Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Преди тази книга да стане реалност, бях чела един текст на автора ù в „Капитал”, подписан не от разказвача на фейлетони, а от Вилислав Георгиев − шеф производство в българска фирма. Получило се беше нещо като документална фикция. В статията той споделя опит от първа ръка, разкриващ находчивостта, която му се е наложило да прояви като директор на винзавод в средата на 90-те… Сигурно немалко предприемачи са се разпознали в тази авантюра.
За съжаление сборникът „Тимур и неговите командоси” излезе след неговата смърт. Преждевременна смърт, покрусила не само семейството му, но и всичките му приятели, колеги и читатели. Всъщност Тимур е псевдонимът, под който Георгиев се подвизава в българското интернет пространство от времето на форумите и първите блогове, а по-късно започва да публикува статии и сатирични разкази в личния си блог и във вестниците „Капитал“ и „Сега“.
Предвид бедния на фейлетони български литературен пейзаж, сигурно ще оцените острата политическа сатира, искрящия абсурдистки хумор, непринудения начин, по който авторът пародира всякакви стереотипи и клишета. Съблюдавайки мярката, която го задължава да остане верен на жанра. По думите на съставителя Иво Балев, от тези истории могат да ви настръхнат косите или да се разсмеете, а защо не и да се замислите: „За прочита на тези късове публицистична проза не е нужно културологично образование, но все пак се изисква едно малко по-зряло отношение към сатирата и цялата условност на жанра.”
Тимур рисува героите на деня, вчерашния и днешния. А навярно и утрешния. Освен че са злободневни и извикват горчив смях, темите и случките в сборника изненадват. Хрумките на автора са поразително сочни и „експлозивни”, родени от пулса на ситуацията. Без да се натяга и да се прави на безгрешен, Георгиев излага на показ неизтребими страхове и пороци, покварата сред властимащите, дребните ни ежедневни хитрувания, сервилността, невежеството, редица народопсихологични черти…
Понеже се предполага, например, че проевропейският тиквеник ще бъде изключително вкусен, логично е някой да се опита да го открадне – все пак в България живеем. „Затова всички помощници на главния готвач са все бивши ченгета, да пазят тиквеника.” Обърнете внимание и на „Зимата на нашето недоволство” (Не по Стайнбек и хептен не по Шекспир), „Пешо решава да умре”, „И слезе Господ на Земята”, „Дяволска работа”…
И тъй като наближава Гергьовден, ето една рецепта за печено агне по депутатски. Из цикъла „Рецепти от родната политическа кухня”.
ПЕЧЕНО АГНЕ ПО ДЕПУТАТСКИ
Преди всичко – необходимо ви е агне. За да се получи истинският, неповторим вкус на депутатско ястие, много важен е произходът на животното: необходимо е поне три поколения назад родителите му да са били примерни овце – редовно доени, стригани и да не са блеели прекалено много. Желателно е от самото си раждане агнето да е гледало с обожание овчаря и да е било твърдо убедено, че само с гега могат да се оправят нещата. Изключително важно е то да бъде купено с държавни пари, иначе няма да е по депутатски. Преди да се заколи животното, задължително е да му се обясни, че това не е каприз на овчаря или гостите му, а: така иска Европа, налага се за благото на всички, бъдещите поколения ще оценят жеста и така нататък. По този начин се сваля стресът на агнето и после месото му става по-вкусно…
Междувременно се изкопава яма – метър на метър на метър. Важното е да е някъде в гора, реституирана, но все още неизсечена… После в ямата се наклажда огън. Според специалисти кулинари той трябва да е от дъбови дървета, сечени в гора, където навремето е имало партизани – казват, че там имало някакъв особен дух, който се вселявал в хората и след две-три поколения им помагал да станат депутати. Но понеже подобни гори вече са кът, става и такава, в която са снимали „На всеки километър“ например.
Огънят трябва периодично да се ръчка от депутат, сменил поне три парламентарни групи. Тук много важно е отрано да се усеща накъде ще духне вятърът и да се предприемат съответните действия. Иначе жаравата няма да се получи равномерна. Когато тя е готова, върху нея се настила слой орехова шума. Не много дебело, примерно както асфалт на нова магистрала. Да издържи там, докато опечем агнето, после вече няма значение. Пък и важно е да се пестят листата, не се знае кога пак някой ще прати „еколозите“ да вдигат шум.
Върху шумата слагате агнето, после отново шума, а след това отново се наемат същите хора, които копаха – сега да засипят… После агнето се пече няколко часа, примерно колкото един разгорещен парламентарен контрол. Понеже то е в земята и наоколо всички следи са заличени, за разнообразие се канят медии и пред тях се симулират спорове и конфликти. Когато обаче някой заблуден млад журналист зададе основния въпрос: „А къде е агнето?, всички свиват рамене: „Ами няма го, изчезна като парите на КТБ“…
