Начало / България / Защо интелигентните хора често губят при спор?

Защо интелигентните хора често губят при спор?

218732_bСлучвало ли ви се е да отидете до другата стая и да се чудите какво всъщност търсите там? Или да срещнете познат, но да не можете да си спомните името му? Да усещате, че думата, която търсите, е на върха на езика ви, но да не можете да я повикате в точния момент?

Спокойно! Оказва се, че всичко това било нормално. Дори най-усъвършенстваният човешки орган – мозъкът, има своите слаби страни. Въпросът е да разберем как работи умът, за да избягваме капаните му и да направим най-доброто при дадените обстоятелства.

Д-р Дийн Бърнет е специалист по мозъка и преподавател по психология и клинични невронауки в университета в Кардиф. Той е най-четеният блогър в научната мрежа на „Гардиън“ и… действащ комик. Какво по-добро съчетание от това за написването на изключително интересна, остроумна и полезна книга за работата на мозъка, при това подкрепена с последните научни изследвания в областта на невропсихологията! В книгата си „Щурият мозък“ (изд. „Изток-Запад“) д-р Бърнет разглежда белите петна, кошмарите, инсомнията и други „забавни“ неща, които се случват в мозъка ни. С невероятно чувство за хумор, с интересни примери и любопитни асоциации той разкрива щуротиите на мозъка и ни дава ключ към разбирането на собствената ни същност.

 

Откъс

ПРАЗНИТЕ ТЕНЕКИИ ВДИГАТ ПОВЕЧЕ ШУМ

(Защо интелигентните хора често губят при спор)

Едно от най-вбесяващите неща на света е това да спориш с някой, който е убеден, че е прав, след като знаеш със сигурност, че греши, и си в състояние да го докажеш чрез факти и разсъждения, но въпреки това увереността му остава непоклатима. Веднъж станах свидетел на разпалена препирня между двама души, единият от които беше твърдо уверен, че все още е ХХ век, а не XXI. Аргументът му беше: „Сега сме 2015 г.! Започва с 20, не с 21! Нали така?“ Това бяха точните му думи.

Сравнете това с известния психологически феномен, наречен „синдром на самозванеца“. Хората с големи постижения в различни области системно подценяват способностите и постиженията си въпреки наличието на действителни доказателства за тяхното съществуване. Това е свързано и със социални фактори. Особено често е например жени, постигнали успехи в традиционно доминирани от мъжете области (каквито са повечето), да бъдат под влиянието на негативни стереотипи, предразсъдъци, културни норми и т.н. Това обаче не се отнася само до жените и интересното е, че засегнатите са основно хора с безспорни постижения – точно онези, които почти винаги имат силно развита интелигентност.

Познайте кой учен е казал следните думи преди смъртта си: „Прекалената почит, на която се радва делото на живота ми, ме кара да изпитвам извънмерно неудобство. То ме кара да се чувствам като неволен измамник.“

Алберт Айнщайн. Не точно неудачник в науката.

Тези две черти – синдромът на самозванеца при интелигентните хора и нелогичната самоувереност на не чак толкова интелигентните, често се съчетават по начин, който води до неприятни последици. Съвременните обществени дебати протичат по катастрофален начин тъкмо по тази причина. Важни въпроси като ваксинацията или промените в климата неизменно се решават чрез пламенните пустословия на хора, чието лично мнение не се основава на достатъчна информация, нито от спокойните разяснения на обучени експерти. Всичко това се дължи на поредните чудатости на нашия мозък.

Хората използват другите хора като източник на информация и за потвърждение на собствените им схващания, вярвания и усещането им за лично достойнство. Тук ще отбележим, че колкото по-уверен изглежда някой, толкова е по-убедителен той за останалите и толкова са по-склонни те да повярват в това, което той казва. Това е доказано през 90-те години на ХХ век от Пенрод и Къстър, които анализират от тази гледна точка случващото се в съдебните зали.

Изследването им е посветено на степента, в която съдебните заседатели приемат свидетелски показания. То показва, че те е по-вероятно да се доверят на свидетел, който изглежда сигурен и уверен, а не на такъв, който изглежда нервен, разколебан или несигурен относно детайли в своите показания. Това очевидно е тревожен резултат – съдържанието на показанията е определящо за присъдата в по-малка степен от начина, по който те са поднесени. Този факт би могъл да има важни последици за съдебната система. Нищо не показва, че този ефект се наблюдава само в съдебните зали – кой би казал, че нещо сходно не се случва и в политиката?

Днешните политици са специално обучени, така че да могат да говорят гладко и уверено по произволна тема, без да кажат нищо съществено. Или пък още по-лошо – съвършени безсмислици като „Те погрешно ме подцениха“ (Джордж У. Буш) или „По-голямата част от вноса ни е презокеански“ (пак Джордж У. Буш). Вероятно си мислите, че рано или късно най-умните хора ще поемат нещата в свои ръце – колкото по-умен е някой, толкова по-добра работа ще може да свърши. Колкото и противно да е това на нашите интуиции обаче, колкото по-умен е някой, толкова по-вероятно е той да изпитва съмнения в правилността на разбиранията си, а колкото повече се съмнява някой в самия себе си, толкова по-малко ще му се доверяват и другите. Така стоят нещата при демокрацията. (…)

Това, че по-слабо интелигентните хора са по-уверени, си има и име: ефект на Дънинг-Крюгер. Този феномен е наречен на Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер от университета „Корнел“. Те първи анализират този феномен, провокирани от новината, че престъпник се е опитал да обере банка, покривайки лицето си с лимонов сок (лимоновият сок може да се използва като невидимо мастило, затова той решил, че в резултат на това лицето му няма да се вижда на охранителните камери).

Нека спрем за момент, за да оценим това по достойнство.

Дънинг и Крюгер накарали участниците в експеримент да попълнят поредица от тестове, но освен това ги накарали да оценят колко добре си мислят, че са се справили с поставените задачи. Така открили поразителна зависимост – онези, които се справили зле, почти винаги допускали, че са се справили много по-добре, докато онези, които се справили добре, почти винаги допускали, че са се справили по-зле. Въз основа на това Дънинг и Крюгер стигнали до извода, че на хората със слаборазвит интелект не само им липсват интелектуални способности, но също и способността да разбират кога се справят зле с нещо. Тук отново излиза на предно място егоцентризмът на мозъка, който ни прави слепи за всичко, въз основа на което можем да си съставим отрицателно мнение за самите себе си. В добавка към това, осъзнаването на собствените ни ограничения и превъзходството на останалите над нас е нещо, за което също е нужна интелигентност. В резултат се стига дотам хора разпалено да спорят по теми, за които те самите нямат кой знае какви познания, дори опонентът им да е посветил на същите теми целия си живот. Мозъкът ни изхожда единствено от собствения ни опит, а едно от основните ни допускания е, че всички са като нас. Така че, ако си идиот…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.