Лира Литературно-рекламна Агенция
В рубриката на Ню Йорк Таймс „На по книга“ нобеловата лауреатка от 2009 г. Херта Мюлер разкрива, че в детството си не е чела приказки, а единствените невероятни истории били тези в часовете по религия. Предлагаме Ви цялото интервю на родената в Румъния писателка за авторитетната медия.
Какви книги има на нощното ви шкафче?
„Един кон влязъл в бар” на Давид Гросман – пълен с болка автопортрет на стандъп комедиант в Израел. Дори мъдростта да изглежда в разрез с дълбокото биографично отчаяние, тази книга успя да ме спечели. Другата книга е последната на Петер Естерхази „Simple Story Comma One Hundred Pages — The Mark Version”. Още не мога а разкажа много за нея, но разказва за унгарско семейство през 1945 г., обявено за врагове на държавата. Налага им се да напуснат града и да живеят в село в една стая. Разказвачът, младо момче, се преструва на нямо. Имам и една книга, посветена на Кафка.
Коя е последната велика книга, която прочетохте?
„For a Song and a Hundred Songs” на Лао Иву. През 1989 г. той е осъден на четири години затвор заради поемата си „Клане”, която е отговор на клането срещу протестиращите на площад Тянанмън в Пекин. В затвора той е в килия с осъдени на смърт и често записва последната им воля. Книгата показва безпощадността и бруталността на китайската диктатура. Книгата носи всички белези на документалната проза, но езикът е толкова поетичен, че ме оставя без думи.
Кои съвременните писатели цените най-много?
Португалския писател Антонио Лобо Антунеш и унгареца Дьорд Драгоман, автор на „Белият цар”.
Кои са любимите ви румънски писатели?
Гелу Наум беше един последните живи сюрреалисти, който живееше в Париж от времето преди Втората световна война. Години наред той не можеше да публикува в Румъния и малцина го познаваха в Гермаия. Също Макс Блечер, румънски евреин, който умира през 1938 г. от костна туберкулоза. Той е много оригинален предшественик на екзистенциализма, който днес е почти забравен.
Ако можехте да препоръчате една книга една румънска книга на читателите от други държави, коя би била?
Отново Макс Блечер.
Какво ви задвижва като писател?
Ключът е красотата в изреченията. Ако от първите страници чета фрази на благодарност или банални метафори, не бих се задълбочила в историята. Единствено ако изреченията „блестят”, мога да се запаля по книгата.
Как организирате книгите си?
Намирам всеки тип организация за много труден. И когато става дума за книги, често това има неприятни последици, тъй като ми се е налагало да купувам отново книга, която просто не мога да намеря в бъркотията.
Какъв читател бяхте като дете?
У дома нямахме никакви книги, дори детски или приказки. Единствените невероятни истории получавах от часовете по религия. А аз ги приемах доста буквално – че Бог вижда всичко, поради което се чувствах постоянно наблюдавана. Или че мъртвите са в рая, който е точно над селото ни. Търсех лицата на умрелите ни съседи в облаците и ги намирах, разбира се. Тревожех се за тях, когато вятърът ги разнасяше или когато валеше, или когато имаше гръмотевични бури. Тогава си задавах въпроса дали „добрият Бог” ги наказваше, оставяйки ги да се реят с облаците.
Коя е книгата, която ви превърна в това, което сте днес?
Няма само една дума, но съм се учила от Йожен Когон и Виктор Клемперер. Те и двамата пишат за езика и диктатурата и от тях научих как диктатурата на Чаушеско моделираше езика до неузнаваемост.
Ако можехте да препоръчате една книга на американския президент или на германския канцлер, коя би била тя?
„Време секънд хенд” на Светлана Алексиевич – всеки, който иска да разбере Русия, трябва да я прочете. Тя описва влиянието на сталинизма и комунизма чак до наши дни, парализиращият им ефект върху обществото и как това позволява на хора като Путин да унищожа всички опити за демократизация.
Коя е последната книга, която не завършихте?
За съжаление има много книги, които оставям след 20-30 страници.
Извън вашите книги, коя е творбата с най-лично значение за вас?
Първата ми книга „Nadirs” беше много важна за мен. И нямам предвид литературната й ценност, публикуването й в Берлин през 1984 г. ми даде защита, както и наградите, които тази книга донесе. Румънската тайна полиция вече не можеше да третира мен или приятелите ми, сякаш сме напълно откъснати от останалия свят. И ние вече не се чувствахме откъснати. А това беше много важно тогава , във времената на непрекъснати заплахи, разпити и тормоз.