„Сляпа неделя“ (откъс)

Черешова задушница

Дъжд дъжди.
Сняг снежи.
Слънце се смее.
Смее се мечка.
Мече се жени.
Гръм вали.
Дъб дими.
Змей се развежда.
Плаче гората.
Хоро се вие.
Кон пръхти.
Меч лъщи.
Риза белее.
Булка чернее.
Бебе се беси.
Кръв кърви.
Дух лети.
Пее полето.
Пука небето.
Гроб им кумува.
Кос цъфти.
Сол сълзи.
Червей пирува.
Луна лудува.
Месец беснее.
Дим хвърчи.
Вълк ечи.
Дявол се пощи.
Ангел се моли.
Бог се сбогува.
Вест кръжи.
Бог божи.
Вятър немее.
Блее агнецът.
Кръстът се кръсти.

Гергьовден
Стани Гьорги, кървав Гьорги

Конче бело в доба черна.
Врано конче в светла доба…
Кой не верва, да не верва.
Свети Гьорги, слезни в гроба.

Змей ни змеи сто години,
Светли Гьорги, младо момче,
слезни в мрака, изведи ни,
възседни си бело конче.

Празни пазви, черно жито,
в мрак жалеем, и линеем.
Дявол пали свещ в душите,
и се кръсти, исо пее.

Кой от нас се сам отказа,
кой от род се сам отрече…
Господ, брате, ни наказа,
чужди братя да сме вече.

Песни делим, делим царство,
охка Охрид, Солун пъшка.
Черна злоба и коварство,
плаче женско, плаче мъжко.

Стани Гьорги, слезни в гроба.
Черно вътре, вънка черно.
Ти от десно си на Бога,
в който никой тук не верва.

Дай ни сили, братко мили,
дай ни гроб на свое име.
Бегат голи самодиви,
смок виси на козе виме.

Ангел божи сълзи рони.
Булки бели, черни скитат.
Грешник греховете брои.
Змей се змеи и се киска…

Грабвай, Светли, дълго копие,
дай Вардара да преминем.
И от София до Скопие,
мъртвите деди да вдигнем.

Черни очи, мале черна,
черна вода те люлее.
Кой не верва, да не верва.
Брат со брат се не родее.

Род от род се разродява.
пуста орис, змей горянин,
кръв со кръв се разводнява,
Пирин бега от Балкана.

Черно вънка, вътре черно.
Стани Гьорги, кървав Гьорги,
Кой ти верва, да ти верва.
Черна змия да прогоним.

От кръвта й – вино църно.
От потта й – люта вода.
Вой да вие с цело гърло,
и да моли за свобода.

Жлъчката й да изпием.
Очите й да изсмучим.
И до крак да й избием
децата, додето ручат.

Леле мале, пей ни песни,
пей ни мале, плач те дави.
В бой се бием като бесни,
в мир мируваме от слабост.

Дай ни огън, светли Гьорги,
да засветим, дай ни огън.
Изведи ни ти от гроба,
път ни дай към твоя Бога.

Край на мъртвото ни време.
Дай ни огън в нас да съмне.
Дай ни тяга да умреме
и при Господ да се върнем.

Сляпа неделя
І.
Гола е нощта заспала,
спи край горското поточе –
с поглед я изпива цяла,
но не може да й скочи.
Огън му гори снагата,
от петите до гръкляна,
а в подмолите водата
ври от полудяла мряна.
Спи си тя без сън, дълбоко,
тъмната си гръд люлее…
Бликва мляко от потока,
всичко живо ще залее.
Спи без нощница в тревата,
ручеят по нея съхне,
и нашепва на зората
да не бърза да пристъпи.
И въздиша, и се моли,
и протяга влажни пръсти…
Феите бесуват голи.
Бухал плюе и се кръсти.
Охлюв охка над лисица,
цвили под вампир кобила.
Вълк се люби със змеица,
кукувица спи с плашило.
Днес е сляпата неделя,
Боже, сляпото проглежда! –
кукувичът няма челяд,
плаче, и кълне, нарежда…
Но в блажената постеля
бавно голата се буди…
Утре сляпата неделя
никой няма да учуди.
ІІ.
Иде сляпата неделя.
Нощем броди из гората,
гола с глутници беснее –
вълци ближат й снагата.
И с вълчиците играе,
и в тревите се въргалят…
Стенат, викат и се каят,
вият като на умряло.
После тича край реката,
паднали души събира,
остри сърпа си в луната,
точи в кремъка секира…
Ходи на смъртта на гости.
Черни сънища засява,
пие кръв и глозга кости.
Жъне в тъмното тинтява…
Плодовете не опложда,
градинар е и гробар е…
Ангелите нямат кожа,
но дере ги като яре.
Духа, види ли кандило,
сол на жадните раздава.
Живите петли опява.
И ги веси на бесило.
…Но в небесната постеля
зорлем се зората се буди…
Утре сляпата неделя
никой няма да учуди.

Свети Дух, Духовден

Идат отдолу косачи, косачи с черни качулки,
бавно из тъмното крачат, бродници водят за булки.
Страшна коситба ще падне, лунна среднощна коситба,
вълци ще вият до пладне, девствени кърви ще пият.
Идат отдолу косачи, двама по двама настъпват,
гарвани грачат ли, грачат, тръните тръпнат, изтръпват.
Голи русалки надзъртат, шипките шипове голят,
свекър бие свекърва, зълва на девер се моли.
Идат отдолу косачи, бляскат косите им остри,
Конник техен водач е, води смъртта ни на гости.
Пънове пламват в зелено, лумват зелени огньове,
змии развиват вретено, бият се змии с ножове.
Идат отдолу косачи, дума дори не продумват.
Сова оплаква седмаче, чума се люби със чума.
Гърчат се черни в росата. Росен са вплели в косите.
Писъци сепват гората, прилеп раздиплен залита.
Тихо ридаят тревите. Бягат кошути на пръсти.
И се търкулват главите от телата откъснати.
Идат, прииждат косачи. Кръстен с некръстен се сбират.
Влачат се мъртвите, плачат. Живите с радост умират.
Повече няма спасени. Има едни таласъми.
Всичко е окосено. За венеца от тръни.

Румен Леонидов

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