Лира Литературно-рекламна Агенция
“Живот в скалите“ на Мария Лалева се оказа литературен феномен за България. Търсенето й започна преди тя да се появи, а когато вече е факт, интересът към нея расте главоломно – за броени дни книгата зае първо място в класацията на Хеликон. Историята на умираща жена, която поверява невръстния си син в ръцете на шепа чудати старци в Созопол, отключи повече от съпричастност. В „Живот в скалите“ хиляди намериха психологическа опора, тиха атмосфера, поетичен изказ, колоритни типажи от различни националности, здрава самоирония, притчи и духовни практики. „Живот в скалите“ сякаш е уцелила златната среда – тя звучи едновременно архаично и модерно, и сама дава всякакви отговори, преди да си попитал. Все пак, реших да провокирам Мария Лалева с няколко въпроса извън суперлативите, които безспорно романът й заслужава!
-Госпожо Лалева, чие беше решението корицата на „Живот в скалите“ да е толкова мрачна, защо не цветен морски залез например?
Корицата беше общ избор на издателството, мой и на автора на корицата Тодор Манолов. Моя беше идеята корицата да бъде оформена с възможно най-малко цветове и да имитира повърхността на скала, гледана отблизо. Съдържанието на романа не позволява снимка или картина, свързана с темите в книгата. Щеше да е подвеждащо да търсим връзка между сюжета и корицата. Затова избрахме тази тъмносива гама с вписани, почти слели се със скалите седнали фигури. Изглежда интелигентно, ненатрапчиво и много различно от доста ярките и много цветни решения за оформление, което напоследък се налага като тенденция в избора на кориците на книгите.
-Четох, че сте писали по рефлексите на читатели, които споделяли, и още го правят, всеки ваш цитат в мрежата. Чувствахте ли се понякога като проводник на чужди емоции и желания, или това ви доставяше удоволствие?
Пиша единствено по собствените си рефлекси и усещания. Цитатите се споделяха наистина много и с голям ентусиазъм, но това беше сигнал, че нещо в тези текстове се харесва и хората намират тези думи и откъси за близки до тях и емоциите им. Когато установиш, че написаното от теб провокира подобно отношение у читателите, ставаш още по-отговорен и внимателен като автор.
-Защо избрахте такава форма на романа – отделни герои да представят себе си чрез монолози? Какъв е опита ви с театъра и киното?
Тази форма се появи сама. Може би от поезията, където пиша от първо лице, единствено число. Така героите зазвучаха първо на мен по-честно и достоверно. Аз самата започнах да им вярвам повече, когато заговориха от свое име. Историята, емоциите, въпросите и отговорите им добиваха усещане за лично преживяване и дълбочина. И наистина изглеждаха по-искрени и честни. В театъра нямам никакъв опит. Написала съм два сценария за пълнометражни филми- „Дамасцена“, който заснехме през 2015-2016 г. с премиера за България на 3 ноември 2017 г. и „Бездомните“, работата по който предстои през следващата 2019 г.
-Вие с кого от персонажите си се идентифицирате най-много, чий образ носите в сърцето си?
Във всички герои ме има по малко, но не приличам на никого и не бих казала, че мога да се припозная в който и да било от тях. Понякога си мисля, че ме „има“ най- много в Михаил и в Павел.
-Ако „Живот в скалите“ е визия за бъдещето, как да приемем човека, който може сам да си избира семейството, да се слива с различни ценности и хора?
-Дори и в настоящето човек се влива най-често в типична и близка до неговите ценности и вътрешните си нагласи среда и хора. Затова казват, че човек се познава по приятелите. Тях наистина ги избираме, за разлика от роднините. „Живот в скалите“ съвсем не е визия за бъдещето. То е анализ на границите на вътрешните ни затвори, на спирачките ни.
-Защо ви занимава темата за смъртта и въобще за отказа от физическия свят?
От „Египетската книга на мъртвите“ и „Египетска книга на живите“ въпросите за живота и смъртта са занимавали човешкия ум и емоции. Няма никаква логика човешкото съзнание да разглежда живота и смъртта като отделни процеси. Те са взаимозвързнани и да разсъждаваме по въпросите на смъртта не означава да се откажем от физически свят или от реалния живот. То е само опит, начин, път да осмислим реалността си и да бъдем по-мъдри и по-отговорни към себе си, другите и света ни.
-Има ли нещо, което би ви накарало да се махнете от България?
-Аз съм единственият фактор, който може да ме накара да остана или да си тръгна откъдето и да било. Така е за всеки. Причините винаги са първо в нас, после в заобикалящата ни действителност.
Въпросите зададе: Людмила Еленкова
