Лира Литературно-рекламна Агенция
На 30 август 2013 г. в Дъблин, Ейре, си отиде един от големите поети на нашето съвремие. Роден на 13 април 1939 г. в малка ферма на име Мосбоун (Mossbawn) край Белаги (Bellaghy) в Дери Сити, Северна Ирландия, Шеймъс Хийни учи в колежа Сейнт Колумб в Дери, който е католическо училище. Следва в Кралския университет на Белфаст, преди да заживее в Дъблин, от където пътува до САЩ, където преподава от време на време.
Поезията му става обект на обществено внимание през 1966 г., когато е публикувана първата му получила популярност стихосбирка – „Death Of A Naturalist“. Хийни е най-важният ирландски поет на поколението си и бива описван от поета Робърт Лоуъл като „най-важният ирландски поет от Уилям Б. Йейтс насам“.
През 1995 година получава Нобеловата награда за литература.
Ето три негови стихотворения, първите две в превод на Кристин Димитрова:
СЛЕДОВНИКЪТ
Баща ми крачеше зад ралото
с издути рамене, като платно, завързано
между браздата и държалото.
Щом цъкнеше с език, конете се разбързваха.
Пък беше майстор. Биваше го да поправи
теглича, лъскавото острие да втъкне.
Земята се обръщаше на прави
ивици. До синора с едно завъртане
обръщаше запенения чифт
назад към нивата. Премерваше земята
със поглед, поприсвил очи
и безпогрешно набелязваше браздата.
Подтичвах в подкованата му диря
и често се препъвах в буците.
Понякога на раменете му се ширех
и с всяка крачка се издигах и се спусках.
Мечтаех да порасна и да грабна плуга,
око притворил, мишците напрегнал,
а го преследвах и не правех друго,
освен под едрата му сянка да се пречкам.
Бях напаст − падах, ставах ден след ден,
скимтях. Така и не обръгнах.
А днес баща ми крета подир мен
и все не иска да си тръгне.
УЖ-ДЕТЕ
Открих го в курника,
където тя го беше затворила. То
не можеше да произнесе ни дума.
Когато лампата грейваше −
светъл жълтък
в прозореца на вътрешната стая,
детето от бараката
долепяше око до процепа −
малък обитателю на курник,
с изопнати черти, запомнени от
новолунията, снимката ти
просветна като гризач
на пода на съзнанието ми,
малък лунен човечко,
залостен и предан
в ъгъла на двора,
крехката ти фигура, сияйна,
безтегловна, раздвижва прахта,
паяжините, старите курешки
под прътовете за кацане
и сухите миризми от огризките,
които тя хвърляше от капака на тавана
сутрин и вечер.
След тези стъпки, тишина.
Бдения, усамотения, пост,
некръстени сълзи,
озадачена любов към светлината.
Но ти най-сетне говориш
с едва доловима мимика
за нещо отвъд търпението −
зеещото ти безсловесно доказателство
за лунни разстояния,
пропътувани отвъд любовта.
ОБРЪЩАНЕ
Като оръдие клекнала между трите ми пръста
си отдъхва писалката, удобна и валчеста.
Изпод прозореца стърже лизгар в каменистата почва
и чистият звук убожда ухото ми:
Баща ми. Обръща. Гледам отгоре надолу
лехите с цветя, те се превръщат в картофи,
а изкривеният кръст се изправя и свежда
над редовете, сякаш по-млад с двайсетина години.
Той обръща земята.
Ухото на лизгара пасва на грубата обувка,
коляното прилепва до дървения сап.
Той изтръгва стеблата и забива блестящия връх
надълбоко, вади още картофи, а ние събираме,
обикнали хладната твърд във ръцете си.
Боже мой, знаеше старият как да борави с лизгар,
беше го учил баща му.
Дядо сечал във блатата на Тонър
повече торф на деня от кой да е други секач.
Бях му занесъл веднъж мляко в бутилка,
затапена с овлажнена хартия. Той се изправи
да пие, после веднага захвана да нащърбява
и реже земята, да трупа спретнати чимове
зад раменете си. Слизаше все по-надолу
за по-хубав торф. Обръщаше.
Полъхът на плесен от картофите, плясъкът
и шляпането на подгизнал торф, отсечените,
резки удари на острие по живи корени нахлуват в мен,
но няма го лизгара, нужен да последвам мъже такива.
Клекнала между трите ми пръста
си отдъхва писалката.
Ще обръщам със нея.
