Майкъл Конъли: Обичам да живея в ума на Бош, това е хубавото на писането на книги

Майкъл Конъли е много продуктивен автор на бестселъри в областта на криминалната художествена литература, най-известен с поредицата за Хари Бош (основата на сериала “Бош”), която разказва за един детектив от отдел убийства от полицията на Лос Анджелис. Също така  поредицата за Мики Холър, криминален адвокат от Лос Анджелис и поредицата за Джак Макавой – криминален репортер.

Тридесетата поред книга на Конъли, “Късно шоу”, е първата от новата поредица за детектива от полицията на Лос Анджелис Рене Балард. Като наказание, че е подала оплакване за сексуален тормоз срещу висшестоящ, Балард е разпределена нощна смяна на гара Холивуд. Работа, която предполага сблъсък с най-различни случай по време на нощта, които на сутринта трябва да предаде на колегите си. В нощта, в която “късното шоу” започва обаче, Балард отговаря на две повиквания, които не може да остави за сутринта.

Конъли си поговори с редакторите на най-голямата социална мрежа за читатели Goodreads за началото на нова поредица с жена детектив, края на поредицата за Хари Бош, и как работата в телевизионно шоу го е направила по-добър новелист.

Как разбрахте, че е дошло време за нов герой и поредица, особено за жена главен герой?

Аз пиша от доста време вече или за (Хари) Бош или за (Мики) Холър, така че усетих, че просто няма да мога да правя това да края на живота си достатъчно креативно.

Също така, имам приятели, които са реални детективи в отдел Убийства в полицията в Лос Анджелис, които ми помагат за книгите, и един от тях е жена – Мици Робъртс. Тя е карала нощни смени на гара Холивуд по-рано в кариерата си и ми и е разказвала много истории за тези дежурства през последните няколко години. Хареса ми колко различни могат да бъдат нощните смени, така че я разпитвах много за тях и събирах историите. И някак си всичко това доведе до решението, че е дошъл момента да го направя.

Рене Балард е изпратена нощна смяна, като наказание. Бяха ли нощните смени на Робърtс наказание?

Беше възможност. За нея специално не беше наказание, но може и да бъде в бюрокрацията на полицията на Лос Анджелис. Тя, като жена, се опитва да продължи напред, и тя вижда възможността да разшири своята компетентност и опит като се заема с различни престъпления и т.н, затова и отива. В реалния живот няма толкова драма, колкото Рене.

Едно от първите ревюта определя книгата като феминистка – вие интересувате ли се по-специално от феминизма в полицията на Лос Анджелис, или това просто е неизбежно свързано с това, че главния герой е жена?

Това естествено се появи с главната героиня. Аз наистина се възхищавам на Мици. Познавам я от дълго време и се възхищавам на това, което прави. Тя е една от водещите детективи в отдел Убийства в полицията в Лос Анджелис, но е извървяла дълъг път докато бъде признат таланта и. Познавам партньора й, Тим Марсия, даже от по-дълго – той ми помага вече 15 години, и когато с Мици станаха партньори се запознах и с нея. Харесвам взаимоотношенията им, как работят заедно и т.н.

Възхищавам им се, защото те разбират, че Мици има определени умения като жена, които могат да използват за да откриват лоши хора, и нито едно от тях не ги прави женомразци, и аз наистина им се възхищавам за това. Така че това ме привлече, но не, не правя никакви изявления с книгата си. Просто искам да я направя добра в работата й, искам да я направя отдадена, и искам да я е грижа.

Когато започвате нова поредица с нов главен герой, измисляте ли предварително цялата история на миналото му, или я развивате докато пишете?

Харесва ми да попълвам в движение. Не искам да разстройвам никого с чуждо минало. Искам да бъде интригуващо. Особено, когато си мислите, че ще се върнете към личността, аз слагам спирачка. Има много травми от детството, които оказват влияние на живота и на работа  й извън нея, но все още има много да се разказва. Дали знам всички тези скрити подробности? Не. Очаквам с нетърпение да ги измисля, стъпвайки на това, което вече имам. Мисля, че вече съм включил почти всичко, което знам.

Колко обвързан сте с ТВ-поредицата за Бош?

Аз съм наистина обвързан в писането на шоуто. В момента сме на средата на сезон четири. Стартирахме на първи март и няма да започнем да снимаме до август. Това е етапът на продукцията, в който аз имам участие.

