Начало / Автори / Лев Толстой: Бъдещата любов не съществува, тя е единствено в сегашно време

Лев Толстой: Бъдещата любов не съществува, тя е единствено в сегашно време

tolstoy6На 9 септември се навършиха 189 години от рождението на Лев Толстой, а сайтът Brain Pickings  напомня за търсенията на великия белетрист за някои от вечните житейски въпроси. В младостта си той търси себе си и се сблъсква с въпросите за човешката същност. В зрелите си години той вече е постигнал световно признание посредством литературата си, но е в конфликт както с църквата, така и с държавата – руското правителство намира социалните, политическите и моралните му възгледи за тревожни, че Толстой е цензуриран и го заплашва затвор. Православната църква пък е толкова обидена от духовните му разбирания, че в крайна сметка го отлъчва.

Това, което родината отказва, светът му дава щедро, особено Англия, където почитателите на Толстой нарастват. Отдаденият и подкрепящ секретар на писателя Владимир Чертков се озовава в Лондон през 1897 г., след като е прогонен от Русия. В Дорсет той основава издателство, чиито заглавия промотират „разума, справедливостта и любовта” и „разпространяват дълбоките убеждения на най-висшите духове на всяка ера и народ”. Издателството е задвижвано от вярването, че животът има съществено духовно измерение, а истинският смисъл на живота е „единението на разума и любовта наместо настоящата нещастна борба, която не може да донесе добро никому”. Визията на издателството е базирана на разбирането, че споделянето е това, което дава тласък на културата. В учредителния им акт пише:

„Вярваме, че поддръжниците ни ще продължат да разпространяват тези книги. Никоя личност няма да трупа финансови дивиденти от издателство Free Age Press. Книгите са свободни за копиране, така че всеки може да ги преиздава, както пожелае. А малките печалби ще подпомагат същата дейност на руски. Признателни сме за любезните писма и помощта, които ни позволиха от юли 1900 г. насам да разпространим 200 000 книги и 250 000 брошури.”

Издателството започва да публикува творби на Толстой с духовна и морална насоченост, които са пренебрегвани или изобщо неиздавани в Русия, което е доказателство за тезата на Нийл Гейман, че „потискането на идеи разпространява идеите”. Сред най-разпространяваните е „Пътят на живота”, която Толстой пише по повод шейсетия си рожден ден през 1888 г.

В една от главите на тази книга Толстой разглежда според него грешните разбирания за любовта – хората приемат, че тя е лекарство за всички житейски нещастия, което произтича от недостатъчното любопитство към истинския смисъл на живота. Същината на тезата му се базира на схващането, че споделянето само увеличава общото добруване, а импулсът за притежание го намалява. Любовта в най-великия си смисъл не е сбор с нулево равенство – любовта, която даваме, не лишава никого от любов. Толстой пише:

„Всеки човек знае, че любовта е нещо специално, че тя може да разреши всички житейски противоречия и да донесе пълна благодат, а стремежът към нея изгражда живота. Но тези, които не разбират живота, смятат, че това чувство идва рядко, трае кратко и е последвано от още по-тежко страдание. За тези хора любовта не е еманация на живота, каквато трябва да е, а само една от възможностите за съществуване, само една от хилядите фази, през които съществуването преминава. За тези хора любовта не е отговорът на идеята ни за света, тя не носи нищо на изпитващите я и на обичаните.”

Нашите разрушителни схващания за любовта според Толстой извират от прекомерното доверяване на разума, което пък може да доведе до заблуди заради вроденото ни неверие. Писателят доверява още:

„Да обичат е трудно, затова проявленията й не са само болезнени, може да са невъзможни. Но човек не бива да се съмнява в любовта – този човек обикновено не разбира живота. Той трябва да се отдаде на чувството, защото всяко съмнение в любовта я разрушава. Но само тези, които са потърсили смисъла на живота и са се отказали от благосъстоянието на индивидуалното съществуване, не се съмняват в любовта. Тези, които не са обследвали живота и живеят по животински индивидуалистично не могат да се справят със съмненията. Те разсъждават над възможността да се предадат на чувството, което наричат любов. Всяка проява на това чувство за тях е невъзможна без обосноваване и без разрешаване на неразрешими въпроси”.

Толстой се обръща към основния парадокс за вродения ни солипсизъм и противоречието с универсалната любов (20 години по-късно той ще развие темата в слабо известната си кореспонденция с Ганди). Руският класик пише:

„В живота всеки човек предпочита собственото си дете, съпруга, приятели, държава пред чуждите и нарича това чувство любов. Да обичаш всъщност означава да правиш добро. Така всички ние разбираме любовта и не познаваме друг начин. И все пак, когато желая доброто на моите дете, съпруга, държава, аз го желая за тях, не за нечии чужди. Но обичта към всичко е свързана и насочената към един обект спъва тази, отредена за друг.”

В пасаж, който напомня за Хана Арендт и нейните съждения за човешките стойности на вечните въпроси, Толстой разглежда последствията от този парадокс:

„В името на коя любов трябва да действам и как? В името на коя любов трябва да жертвам друга? Кого трябва да обичам най-много и на кого да дам най-много добро – на съпругата или на децата си? Или на приятелите си? Как да служа на любимата родина, без да лишавам от любов съпругата, децата и приятелите си? И освен това как да знам доколко да жертвам себе си в името на другите? До каква степен мога да се ангажирам с моите потребности и все пак да служа на тези, които обичам? Всички тези въпроси изглеждат много прости на тези, които не са се опитвали да обяснят чувството, което наричат любов. Но те само изглеждат прости, всъщност са неразрешими.”

Толстой предполага, че от тези неразрешими въпроси произтича приемането на многообразната и многолика любов. Това рефлектира в разбирането на природата на любовта не като хипотетична и егоистична, а като активно състояние на съществуването.

„Любовта е така изискваща, че отговаряйки на изискванията на едного, човек не може да отговори на другиго. Но ако откажа да облека дете, сковано от студ, под претекста, че моите деца един ден ще се нуждаят от дрехи, то аз мога да откажа на нуждите на бъдещите ми деца. Ако човек реши да се противопоставя на исканията на настоящите не достатъчно големи любови в името на други, бъдещи, то той мами себе си или другите и не обича никого, освен самия него. Бъдещата любов не съществува, тя е единствено в сегашно време. Човек, който не демонстрира любов днес, не носи любов в сърцето си”.

Прочетете още

template

„Писмо до Тоскана“ разкрива дълбоко заровени тайни

Любов, предателство и дори дълбоко заровени тайни, пазени години наред, няма да останат неразкрити в …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *