Начало / България / Идеално лятно четиво за любовта, страстта и забранения плод

Идеално лятно четиво за любовта, страстта и забранения плод

rapsodia_v_toskana_coverЯрки тоскански залези, любовни трепети и виртуозни кулинарни изкушения се преплитат в омайваща хватка на страниците на свежия летен хит „Рапсодия в Тоскана“ (изд. „Сиела“). Дебютният роман на американския писател Адам Шел е вдъхновяваща история, която разказва за изпепеляващата страст на забранената любов в малко тосканско селце през XVI век, където фикция и реалност се примесват с романтика и вулгарност, за да ни напомнят, че забраненият плод е най-сладък.
XVI век, Тоскана, Италия.
Влюбена в доматите еврейска фамилия, преселила се от Флоренция в провинцията в търсене на по-добър и спокоен живот, донася все още непознатия в Италия зеленчук. Младият фермер Давидо, улисан в отглеждането на любимите си домати на тосканско поле недалеч от големия град, е заставен от семейна традиция да се ожени за невръстна девойка, към която не изпитва никакви чувства.
След внезапната смърт на баща си прелестната Мари, закърмена в силно религиозно католическо семейство, се грижи усърдно за болната си майка и е принудена мълчаливо да търпи злия си пастрок. Единствената утеха за италианската красавица е маслиновата градина, завещана от баща ѝ. Докато случайна среща между Давидо и Мари не променя живота им завинаги…
Внезапно пламналата (забранена) любов между двамата ще доведе след себе си опустошителността на потиснатите чувства, множество шеметни и неочаквани обрати и разбулването на дълбоко пазени тайни.
На фона на всичко това, докато дядото на Давидо отглежда специално доматено растение, което е откраднал по време на пътешествията си с Христофор Колумб, доведеният баща на Мари прави пъклени планове да заграби земята на съседа си и да разбие сърцето на клетото момиче!
Освен изпълнен с интригуващи тайни и пиперлива смес от романтика и вулгарност, романът „Рапсодия в Тоскана“ съдържа също интересни, приложими и днес рецепти и множество любопитни исторически справки.

31D7VQQX5zL._UX250_Животът на Адам Шел е далеч от клишираната представа за творящия на пишеща машина върху отрупано с разпилени листове бюро писател. Закърмен с авантюристичен дух, Шел е отдаден на спорта от малък, а когато пораства достатъчно, че да взема сам решения, грабва сака си, пълен с книги, и тръгва на кулинарно пътешествие из света, вдъхновен от преживяванията на Антъни Бурдейн. Шел бере маслини в Тоскана и кафе в Гватемала, научава от първа ръка за качеството на прасковите в Южна Франция, яде сардини в Португалия и дори успява да разграничи миризмата на печени от българи чушки по време на чиракуването си при изискан френски шеф в Ню Йорк. Между всички тези пътувания и кулинарни изкушения Адам Шел успява и да защити магистърска степен по творческо писане в Антиохския колеж в Охайо, САЩ. Писателските му умения виждаме между кориците на „Рапсодия в Тоскана“, където американецът от еврейски произход закачливо описва детайли и пренася читателя в далечни епохи, разкривайки мислите и чувствата на многопластовите си герои. Самият той се шегува, че е писал „Рапсодия в Тоскана“ с намигване не към кого да е, а към Габриел Гарсия Маркес и Уилям Шекспир.

Преводът на книгата от английски език на Стоянка Сербезова-Леви. Корицата е на Фиделия Косева.

 