Много обичам да съм наоколо, докато тече заснемането, но там съм просто някой, който храни егото си. Нещо като “вижте всичките тези хора, които играят неща, които съм написал в книгата си”. Това е забавно, но аз не му придавам значение. Това, което има значение за мен е в стаята на сценаристите. През първия сезон бях на 100 % там, през следващия може би около 90 %, след това 80 %. Тази година ще присъствам може би 60 %. Съществува тенденция шоуто да се превърне в добре смазана машина, и моето мнение е, че то става по-добро с всяка година, така че усещам, че вече мога да отслабя хватката. Мога да ги оставя, да се справят и сами.

Също обичам да се връщам назад и поправям грешките си. Миналия сезон адаптирахме моята първа книга “Черно ехо”, която е писана преди 25 години, преди да знам как изобщо се пишат книги. Беше много освежаващо да прегледам отново нещата, да ги направя по-добри, да изчистя логиката.

Работата по шоуто оказва ли влияние на писането на книгите?

Не оказва влияние на самия процес, но влияе подсъзнателно на продуктивността. Не бях забелязал, но хората забелязаха и ми казаха, че книгите ми са се променили. Това е като да имаш опора; когато пишеш книги, можеш да влезеш в главата на героя. Обичам да живея в ума на Бош, това е хубавото на писането на книги.

Но когато вкараш същите тези герои на екрана, никога не можеш да влезеш в умовете им. В книгите знаеш какво мислят, какво правят, и какво казват, но в телевизионната версия остава само това което правят и казват. Губи се съществен компонент и това те кара да вложиш много повече усилия в тези две области. Диалогът, който пиша, се променя почти подсъзнателно, но получавам мнения от хората, които казват че той носи повече информация, че не е толкова напудрен. В сценария на диалога се акцентира много, защото трябва да даде представа за характерите на героите и за това какво мислят. Това е голямата разлика.

Имате дългогодишни отношения с полицията на Лос Анджелис и познавате много детективи. Тя обаче има проблемна репутация. Това отразява ли се на начина, по който описвате организацията? Чувствате ли се длъжен да я представите в по-добра светлина или хората очакват от вас обяснение за нещата, които се случват там ?

Не се чувствам задължен да съм добър към полицията на Лос Анджелис или нещо подобно, и изобщо не ме вълнува ако хората очакват от мен да обяснявам нещо. Човек трябва просто да си затвори очите и да пише историята за себе си. Въпросът е, че пиша за вътрешен отдел в полицията, и това са хора, които не са в униформа, хора, които нямат такъв близък контакт с цивилните, който да води до толкова много инциденти и случай на неадекватно отношение или реакции от страна на полицията. Редовите полицаи не са хората за които пиша. Това не влиза в моите интереси. Знам, че полицейската работа е тежка и е работа, която изисква светкавично мислене и реакции, и полицаите не винаги взимат 100 % правилните решения в 100 % от времето. Но моите книги не са за това.

Моите книги са за детективи, които имат много различни отговорности и се справят с тях по различни начини. Не казвам, че подобни неща не се промъкват в книгите ми, или в телевизионното шоу, защото има отношение, но не е точно нещото, което се чувствам отговорен да правя. През повечето време аз пиша за мъж – а сега и за жена, които имат мисия в живота си, и едно от големите препятствия за да я изпълнят е техния собствен участък, корумпираните бюрократи и политици в техния собствен департамент. Това е описано в книгите, но аз не претендирам, нито се опитвам да бъда извинение на полицията.

Има ли разлика в процеса на писане между книгите за Хари Бош, Мики Холър и Джак Макавой ?

Когато пиша за Джак Макавой, основно пиша за себе си. Има процес, без значение за кой герой пишеш, където казваш какво той/тя ще направи в дадена ситуация. При Джак е много изчистен и гладък процес, защото аз се питам какво бих направил ако аз работех тази работа. Въпреки че не съм я вършил от 20 години, аз все още имам усещането, че съм журналист, който се прикрива под визията на писател. И може би за това тези са книгите, които пиша най-бързо – защото не ми се налага да изляза от кабинета си, за да получа отговори на въпросите си.

Аз пиша за полицията от много дълго време и най-близките ми приятели са полицаи, така че следващата по-лесна история за писане е за Хари Бош. Това, което обикновено правя е да пиша за Бош по начина, по който смятам, че ще вземе решение и след това сверявам с моите приятели, които работят тази работа и им се налага да вземат аналогични решения. Но първо пиша и после питам.

С Мики Холър ми се наложи да направя много по-задълбочено проучване. Консултирам се непрекъснато с няколко адвоката, които ми помагат с книгите, като например “В тази сцена Мики ще отиде в съдебната зала и ще трябва да постигне такъв резултат от делото. Вие какво  бихте направили?”. Това е част от процеса по създаването на книгите за Мики Холър, следователно те ми отнемат най-много време.

