Лира Литературно-рекламна Агенция
Очаквайте на 17 август „Малкото име на щастието“ от Мария Женет − романтична съвременна приказка на искрен и наивен разказвач, в когото ще се влюбите от първата страница (изд. „Хермес“)!
Нико е автор на една успешна детска книжка, но от години не е написал нищо добро. Прекарва времето си в китно френско градче, като се опитва да прави приятелите си щастливи. Известно време живее охолно, но постепенно затъва в дългове. За да изкара допълнително пари, се премества в столицата, наема малка прашна мансарда и работи почасово в метрото.
В Париж той се сприятелява с чудаци, за които е готов на всичко. Те пък се притесняват, че личният му живот куца и че няма идеи за нова книга. Един ден Нико забелязва тъжно момиче да рисува в метрото. Преди да се качи на влака, тя смачква листа и го пуска на перона. Нико взема захвърлената рисунка и от нея му хрумва сюжет за нова приказка. Така мистериозното момиче от метрото го предизвиква да се посвети на най-важната си задача: да намери собственото си щастие.
Мария Женет е родена през 1983 година в Саламанка, Испания, където работи като журналист във вестник El Día de Salamanca. „Малкото име на щастието“ е третата ù книга. Първият ù роман, който публикува самостоятелно в „Амазон“, става популярен в социалните мрежи и се радва на много положителни читателски отзиви. Вторият роман, който е своеобразно продължение на първия, също има голям успех.
„Малкото име на щастието“ ще излезе в България на 17 август.
ОТКЪС
„Имало едно време в невероятен град, окъпан от светлина, едно много нещастно момче. То живеело в малък апартамент в съседство със семейство мишки. Припечелвало колкото да се храни два пъти на ден и веднъж в месеца да ходи на кино. Но един ден съдбата му се променила.“
Така започва моята история, приятели. Истината е, че тя изобщо не е някаква вълшебна приказка, случи ми се в действителност и с ваше позволение, бих искал да ви я разкажа.
Натрупал съм вече тридесет и две пролети зад гърба си и пиша детски приказки. Да си кажа право, написах само една приказка преди години, може дори да сте я чували или пък да сте я чели на децата си. Ала отдавна не съм написал нищо хубаво или поне толкова хубаво, че издателят ми да пожелае да го публикува. Не го обвинявам. След прекрасната си приказка не съм написал и една свястна страница, сам си го признавам. Е, какво да се прави… Понякога вдъхновението ни навестява и ни изоставя след това. Така е, щом зависиш от мозъка си. А когато животът ти поднася лимони, невинаги успяваш да си направиш лимонада, нали? През последните години животът ми премина сред напоени със сълзи носни кърпички, лекари и медицински сестри. Но не ми се иска да ви съсипвам настроението с приказки за моите неволи… По-добре да ви разкажа собствената си приказка.
Едно дете съм, винаги съм искал да имам брат или сестра, но родителите ми били твърде възрастни, когато съм се родил, лекарят даже казал, че появата ми на този свят си е истинско чудо.
– Господин и госпожо Комбрил, съвсем не зная как да ви съобщя новината…
– Говорете направо, божи човече, не ни хвърляйте прах в очите, ще понесем истината. Какво е? Тумор? Някоя сестра близначка, която не се е родила навреме? Кажете ни, докторе, изплюйте камъчето. Защо на жена ми все повече й се подува коремът?
– Господин и госпожо Комбрил, ще ставате родители.
– Как така?! Това е невъзможно!
– Докторе, аз съм на петдесет и три години, а мъжът ми – на шейсет. Простете, че ви говоря така, но няма начин.
– Сигурен съм, вярно е. Консултирах се и с други колеги, всички сме на едно мнение, че това си е… така де, как да кажа… това си е почти… чудо. Честито, господин и госпожо Комбрил!
