Лира Литературно-рекламна Агенция
Валентин Стоилов е бакалавър по психология, магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 година работи като детски психолог и педагог, от 2002 година и като терапевт към група за индивидуална психоаналитична психодрама. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и Българско психоаналитично пространство. Управител на „Детско развитие“ ЕООД.
Ето какво споделя той в интервю на Анна Дантева за Puls.bg:
Какво представлява телевизията в очите на едно дете? До каква степен се отразява върху формирането на неговите възприятия и светогледа му?
Телевизията дава един сурогатен образ. Той е „сдъвкан и изплют“, образно казано. За разлика от написаното слово, при което има процес на създаване, при гледането на телевизия това отсъства.
Когато отворим книгата, първо трябва да съберем буквите в дума, думата в изречение, изречението в някаква мисъл, на тази мисъл трябва да придадем движение, мирис, цвят и т.н. Целият този процес развива мозъка. Ние оживяваме героите в книгата, не авторът. Ние си представяме как изглеждат, какво правят и т. н.
В телевизията и киното образът е готов, той има някакви видими параметри. В дългосрочен аспект децата се научават да ползват образите, а не да ги създават, което може да има своите плюсове в някои определени области, но като цяло това е минус.
Идеята на телевизията, вероятно при създаването ѝ, е била доста различна от това, което е в момента. Може би тогава не са били оценявани добре възможните минуси, които един такъв тип комуникация би донесъл. Това в никакъв случай не означава, че трябва да сме против технологиите. Проблемът е, че децата са напълно беззащитни. Ако ние можем да си дадем сметка, че една реклама е създадена не за да покаже реалните достойнства на продукта, а за да ни накара да го купим, за децата това е абсолютно невъзможно.
От каква възраст е допустимо децата да започнат да гледат телевизия?
Тук по-скоро въпросът е на какво място застава телевизията. Много често родителите предпочитат да пуснат телевизора, който да гледа децата им, а не децата него. Аз ги разбирам – били са цял ден на работа, прибират се вечер уморени и имат нужда да починат, да останат за малко на спокойствие. В този момент много от тях пускат телевизора. Гледането на телевизия обаче често е много по-дълго от разумното.
Има хубави предавания, чудесни анимационни, дори и обучителни филми, но около половин час е напълно достатъчно. Когато времето, прекарано в гледане на телевизия, е по-дълго, то води до привикване, отказването от което ще бъде трудно. Трябва да се има предвид, че за децата телевизията е не по-малко обсебваща от цигарите за възрастните, дори повече. Ако при тютюнопушенето има разбиране за проблем и хората знаят, че трябва да се борят с него, то извънредното гледане на телевизия сякаш все още няма готовност да се разпознае като проблем.
Какви вреди може да причини гледането на телевизия при децата? Какъв е рискът за децата под 2- 3-годишна възраст? Те все още не могат да говорят добре, възможно ли е телевизията да навреди на развитието на речта им?
Когато се роди, детето живее в илюзорен свят. Този свят е базиран повече на ограничени представи, отколкото на реалната познаваемост за него. Детето оперира с конструкции, които са дадени от неговите родители, от фантазията му, но реалността е нещо, което е много относително и непознато. За да развие комуникацията с околния свят, детето трябва да е поставено в ситуация, в която да е принуждавано да го прави, грубо казано. Защо му е на едно дете да се научи да говори, ако срещу него има телевизор, който му говори? Този телевизор нито очаква детето да му отговори, нито това е неговата функция. Детето „попива“ образи, които много често са абсурдни. Но дори да са точно премерени и адекватни, то няма как да иска да проговори, защото никой не го изисква от него. Когато детето е в контакт с родителя, и той под някаква форма е узрял да бъде родител, той не се плъзга по тази плоскост непрекъснато да отгатва какво иска детето. Когато то се разплаче, много родители започват да го питат дали е гладно, жадно или нещо го боли. Така детето няма нужда да говори, защото родителят в един момент ще налучка от какво се нуждае. По-добрият вариант е да се удържи тревожността и да му се каже „Виждам, че искаш нещо, но не разбирам какво е. Ако ми помогнеш да разбера, може и да го получиш.“ Едно подобно стимулиране действа изграждащо. Готовият образ, който детето получава от телевизията, е нещо, което дори да не действа възпиращо, от него няма положителен ефект.
Колкото е по-голямо едно дете, толкова по-голяма е и възможността му за съждения, които са на база личен опит, неща, които са преминали през неговото съзнание. Децата около 2-3-годишна възраст все още са в процес на активно натрупване на опитности и тогава те са изключително незащитени срещу тази вреда, която може да дойде от гледането на телевизия.