Да пиша за Рене е нещо средно между Бош и Холър. Трябваше непрекъснато да ходя при Мици за да я питам за разни неща – не само женски неща, но и за неща свързани с нощната смяна. Защото от всички мои приятели, които ми помагат с книгите и са детективи, тя е единствената, която реално е работила нощна смяна в полицията на Лос Анджелис. Така че и  зададох много въпроси преди да започна да пиша.

Измислили ли сте край на историята за Хари Бош? Или историята ще продължи да се развива?

Историята е с отворен край. Аз мисля, че той намери ново професионално поприще като стана доброволен детектив към полицията в Сан Фернандо, което се случи в последната книга – “От погрешната страна на раздялата”. И аз лично смятам, че това ще презареди историята.

Базира се на истинска ситуация в истински град, закъсал за пари и нуждаещ се от доброволци. Тях наистина не ги е грижа колко стар е някой, стига да могат да приключват случаите си.

Мисля, че Хари ще е в играта още няколко години. Никога не съм мислил как точно ще свърши историята. Ще бъде много готино ако знам, кога ще напиша последната книга, но не знам дали това ще се случи. Хари е най-скъпият на писателското ми сърце герой, защото пиша за него от самото начало. Така че се надявам в последния ден, в който изобщо пиша, когато и да е това, да пиша за него. Ще бъде трудно да измисля край. Някой, мисля Джон Д. Макдоналд, написа последната книга за Травис Макгий така че да бъде намерена след смъртта му. Бих искал да мога да направя това, но нямам това време. И също – някак не искам да мисля за това.

От всички случки, които сте създали на страниците, коя най-много обичате да гледате пресъздадена на филм или в телевизионно шоу?

Случи се в третия сезон на Бош и това беше въвеждащата сцена на сезона. Хари Бош дори не участва там. Сцената за онова момче, което рисува графити на една стена, когато почти става свидетел на убийство. Това беше първата глава на първата ми публикувана книга; всъщност пролог. Написах това без даже да знам дали ще бъде публикувано, и то беше публикувано, и 25 години по-късно го видях на екран.

Беше невероятен момент да присъствам на снимачната площадка, да видя да пресъздават графитите, които съм описал. И актьорът, който играеше Шарки, беше толкова добър, беше направо сюрреалистично. И усещането продължи, когато гледах епизода със семейството си, когато шоуто беше пуснато на екран, и беше наистина специално преживяване. Тук в офиса си имам увеличена снимка на стената, на която Шарки рисува графити. Държа я тук в офиса си, защото тя означава много за мен.

Разкажете ни как пишете?

Тъй като работя върху телевизионното шоу, използвам всяка свободна минута за да пиша. Също така имам тренинг от журналистическата си практика, която ме научи да пиша без да се глезя. Мога да пиша в офиса си, мога да пиша в самолети, мога да пиша в коли. Снощи имах пет-часов полет, и бях толкова натясно, че лактите ми бяха притиснати до ребрата, но писах през цялото време и свърших доста работа. Това е моят начин: да се опитвам да пиша всеки път, когато ми е възможно.

Идеалният ден би бил да стана преди изгрев слънце, да започна да пиша и да отхвърля много работа, преди останалата част от града да се събуди. Това се опитвам да правя, когато съм вкъщи или, когато съм в някой хотел на път. Сутрешните часове са много подходящи за мен, тъмните сутрешни часове. В тази връзка аз донякъде имам нещо общо с Рене, защото обичам да работя до настъпването на зората.

Кои бяха твоите любими писатели като дете?

Като дете четях навсякъде. Майка ми беше ненаситен читател на криминална литература, най-вече на по-леките представители на жанра, и това се прехвърли и върху моите вкусове. След това започнах да откривам много неща, които харесват лично на мен. Мисля, че тримата големи за мен са Ремънд Чандлър, Джон Макдоналд и Джоузеф Уамбо.

Израснах във Форт Лодърдейл, където Травис Макгий е държал лодката си. Всъщност работех като помощник-келнер в хотела, в който героят на Макдоналд е държал лодката, в която живее, и там всъщност имаха кей за лодка. Макдоналд е използвал реални хора от хотела за герои в книгата – управителят на хотела е управител на хотела в книгата. Това е нещо, което заимствах. И в моите книги използвам много реални личности, реални детективи. Това се получи в резултат на удоволствието да разпозная собствения си шеф в книгата на Джон Макдоналд.

Над какво работите в момента ?

Работата по телевизионното шоу за Бош ми отнема три часа на ден, през останалото време пиша новата книга за Бош, която ще излезе през декември.