Лира Литературно-рекламна Агенция
Кристина Цонева
В книжарници „Хеликон” вече се продава новата стихосбирка на лиричния Ваньо Вълчев „Когато си тръгвам”, издателство „Либра Скорп”. Преди да започна с биографичните данни за него, искам да уточня, че този поет, когото издателите му определят като безмилостен сатирик и нежен лирик, е автор на текстовете на някои от най-нежните песни, които българи пеят вече няколко поколения. Негови са „Огън от любов”, „Телефонна любов”, „Тази вечна любов”, „Да поднесем любов както в старото време”… все страстни, романтични.
Освен талантлив писател и поет, Вълчев е театрал, кино и телевизионен режисьор, журналист. Носител е на наградата „Златен Пегас” през 2016 г. за цялостно творчество и принос в развитието на бургарската и националната литература.
Роден е на 28 септември 1937 г. в София. Завършва Литература, а след това работи като учител и възпитател. Работи в кореспондентския пункт на БНТ в Бургас. Води предаването „Неделна мозайка” по телевизия „Скат”. Съосновател и председател на дружеството „Български писател” в Бургас. Също и един от учредителите на сдружението „Бургаска писателска общност”.
По-добре е да усетите любовната магията на текстовете му през самите стихотворения. Някои от тях можете да прочетете във въпросната нова стихосбирка „Когато си тръгвам”.
ДО УТРЕ
По устните ми, още звезден, грее
на устните ти дъхавият мед,
в очите ми очите ти синеят
като безумно пролетно небе.И въздухът край мене засиява
от слънцето на твоя грейнал смях.
Във дланите ми топлина остава
и аз целувам тебе върху тях.Когато се разделяме до утре
и се стопяваш в ласкавия мрак,
аз дълго чакам новото ми утро
да те роди от росни капки пак.И ме прегръща този мъдър вятър
със твоя ласка, с твоя топъл глас…
Тъй неусетно идва светлината
от обич сътворена. И от нас.УТРИННА СТАЯ
В тихата утринна стая
слънчево зайче се спусна.
Плахо стената премина,
спря се на твоите устни —тънката слънчева нишка
в миг омагьосана стихна,
пръсна се в бисери светли.
Ти в съня се усмихна.
Златното слънчево зайче
спомен ли бял ти прошепна?
Бялата утринна стая
цяла усмихната светна…
С устни сега ще докосна
малката слънчева диря,
дето на твоите устни,
без да ме пита, се спира.
Ти ще повдигнеш ресници
и ще погледнеш в почуда —
кой като слънчева ласка
с топла целувка те буди?
Ще ме познаеш.
Над мене
двете ръце ще се сплитат…
В тихата слънчева стая
слънчева диря прелита…КОГАТО СИ ТРЪГВАМ
Когато си тръгвам във залезен час,
не вярвай на моите думи,
че няма любов и че лягат пред нас
различни посоки и друми.Не вярвай, че моята хладна ръка
дланта ти не иска да сгрее.
Среднощната, тъмната звездна река
студени светулки пилее.Не вярвай, когато море от слънца
и летни цветя обещавам.
Повярвай на малката топла сълза,
с която пред тебе заставам.Повярвай, когато със изгрева чист
разкаян към тебе пътувам
и само с очи – ах, и само с очи –
с безкрайна любов те целувам.Когато край тебе цари самота,
не вярвай, че мене ме няма!
Във бялата стая, зад бяла врата
отколе сме заедно двама…
