Начало / Интервюта / Джъстин Кронин за „Градът на огледалата” и необходимостта от силни героини

Джъстин Кронин за „Градът на огледалата” и необходимостта от силни героини

920x920Ако има нещо по-популярно в художествената литература от вампирите, това са постапокалиптичните общества. Затова се изисква сериозен кураж да се гмурнеш още веднъж в две толкова експлоатирани територии, за да се опиташ да откриеш нещо оригинално. И все пак точно това постигна Джъстин Кронин през 2010 г. с романа „Проходът”, история за експериментален вирус, който случайно създава 13 чудовищни вампира, впоследствие превърнали по-голямата част от Северна Америка в кръвопиещи слуги на волята им.

155393_b„Проходът” ни показва света 93 години по-късно, в малко мирно селище, оцеляло въпреки нищожните шансове. В продължението, „Дванайсетте” (кръстено на оригиналните дванайсет осъдени на смърт затворници, които се превръщат в първите „вирали”, подобните на вампири същества), Кронин се съсредоточава върху по-антиутопично общество, управлявано от жестокост, и неизменното му падение. Сега, в епичния финал „Градът на огледалата”, който ще излезе у нас на 28 юни отново със знака на „Интенс“, оцелелите се сблъскват за последен път с вируса, за да решат съдбата на човешката раса.

Как подходи към „Градът на огледалата” като финал на трилогията?

Структурирах всяка книга като начало, среда и край на въпроса „Какво правите с 40 милиона вампири, скитащи из Северна Америка?”. Но във всяка от частите ще се върнете и назад, за да видите нова история от Времето Преди, която засилва напрежението в настоящето. Цялата главна сюжетна линия създадох така, че да се превърне в епилога в история на миналото за света 1000 години напред в бъдещето. За него събитията от „Проходът”, „Дванайсетте” и „Градът на огледалата” са се превърнали в основа на важен културен мит, развил се в религия за някои. Централната тема е, че миналото винаги присъства в настоящето.

172095_bИ двата персонажа с вампирски суперсили, Ейми и Алиша, са жени. Мъжете в историята обикновено им се възхищават. А лошите – дванайсетте оригинални вирали – са мъже, бивши осъдени на смърт, върху които е бил тестван вирусът. Как се зароди тази динамика?

От много различни източници. Първият е малката ми дъщеря – осемгодишна, с коса на две опашки, носеща гащеризонче. Дойде при мен и изказа загриженост, че книгите ми може да са скучни. Каза ми: „Напиши история за момиче, което спасява света”. Мисля, че го подхвърли просто така, но прозвуча като интересно предизвикателство. И така, три месеца поред всеки ден излизах да тичам за час, а тя караше колело с мен – детско колело с ресни на дръжките на кормилото. И двамата развивахме историята. По-късно добавих детайли като майката на Ейми, която е проститутка [смее се]. Но книгата се появи така. И по същото време ми хрумнаха сюжетите за втора и трета част.

Проектът първоначално бе създаден изцяло от баща и дъщеря. Но си мисля и че пасна много добре с нещо, което съм наблюдавал в живота. Прави сте, че мъжете в книгата са последователи, не водачи. Те са от типа мъже, които просто носят багажа. Имам чувството, че ако ще спасяваме света, няма да го направят непременно жените, но женското у всички нас ще успее. Следователно жените в трилогията са създадени да въплъщават женската сила като цяло, а определени аспекти от тази сила са подчертани във всяка героиня. Силата на Сара е силата на лечител и на майка. Алиша е тази с физическата мощ. Ейми е духовната хармония, която по-често ще откриете у жените, отколкото у мъжете. А Лор е женската сексуалност.

ИНТЕНС_CITYOFMIRRORS_CoverКакво беше чувството да приключиш най-накрая с този свят? Или не чувстваш, че си приключил с него?

Не непременно, но приключих с тази история. Има една неразказана история в миналото, за която се намеква в третата книга и мисля, че би излязъл страхотен роман по свой начин. Може да се върна и да се заема с това. Буквално ще е история, която се пресича с цялата трилогия.

Всичките ми познати казват, че трябва да празнувам, сякаш току-що съм си взел последния изпит и е време да поема към някое екзотично място, за да вдигам наздравици с шотове. Нека ви кажа, че усещането изобщо не е такова. Всъщност е много тържествен момент. За известно време главата ми беше чудновато празна, защото там беше това нещо, върху което работех във всеки един момент, буден или не, цели десет години. И внезапно мястото се оказва празно. Трябва да се запълни отново с нещо. Така че импулсът да започна нов проект е страшно силен, защото това не просто е работата ми, а начинът, по който мозъкът ми работи.

Има множество постапокалиптични истории в телевизията и литературата. Като писател защо мислиш, че такива светове продължават да се създават? И защо читателите и зрителите, изглежда, имат ненаситен апетит за тях?

Ето каква е работата: израснах в свят, в който 10 000 американски ядрени бойни глави бяха насочени към 10 000 руски такива във всеки един момент от деня. И съм роден само няколко месеца преди най-опасния момент от историята на планетата, кубинската ракетна криза. Не е имало друг епизод от историята, в който да е възможно да ни сполети такова разрушение само заради една малка грешка. От 1945 насам, и особено в 50-те и 60-те, бе златната ера на апокалиптичната литература. И как няма? Бяхме ужасени. Такива периоди имаш нужда да преживееш по относително безопасен начин. Катарзисното преживяване означава, че минаваш през това и оцеляваш. Аз имах романите за края на света, които четях като хлапе през 60-те и 70-те, и те са на практика класиките в жанра.

Чувал съм хора да казват същото за края на Студената война: „Поне знаехме кой е врагът”.

Да, а сега не знаем. Може да е някой, обикалящ в метростанцията, а под голямото му палто има бомба или оръжие. Може да е катастрофа, случваща се на забавен кадър, като глобалното затопляне, в която изгорелите газове от колите ни ще превърнат времето в ад. Най-голямата заплаха е начинът, по който всички ние сме свързани помежду си. В действителност не сме изолирани от нищо. Начинът, по който заплахите могат да се придвижват чрез връзките помежду ни, всичко от ебола до финансова криза, до онзи тип с голямото палто. И сега, разбира се, има много апокалиптична литература, която се опитва да ни успокои някак.

Изглежда, че има нещо повече във вируса като метафора – не отделно събитие, а бавно развиващ се проблем, който превзема всичко.

Вирусът е метафора за проникване, нали? Не го виждаш, но е там. Изведнъж се оказва в теб и те убива, в действителност е в клетките ти.

Ще има ли все пак филм или телевизионна адаптация на „Проходът”?

Интересен въпрос. Първоначално правата бяха купени за филми. Винаги съм се чувствал несигурен за това, защото си мислех: „Тук има твърде много герои”. Твърде труден наратив е, за да се разгърне и побере в три двучасови филма. Така че студиото засега изчаква и надеждата ми е, че ще стигне до телевизията. В телевизията в момента се разказват най-добрите истории.

Странно е да се чуе подобно изказване от писател.

Имам предвид, ако сравним киното и телевизията. И това е, защото писателите превземат телевизията. Започна се със „Семейство Сопрано” и оттогава все повече и повече писатели – такива, които познавам лично, хора, чиято сила е в романите или пиесите, – са се насочили към телевизията, защото там има потенциал да се разкажат велики истории. И много такива вече виждаме на екрана – истории, базирани на герои и на писане. В същото време в киното се залага повече на ефекти и визуалния спектакъл. Така че надеждата ми в момента е в телевизията.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *