Лира Литературно-рекламна Агенция
Курт Ауст е виртуоз на криминалния жанр и един от най-добрите скандинавски автори, чиито книги са сравнявани с тези на Том Егеланд и Дан Браун. Притежава в колекцията си двете най-големи награди за криминална литература – „Златният пистолет“ (или „Ривертон“, Норвегия) и „Стъкленият ключ“ (за най-добър роман, написан в скандинавските страни).
Вече излязохана български 3 негови романа: „Невидимото братство“, „Алхимия на отмъщението“ и „Денят на Страшния съд“. В последния от тях героите на Ауст, напомнящи Шерлок Холмс и доктор Уотсън, са университетски професор и асистентът му, които разследват престъпления в навечерието на XVIII век. Литературните критици сравняват романа с „Името на розата“ от Умберто Еко.
Жанрът конспиративен трилър с исторически загадки е много модерен през последните години и търсен от читателите. Но не е ли писането на подобни романи твърде трудоемко начинание? Как подготвяте дадена тема и колко време ви отнема само проучването?
Обикновено пиша една книга за две години. Грубо казано, това е една година за проучване и друга, за да възпроизведа историята на хартия. Конспиративните трилъри са доста сложни и често действието се извършва в минали времена и в настоящето, и двете от които изискват добра подготовка. Освен това за „Невидимото братство“ аз избрах герой, за който беше задължително да съм направил задълбочено проучване, с цел да предам личността му възможно най-правдоподобно. Евен Вик трябваше да бъде необикновен с интереса си към числата, но не прекалено.
Всъщност защо се насочихте към този жанр?
Той дава възможност да се оборват наложени и утвърдени от векове тези под формата на художествена литература.
Докато пишех роман, в който имаше герой алхимик, открих, че Исак Нютон също е бил такъв. Тогава се роди идеята да напиша роман, посветен на това − с шифри и кодове. Тогава никой не знаеше за Дан Браун.
Вашите романи събират и преплитат съвремието и далечни времена, но кое остава непроменено в персонажите, в хората, които живеят в различна историческа действителност и етапи от развитието на света?
Това е добър въпрос и също така доста труден за отговор, тъй като не харесвам особено категоричните отговори. Въпреки всичко, с оглед на това, което съм написал в книгите за Евен Вик, любопитството е основна движеща сила в човешката еволюция и по този начин може да се разглежда като универсално. По същия начин е способността да се адаптираш към променящите се условия.
С какво Исак Нютон, смятан от мнозина за най-великия и най-влиятелния учен на всички времена, но и отявлен окултист и алхимик, ви спечели, за да заложите в двата си най-популярни романа на мистерията около неговата скрита страна?
Нютон е познат като учен, известен със своите постижения в областта на математиката и физиката/астрономията. Въпреки това скритата му страна е неизвестна за повечето хора и затова реших да пиша за него. Надявах се да вдигна воала от прикритата и загадъчна част от живота му. В първата ми книга за Евен Вик четири основни тайни за Нютон са разкрити. Тези тайни са щели да му костват живота, ако са били известни на краля и кралицата.
Във втората книга − „Алхимия на отмъщението“, изваждам на показ тъмните страни на характера му. Що за човек е този велик учен? Нека да го кажа така: ако Нютон беше жив днес, никога не бих се опитал да му бъде приятел, а по-скоро бих стоял далеч от него.
Как мислите: хората са много различни или се интересуват и вълнуват от сходни теми и проблеми?
Повечето хора са чували за Исак Нютон като учен и изглежда, че хората от Европа и, нека да кажем, Корея и Уругвай са изненадани да разберат за новите факти, които разкривам.
Повечето автори предпочитат в своите криминалета да имат по един инспектор или проницателен любител криминолог, който разнищва случаите. В „Денят на Страшния съд“, както при сър Артър Конан Дойл, има двама герои – датски професор и неговият асистент норвежец, които разследват и разкриват престъпления в навечерието на ХVІІІ век. Когато са двама, по-лесно ли е или е по-интересно да има противопоставяне и както се казва, в спора да се ражда истината? А не е ли по-голямо интелектуално изпитание да “измисляте” оригинални аргументи и от името на двамата?
Томас и Петер са много различни хора, така че е лесно да ги оставя да обсъждат и спорят. Това ми помага да поддържам темпото. Чрез техните дискусии изказвам много неща, които иначе би трябвало да се опишат по един по-безинтересен начин. Двамата имат много добро чувство за хумор. Харесвам техните остроумни диалози и ги оставям да се дразнят един друг като стара семейна двойка.
Читатели, които обожават криминалната литература и имат “детективско” мислене, успяват да предусетят следващите ходове, развитието на историята или да уличат убиеца още от първата завръзка в текста. Залагате ли някакви объркващи кодове “срещу” такива хора, за да държите и тях в напрежение до самия край?
Част от това да разказваш криминална история е да разкриеш убийството така, че да бъде изненада за читателите. Следователно, съвсем естествено е, че авторът се опитва да отвлече вниманието и да подведе читателя (един вид „игра“, която авторът на криминални романи играе с читателя). В същото време убиецът трябва да бъде лице, което ще бъде прието като убиец. Той никога не трябва да бъде неизвестен за читателите. Нито трябва да е човек, който почти не се споменава. Тази част от планирането може да бъде трудна. В същото време това е една от най-приятните и предизвикателни задачи.
Четенето винаги е модерно – казваме често. Но днес голямото предизвикателство пред писателите и издателите е да се конкурират с другите средства за информация и развлечение, с киното, което не оставя много за проява на въображението и поднася всичко наготово. Защо е важно да се четат книги?
Гледането на филми и играенето на компютърни игри са предизвикателни дейности, които обаче се сервират наготово. Четейки книга, трябва да използваш въображението си по начин, който я прави до голяма степен лично твоя. Създаваш историята заедно с автора. Можеш да създадеш свои собствени изображения. Двама души могат да четат една и съща история и да имат напълно различно преживяване с книгата.
За да предизвика въображението на читателя, авторът не трябва да описва твърде много, а да намери добър баланс – да направи така, че и читателите да допринесат за разказа. Прекалено детайлната история става скучна. Ние не сме поканени във въображаемия свят. Няма място за нас и сме оставени като зрители. Тогава по-добре е да гледате филм 
Всеки, който е съпреживявал това по време на една хубава книга, знае колко е прекрасно. Не искаш да напуснеш този измислен свят. Освен интелектуалното предизвикателство, което се намира в други медии, книгата може да ти даде дълготрайна наслада.