ОТКЪС
Il Raglio Sacro, свещеният рев, отекна в небитието и върна мислите на Давидо към настоящия ден. Обзет от тъга, той отмести погледа си от хоризонта и се взря в кошницата, която държеше в ръцете си. Очите му се напълниха със сълзи – доматите бяха толкова красиви. Първата му истинска реколта: плодовете бяха сочни, кръгли, леко оребрени, с червен цвят, който беше единствен по рода си в цялата природа и който жълтееше на местата, където те се бяха допирали до зеленото стъбло. „Колко жалко“, мислеше си той с искреност, която би била по-подходяща за начина, по който възрастните хора гледат на младите, когато те биват изпращани да умрат, сражавайки се в някоя безсмислена война. Давидо би направил всичко друго, освен да пътува до Флоренция, за да гостува на момичето и на членовете на семейството й, които само след шестнайсет дни щяха да станат съответно негова съпруга и негови роднини. Той отново се замисли за доматите. Вече се беше срещал веднъж с момичето и сърцето му се свиваше от мъка заради това, че тези толкова прекрасни плодове щяха да изгубят добрия си вид и жизнеността си по една унизителна причина.
Давидо направи няколко крачки напред, сложи кошницата с доматите в задната част на каруцата и я намести до една друга кошница. Каруцата беше почти пълна с една дузина подобни кошници, в които имаше подаръци за стари приятели и за бъдещата му съпруга във Флоренция. Тя по нищо не приличаше на умната, упорита, смела и красива покойна сестра на Давидо, и беше много далече от представата му за момиче, с което би искал да свърже живота си. Тъкмо обратното, тя беше срамежлива и много слаба и му напомняше него самия, когато беше на нейната възраст – хилав ученик от Флоренция, който прекарваше голяма част от времето си в тъмното Seminario di Ebrei, и затова не понасяше присъствието й около себе си. Тя беше дете, на около петнайсет години, с цели пет години по-малка от него, най-малката дъщеря на успешен търговец, който нямаше търпение да се отърве от последната от рожбите си, като я омъжи за внука на един легендарен Ebreo като Ноно.
Макар че Ноно сто пъти беше обяснил на Давидо, че така стоят нещата по принцип – че семейството му го прави за негово добро, че традицията го изисква, – Давидо не беше убеден в това. Той изпитваше отвращение към момичето, а фактът, че по силата на техния Chituba  през първата година от брака си двамата трябваше да живеят в дома на нейните родители във Флоренция, беше толкова ужасен, че винаги когато се замисляше по този въпрос, което се случваше често, в гърлото му се надигаше жлъчка.
Давидо се обърна и тръгна към задната част на плевника. Той коленичи, взе една празна кошница, загреба шепа сено и го разстла на дъното й. Придвижи се на колене до постелката от зебло, върху която бяха наредени узрели домати – беше достатъчно близо, за да долови аромата им, който много обичаше, – и започна да слага внимателно доматите един по един в кошницата, докато дъното й се покри. После разстла още една шепа сено и отново нареди върху него домати – така доматите щяха да се запазят здрави по време на тричасовото пътуване по изровените пътища. Пътуването щеше да бъде тежко и заради горещината. Макар че слънцето току-що беше започнало да изгрява, Давидо се потеше неприятно под дебелото расо, с което беше облечен. Той подсмъркна и подуши обезпокоителната миризма, която винаги му напомняше на загниващ лук. Беше съвсем нормално да се поти през лятото заради дебелото вълнено расо, но причината за лошата миризма на потта му всъщност беше момичето.
Монашеската роба беше неизбежно бреме, което Ноно носеше отдавна – от времето, когато беше започнал да се крие в градовете на Тоскана. Той беше стигнал до извода, че нищо не в състояние да защити един пътуващ Ebreo по-добре от кафявото расо на монасите от Ордена на просещите братя, увиснал на гърдите тежък дървен кръст и няколко правилно произнесени фрази на латински. Ето защо винаги когато пътуваха до Флоренция, Питиляно, Ливорно или до някой друг град, Давидо, Ноно или техните роднини, които живееха във фермата, навличаха тежките раса на францисканските монаси и потегляха с покорните магарета.
– Готово! – извика Давидо на дядо си, за да го уведоми, че каруцата е натоварена.
Давидо разстла едно голямо покривало от зебло в задната част на каруцата. Слънцето нямаше да навреди на доматите, но би било неразумно от страна на двама мними монаси да пътуват с каруца, пълна с ябълки на любовта. Едва ли някой от хората, които щяха да срещнат, щеше да знае какво представлява доматът, но независимо от това, както често повтаряше Ноно, беше по-добре да не изглеждат подозрителни. После Давидо влезе в плевника, за да напълни една кошница с провизии: самун хляб, буца сирене, няколко бутилки с вода и вино, шепа смокини и половин дузина праскови. Двамата с Ноно щяха да вечерят, седнали около шабатната трапеза със семейството на годеницата му, да преспят у приятели в гетото и рано сутринта в неделя да тръгнат обратно към фермата, но щяха да се нуждаят от храна и напитки по време на пътуването.
Ноно долови гняв в гласа на внука си и се усмихна горчиво. Момчето с нищо не показваше, че се вълнува от предстоящата сватба. Денят щеше да бъде изтощителен – Ноно беше сигурен в това, – ето защо той хвърли още един загрижен поглед на магарето си за вдъхновение. В този момент нещо в абсурдната гледка, която представляваше то, го върна към спомените му.
– Mio Dio  – прошепна Ноно, когато странното и често покъртително приключение, което го беше довело от Толедо в Тоскана, изплува в ума му.
Той си спомни тримесечното пътуване на борда на кораба на Кристофоро Коломбо в търсене на нов път към Ориента, по време на което по щастлива случайност (най-голямата заслуга на Коломбо, както смяташе Ноно) се озоваха в един нов свят. Десетте изпълнени с отчаяние години, които последваха, след като Коломбо го изостави на остров Гуанахани. Живота си, споделен със съпруга, която беше туземка. Завръщането си с Коломбо в Европа и бягството си в Тоскана. Десетилетието, през което се укриваше, докато испанските тайни агенти неуморно издирваха бившия министър на финансите, който беше откраднал най-безочливо половината от съкровището на Коломбо. Чумата, опустошила Флоренция преди петнайсет години – ужасната напаст, която отне живота на втората му жена, на единствения му син и на снаха му, и оттогава нататък Ноно трябваше да се грижи сам за седемгодишния си внук и за тринайсетгодишната си внучка. Но най-болезнен от всички беше споменът за жертвата, направена от внучката му, която беше мъртва от две години. Ноно затвори очи и се потопи в миналото си, докато първият за деня ветрец милваше лицето му.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *