Лира Литературно-рекламна Агенция
Интервю с автора на „Земята вика Майор Том“ и „Киноклуб на самотните сърца“ специално за българските читатели
Английският журналист и писател Дейвид М. Барнет е известен у нас с двата си романа „Земята вика Майор Том“ (2017 г.) и „Киноклуб на самотните сърца“, който излезе в края на 2018 г. (изд. „Кръгозор“).
Още с първата си книга той впечатли българските читатели с умението си да разказва оригинални истории, лишени от клишета, които трогват (а дори и разплакват), но и искрено разсмиват читателите с британския си хумор. „Земята вика Майор Том“ ни среща с очарователното семейство Ормърод и с киселия и намусен темерут Томас Мейджър, който е първият човек, отправил се към Марс. Майор Том се е отказал от света, но открива по най-невероятния начин, че може би светът не се е отказал от него. Това е история за стените, с които сами се ограждаме, но и за невъзможността да живеем без други човешки същества.
В новия си роман „Киноклуб на самотните сърца“ Барнет отново с топлина и хумор изучава необикновеното приятелство и човешките взаимоотношения. Разказва за един необичаен старчески дом, чиито собственици приемат по европейска програма студенти, за да насърчават общуването между поколенията. Постепенно и млади, и стари разбират, че ги свързват много повече неща, отколкото са предполагали. Че не е важно откъде идваш, а къде се намираш сега, накъде отиваш и на кое място принадлежиш.
Повлиян от журналистическия си нюх, в книгата Барнет засяга актуални теми като Брекзит, европейските фондове, програмите, които насърчават съвместното съжителство на възрастни хора и студенти. Всичко това – обилно гарнирано с кинопрепратки.
Авторът изсвирва няколко акорда по струните на сърцата ни и ни оставя с надежда за по-добро.
Ето какво споделя Дейвид М. Барнет за втория си роман в интервю, специално за българските читатели.
В романа „Киноклуб на самотните сърца“ разказвате историята на студенти и пенсионери, които живеят под един покрив – този на старческия дом „Разходка по залез“. Откъде дойде идеята за книгата?
Историята е вдъхновена от реален проект, осъществил се в Холандия. Преди няколко години ръководителите на старческия дом Humanitas решават да поканят четирима студенти, които да живеят в него. Предложили са им по-нисък наем, като в замяна младите общуват с възрастните хора. Това начинание минава много гладко и жъне голям успех. Разбира се, когато използвах идеята, поставих няколко препятствия тук и там, за да бъде по-пиперливо и да може историята да потръгне по-интригуващо. Живущите в „Разходка по залез“ не са в най-добрите взаимоотношения… Поне не и в началото.
Защо избрахте главният персонаж в този роман да бъде момиче − 19-годишната Джени Ебърт? Защо не беше някой друг − Ринго например?
Беше очевидно, че Джени трябва да бъде основен персонаж. Наистина се забавлявах, когато пишех за Гладис и Ели в „Земята вика Майор Том“, а и хората споделиха, че са харесали тези образи. Реших, че друга млада жена трябва да е главен герой в този роман. Все се предполага, че мъжете писатели предпочитат мъже за свои протагонисти, а жените да са в поддържащата роля. Аз исках да преобърна това клише и да предизвикам себе си, като вляза в главата на Джени, наместо в тази на Ринго. Дали съм се справил успешно, ще кажат читателите.
Героите в романа са изключително пълнокръвни. Вдъхновени ли са от реални лица? А Вие бихте ли се асоциирали с някого от тях?
Предполагам, като писател „колекционираш“ историите на различни хора от своя живот – наблюдаваш ги и запомняш техните положителни черти и слабости. Не бих казал, че героите в романите ми са пълни копия на реални личности. По-скоро съм събрал парченца от различни хора, които познавам, за да получа, в крайна сметка, тези художествени персонажи.
За кои герои е по-лесно да пишеш – за младите или за възрастните?
Може би се намирам някъде по средата между двете възрастови групи, представени в романа, и по-скоро ги наблюдавах отстрани. Предполагам, че е по-лесно да пишеш за възрастните, защото те не се отклоняват кой знае колко от пътя си… Една от опасностите да пишеш относно млади хора, е, че вкусовете и начинът на живот се променят толкова бързо днес. Лесно е да попаднеш в капан и да направиш героите си да изглеждат демоде, ако уж се придържаш към актуалните мода и социални мрежи… Животът тече бързо!
Представете си, че участвате в „Звездите на Ринго“. Кой е най-значимият за Вас филм?
О, това се променя непрекъснато! Може да звучи странно за някои хора, но „Челюсти“ е един от филмите, които, щом се завъртят по телевизията, ми казват: спри да правиш каквото и да било и гледай!. Според мен той е пример за майсторска кинематография и завършени персонажи. Огромната акула е на второ място в сравнение с взаимодействията между героите. А диалозите са трепач.
Гледали ли сте всички стари филми, които споменавате в романа, и кой Ви е любим?
Не съм гледал всички, трябва да призная, но една известна част − да. Харесвам старите черно-бели кримки. Може би любимите ми са класическите – най-вече Богарт и неговите „Мрачен преход“ (Dark Passage) и „Големият сън“ (The Big Sleep). И „Третият човек“ (The Third Man), който обичам, въпреки че май не съм споменал в книгата.
В романа Ви „Земята вика Майор Том“ непрестанно звучи Space Oddity на Дейвид Боуи. В „Киноклуб на самотните сърца“ чуваме Ellinor Rigby на The Beatles. Откъде дойде идеята да включите тези парчета в историите или се случи ненадейно?
Мисля, че музиката играе изключително важна роля в живота ми още откакто бях много, много млад и винаги съм смятал, че определени песни ни съпътстват през дадени периоди от живота ни. Музиката е от значение за толкова много хора по толкова различни начини и винаги съм искал някое готино парче да звучи като фон в моите романи.
Когато бяхте на 19, какъв искахте да бъде животът Ви? Искахте ли да бъдете по някакъв начин бляскав и възхитителен, както иска Джени в началото?
Вероятно не. На 19 точно бях започнал първата си работа като журналист, плащаха ми много малка заплата, за да работя в много малък седмичен вестник в още по-малък град в Северна Англия. Но това беше мястото, на което започнах да уча занаята на журналиста и писателя и сега, когато погледна назад, си давам сметка какво значение е оказало в живота ми. Мисля, че още тогава имах амбицията да пиша романи, макар да минаха доста години, преди мечтите ми да се окажат реалност.
Кое е нещото, което сме имали в миналото, но сме загубили в настоящето?
Това ще ме накара да звуча като темерут и киселяк, подобно на един от наемателите на „Разходка по залез“, но изглежда, че днес хората имат по-близка връзка със своите телефони, отколкото едни с други. И аз съм също толкова виновен за това, колкото и всички други. Често ще се окаже, че чета мейли, вместо да си говоря с някого до мен. Мисля, че светът би бил по-добро място, ако започнем отново да общуваме лично.
На какво Ви научи книгата?
Мисля, че един от уроците, които научих, докато пишех книгата, е, че не е необходимо младите прекалено рано да решават какво или кои искат да бъдат в живота. Толкова голяма част от образованието и самият живот се въртят около изграждането на кариерата ти… Хубаво е да имаш амбиции да вършиш нещо, но също толкова важно е да бъдеш малко по-отворен към необикновените идеи и наистина да откриеш по кой от всички житейски пътища би ти било най-забавно да тръгнеш.