Начало / България / Истините и лъжите на Ела Блек, които ще променят живота ù завинаги

Истините и лъжите на Ела Блек, които ще променят живота ù завинаги

Book_cover_printАз, Ела, съм добра. Бела не е!

Не съм достатъчно смела. Но Бела е!

Запознайте се с Ела Блек. Тя е на 17 години и заедно с любящите си родители са едно обикновено английско семейство. Освен обичайните главоболия в училище всичко друго  изглежда нормално.

Ела има двама приятели – Джак и Лили, които много обича и знае всички техни тайни. Но никой – дори родителите ù – не знаят нейната. Тя има тъмна страна, която другите не виждат… нарича я Бела. Бела върши неща, които Ела никога не би се осмелила, затова Ела прави всичко възможно да я възпира, но невинаги успява…

Животът ù се усложнява още повече, когато родителите ù внезапно я вземат от училище и заедно заминават за Рио де Жанейро. И в това има нещо подозрително и плашещо.

В този непознат град Ела трябва да разбере истината за себе си, да разкрие лъжите в своето семейство и да оцелее със или въпреки Бела. Тя може да се довери единствено на Крисчън – момчето с големите тъмни очи и с трапчинка на бузата.

И за първи път има някого, на когото иска да разкаже всичко за себе си…

Истините и лъжите на Ела Блек“ от Емили Бар (изд. „Кръгозор“) е вълнуваща и оригинална история за лъжите в едно семейство, за тайните на една тийнейджърка и на нейните родители, за любовта, за преоткриването на себе си – едновременно позитивна и плашеща книга.

Авторката Емили Бар вече е позната у нас с романа „Единственият спомен на Флора Банкс“, който е преведен на 25 езика и се превърна в едно от хитовите янг адълт заглавия за 2017 г. в световен мащаб.

Успехът на книгата е последван от огромен интерес и към следващия роман на авторката. „Истините и лъжите на Ела Блек“ е преведен на 13 езика, сред окито и на български.

Емили Бар впечатлява читателите с майсторски стил на писане, с нестандартни сюжети и добре изградени образи на героите. Авторката предлага едновременно трогателни, романтични, но и мрачни истории − не такава, каквито очаквате!

 

ОТКЪС

***

Тази сутрин мама ме откара на училище и ми пожела прекрасен ден. Няколко часа по-късно ме отвлече оттам, за  да заминем за Бразилия, и прибра телефона ми.

Такива неща не се случват просто така.

– Отивам до тоалетна – махвам с ръка, надявайки се, че това ще накара и татко да се отпусне. Той се размърдва на мястото си и прокарва пръсти през косата си.

– Не може ли да изчакаш майка ти да се върне?

– Не, не мога. И до тоалетна ли не мога да отида вече?

Тръгвам, преди да ми е отговорил, и се насочвам към далечния жълто-черен знак с нарисувано момиченце в рокля. Татко се изправя и ме последва. Дори не ми се говори колко странно и излагащо е това, така че се преструвам, че не го виждам. Не възнамерявам да бягам към Джак и колата му (все пак някой от нас трябва да се държи като голям човек, и след като това няма да са нашите…), така че продължавам да вървя с бърза крачка пред баща ми. Когато стигаме до тоалетната, спирам и му правя път да мине преди мен.

– Ще те изчакам тук – промърморва и увисва пред вратата като някакъв тоалетен пазач.

Сядам на тоалетната и се опитвам да мисля. Родителите ми са скучни. Няма как да им се наложи да бягат.

МИСЛЯ, ЧЕ СА НАПРАВИЛИ НЕЩО УЖАСНО, притичва ми се на помощ Бела.

Например?

КРАЖБА. ПАЛЕЖ. ШОФИРАНЕ В НЕТРЕЗВО СЪСТОЯНИЕ. КАКВОТО ТАМ ПРАВЯТ ОСТАНАЛИТЕ ПРЕСТЪПНИЦИ.

Трябва да са направили нещо. Бела е права. Но тази възможност ми се струва невероятна.

Татко работи като финансов съветник. Наистина пътува от време на време по работа, така че тази част от история-   та не ми се вижда толкова странна. Но никога не би зарязал всичко  просто така, за да напусне страната. Пускам водата и измивам ръцете си, взирайки се в отражението си в огледалото. Някаква азиатка мие ръцете си на мивката до мен. Поглежда ме в огледалото и се усмихва, кимайки към косата ми. Усмихвам ѝ се в отговор.

Все още приличам на себе си. Косата ми изглежда чудесно. Не точно като на Ела. По-скоро като на Бела и Ела.

Въпреки всичко съм облечена с училищна униформа. Ще летя до Бразилия в черна пола, бяла блуза и зелен пуловер с V-образно  деколте.  Искрено  се надявам мама да  ми е взела поне малко по-подходящи дрехи. Дано ми е взела книги, моливи и малкия ми скицник. Хващам се за мисълта, че след като нарисувах огромна картина на Рио за изпита си по изкуства, най-сетне ще имам възможността да скицирам града и на живо. Нося слушалките си, но няма как да ги използвам, докато телефонът ми е у мама. Имам нужда от тези неща. Ако светът около мен – книгите ми, музиката ми, изкуството ми – липсва, знам кой ще се постарае да запълни празното пространство. Нуждая се от нещата си, за да поддържам мозъка си зает с нормални неща, за да се предпазя  от лошото.

Но не мога да им го кажа.

Татко ме придружава обратно до масата ни в кафенето, където откриваме, че никой не е откраднал нито чантите ни, нито кафетата ни. Взирам се в него над чашата си, докато  той се опитва да гледа навсякъде другаде, но не и в мен.  Иска ми се Джак да бе останал до последно. Иска ми се сега да бъде с нас.

Мама най-сетне се връща и отново изглежда различна. Усмихва се, макар да си личи, че е плакала, и държи в ръцете си бординг пасове.

– Добре. Чекирах ни и оставих багажа. Вече можем да минем през проверката. – Усмивката е изписана единствено на устата ѝ. В очите ѝ няма капка радост, само огромна, неразпознаваема емоция. – Хайде да тръгваме към Рио, миличка.

Доста е приятно да си затворен в метална клетка, която лети благодарение на изгарящо гориво. Заключени сме в нея, но на никого не му пука. Всеки сам е избрал да влезе в този затвор. Намираме се в огромна бомба, която избухва контролирано малко по малко, за да ни приземи в Рио живи и здрави. И всичко това се случва, докато замърсява природата. Всъщност не съм сигурна, че е бомба (може и да го бъркам с космическа ракета), но идеята ми допада.

Пътувам към Рио. Плашещо и странно е, но също така е интересно. Точно за това мечтаех, докато  си седях отегчена  в училище.

И въпреки това ме преследва лошо чувство.

Полетът за трима ни до Бразилия няма как да е особено евтин. Как са платили родителите ми за него? Със спестявания? Със злоупотреби? С крадени пари? С изпрани пари? Не мога да си представя, че някое от тези предположения може да е истина. Все пак вероятно са платили със спестявания.

Родителите ми са прекалено нормални за подобни постъпки. Това е факт. Но ето ни тук. Усещам съвсем лека миризма на пот и на застоял въздух, превъртял се през вентилацията. Вече изпих една малка бутилка бяло вино и мама ми забрани да пия повече алкохол. На седемнайсет съм, а те ме третират като петгодишна. Ако бях сама, можех да се напия в самолета. Нямаше да ми е особено забавно, но поне щеше да ме разсее. Другият месец ставам на осемнайсет.

Нашите постоянно ми хвърлят скришни погледи. Всеки път щом се извърна към тях, хващам някой от двама им да  ме проверява. Това адски ме изнервя. Може би все пак става въпрос за Бела. Може би са разбрали за психичното ми състояние и са решили да ме заведат на огромно пътешествие, за да избегнат неудобните разговори.

Не се сещам за друга причина да предприемем пътуване от списъка ми. Очевидно не съм болна от терминална болест.

Очевидно.

У мен няма нищо ненормално. Нищо ненормално не живее в  мен.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *