е валиден в 36 щата). Защо учениците да не могат да имат същите права като всички останали граждани? Как иначе ще развият мнение, което да допринесе за развитието на обществото?
Онези статии за сексуалната активност оказаха голямо влияние върху училищната политика. В резултат на тази поредица училището в Пало Алто реши да започне нов курс за всички ученици от областта, наречен „Умения за живот“. Тази дисциплина все още е задължителна тридесет години по-късно. Основният фокус е върху начини на защита срещу полово предавани болести и нежелана бременност, макар че курсът учи и на други важни житейски умения, като готвене и управление на финансите.
Всичко това се случи, защото учениците имаха свободата да пишат за това, което имаше значение.
Щом учениците се ангажират с това, което правят и се чувстват овластени, те могат да постигнат всичко. Едно от най-удивителните неща, свързани с израстването на дъщерите ми, е как те се превърнаха в ревностни, творчески революционери. Всяка една има за цел да направи света по-добро място за всички хора, всички нации, всички икономически групи. Сюзън възприе YouTube като животопроменяща платформа и затова убеди Google да я купи и работи усилено, за да стане неин главен изпълнителен директор. Нейната визия е да направи видеото достъпно за всички, да даде възможност на хората по целия свят да споделят живота, работата, мненията и идеите си, както и различни продукти и услуги. Целта е всеки да може да се изкаже. YouTube смята, че светът е по-добро място, когато слушаме, споделяме и изграждаме общности чрез истории. Това послание е еднакво важно и за образованието и имах честта да работя със Сюзън за въвеждането на YouTube в класната стая.
Междувременно Джанет се е нагърбила с радикалната мисия да изкорени затлъстяването при децата и възрастните и нейната основна цел е производството на газирани напитки. Тя пътува по целия свят, достигайки някои от най-маргинализираните и нуждаещи се общности, като разпространява посланието за опасностите от захарта. Фокусът ѝ е върху здравето на бременните жени, бебетата, малките и по-големи деца, както и върху отрицателното въздействие на захарта върху бъдещото население. Към днешна дата Джанет е публикувала повече от сто научни статии по различни здравни теми, вариращи от ефектите на затлъстяването върху кърменето до хроничните болести в селищата на местното население на Аляска.
А що се отнася до Ан, тя напусна мачо-света на Уолстрийт, за да проправи свой собствен път в света на медицината с компанията си 23andMe. Фокусът ѝ е върху осигуряването на правото на потребителите да получат необходимата им информация за тяхното здраве, за да могат да направят своя интелигентен избор. Един от нейните лозунги е „Никой не се интересува повече от тялото ти, отколкото ти самия.“ Костваше ѝ големи усилия да убеди Американската асоциация на лекарите, както и администрацията по храните и лекарствата в мисията си, но тя работи с тях и им показа значимостта на това да се осигурява на всеки пациент информация за рисковете от хронични заболявания като Паркинсон, Алцхаймер и рак на гърдата. Нейната идея е, че след като сме въоръжени с тази информация, можем да направим избора си за начин на живот, чрез който да намалим драстично тези рискове. 23andMe напълно променя пейзажа на информираността и овластяването на пациентите. Това е новаторска концепция, която тепърва ще набира популярност.
Работата е там, че сега повече от всякога се нуждаем от креативни, независими мислители и революционери. Нашите деца ще бъдат изправени пред толкова много предизвикателства. Ще трябва да експериментират и да поемат рискове и да мислят сами, за да оцелеят, но няма да са способни на това, ако ги контролираме и ги защитаваме прекалено много. Дължим на децата си свободата им, за да могат да преуспяват в най-непредсказуемия век, с който сме се сблъсквали.