В онзи ден родителите ми решили да напуснат Париж, защото „животът там бил твърде скъп и опасен“, и си потърсили работа в селце на сто и петдесет километра от столицата. Всъщност изборът им се спрял на селище с криви улици, покрити със сиви и златисти камъни. Казваше се Мон де Фльор. За да стигне човек от едно място до друго, трябваше да изкатери няколко стръмни баира, опасани от саксии с кичести цветя, които жителите на селцето отглеждаха по балконите си. Една подробност му придаваше особено очарование, а аз, глупакът, вярвах, че тя се среща в градовете по цял свят – вратите и прозорците на всеки дом бяха боядисани в един и същ цвят: индиговосиньо, розово сьомга, зелено горчица, черешовочервено, зелено лайм… По този начин всеки жител можеше да упъти хората към дома си само с думите: „Моят дом е онзи с изумруденозелените прозорци“. Осъзнах грешката си, когато на единайсет години за пръв път посетих съседното село. Тогава установих, че ако искаш да намериш някой магазин или дом, се налага да дадеш точен адрес, а не да обясняваш за цвета на прозорците. Та родителите ми се установили в това селце със стръмен калдъръм, подивели цветя и пъстри прозорци и отворили малка пекарна със стара фурна на дърва, която от години изхранвала околните села. Над магазинчето за хляб се издигаше къщичка с каменни стени и дървени прозорци (боядисани, разбира се, в зелено веронезе), на два етажа, с мансарда, където се научих да чета, да рисувам и да мечтая. Първата си приказка – тази, която пожъна небивал успех, написах тъкмо там. В задната част на къщата имаше градинка, по-скоро нещо като миниатюрна джунгла, събрала огромна колекция от причудливи (но прекрасни) растения, каквито не бях виждал дотогава. Та там открих изоставена маса и я примъкнах до своята таванска стая. Беше похабена и от всеки неин ръб стърчаха тресчици, но въпреки това прилягаше съвършено на старата ми пишеща машина. Тъй като аз, драги приятели, съм от онези, които пишат на машина. Не са за мен психотропните лаптопи, курдисани върху бюра със свръхмодерен дизайн. Старомоден съм, какво да се прави…
Уханието на топъл хляб, на млечни кифлички и хрупкави бисквити с шоколад и канела достигаше до мен през пролуките на дървения под, а напевите на съседките из село бяха моят саундтрак месеци наред. Случи ли се да се замисля за онова време, струва ми се, че е било преди хиляди години, сякаш някой друг ми е разказвал тези спомени.
Единственото веществено нещо, което пазя от онези дни, е пишещата машина. Стара „Оливети Летера 35“ – баща ми ми я купи в деня на пенсионирането си. Същия следобед се заех да пиша на нея. Ако ви се занимава да пресмятате, ще установите, че съм бил само на четири годинки. Баща ми я купил от стар счетоводител, излязъл в пенсия и настанил се жизнерадостно в съседство с нашата пекарна веднага щом навършил шейсет и пет години. Счетоводителят разказваше, че не понасял забързания ритъм на големите градове, търпял го почти четиридесет години по принуда, защото единственото, което умеел да прави в живота, било да борави с числа. Никой на село не се интересува от числа, макар да са крайно необходими за големия бизнес в столицата. Клавишите на тази машина винаги са били и още са продължение на тялото и на ума ми. Тя е единствената вещ, която вземам със себе си, когато напускам стар апартамент и се нанасям в нов. Тя ме свързва с щастливите спомени, напоени с цветове, вкусове, аромати, шумове…Сега обитавам апартамент, който някога сигурно е бил част от огромно имение на богаташи – от онези, които си имат звънчета, за да им носят храната или каквото им се прииска при всяко позвъняване. Не желая да ви заблуждавам, затова да се знае: живея в господарска обител, разкроена на шест отделни апартамента. Добре, на седем, ако броим и мястото, което населявам: мансардата, как иначе! Собственичката – стара дебелана, която пуши като комин и вони на анасон, чак не се търпи – ми показа един-два разнебитени апартамента точно под моята мансарда. Излизах от втория, когато забелязах тясното стълбище със стъпала от дървени трупчета и осъзнах, че там горе се спотайва специално място.