Може ли телевизията да се използва с образователна цел все пак – научаване на език примерно и кой е най-ефективният начин да стане това?
Да, определено телевизията може да се използва с образователна цел. Има достатъчно добри специалисти, които с помощта на аудиовизуални методи могат да достигнат много по-адекватно до децата, отколкото чрез „сухия“ текст. Има обаче една такава особеност – когато възрастните разговаряме, ние предаваме мисли и съобщения вербално, но най-добре разбираме другия, когато го гледаме в очите. При децата това не е така, при тях погледът на възрастния ги фрустрира.
Много учители допускат фундаментална грешка, като изискват погледът на децата да е насочен към тях, докато преподават урок. Но избягвайки погледа на учителя, е много вероятно детето да слуша по-внимателно!
Точно от тази гледна точка, телевизията е този необходим медиатор между детето и знанието, който може да направи процеса на обучение по-безболезнен. Много често в днешно време се прави съпоставка на книгите срещу аудиовизуалните технически средства. Тъжно е да признаем, но книгите са загубили битката. Не че аудиовизуалната техника е спечелила нещо, още по-малко, са спечелили децата ни, но нещата трябва да стават малко по-гъвкави.
Редовно деца, идвайки в кабинета ми, ме питат „Добре, аз защо трябва да чета някаква книга след като същото нещо мога да го науча от някоя страница в интернет?“. Там с няколко снимки и с анимиран материал е представено всичко. Всъщност, ние не можем да съдим децата за това. Когато синът ми беше малък, но вече четеше много добре и му подарявах играчка, той изобщо не се интересуваше от текста в инструкциите за сглобяването ѝ. Просто поглеждаше някоя от снимките и се справяше значително по-бързо от мен.
Има части от познанието, които ни стават достъпни и стигат до нас чрез зрителното възприятие. Химията например е достатъчно сложен предмет, с много сух материал. Ако детето бъде запленено по някакъв начин от химични експерименти, да речем, е много по-вероятно то да изяви желание да учи химия и да се задълбочи.
До момента голяма част от децата, като чуят за физика и химия, изтръпват, защото там има елементи с латински наименования, закони, от които те нищо не разбират, изобщо не разбират защо това нещо трябва да го учат. Те са отвратени по презумпция от такъв предмет. Ако преди това по някакъв начин са изкушени от един образ, много по-вероятно е да стигнат до желание да се занимават в дълбочина с тази материя.
В този смисъл телевизията може да се използва с образователна цел, стига предаванията да са направени наистина от професионалисти, като те не трябва да бъдат единствено добри сценаристи или добри режисьори. Там задължително трябва да има психолози, защото има подпрагови послания, които обикновено имат и по-висока стойност от реално заявеното послание.
Конкретно за научаване на език, не съм много сигурен дали телевизията е подходящо средство, но със сигурност би била полезна за поддържане на езика. Много често в кабинета ми идват деца, чиито родители са от различни националности. Бащата например е чужденец и живее в чужбина, майката е тук и начинът да се поддържа бащиният или майчиният език е като се гледа телевизия на съответния език. Това е нещо като компенсация – детето ходи на училище, детска градина, контактува на майчиния си език целодневно, но за да се поддържа езиковата култура и на бащиния език, телевизията се използва като средство.
По колко време е допустимо да се прекарва в гледане на телевизия според възрастта на детето? Къде е златната среда?
Това е строго индивидуално. Моят син гледа телевизия единствено ако отидем някъде в чужбина на хотел и той няма какво друго да прави. В нашия дом нямаме телевизор съвсем умишлено. Телевизорът е нещо, което вреди изключително много на семейните отношения, между мъжа и жената и в много голяма степен опосредства отношението между родителите и децата. Разбира се, изобщо нямам предвид такива абсурди като телевизор в спалнята, което изобщо не трябва да го има.
Медиите, като цяло, имат задачата да осведомяват хората. В съвременния свят много възрастни получават информацията си избирателно. Те предпочитат да потърсят това, което ги интересува, в интернет. Тенденция, която наблюдавам обаче, е, че децата също започват постепенно да предпочитат този метод. Това налага всички телевизионни продукции да стават все по-изкушаващи, но, за съжаление, се случва не в посока креативно, а напротив – към нещо деструктивно.
Противник съм на всички „реалити“ формати. Интимността е нещо лично и не трябва да бъде излагана на показ. Реалити форматите са една зле прикрита порнография, даже в порнографията като че ли е по-честно, защото там е ясно – човек знае, че ще гледа нещо конкретно. Докато реалити форматите предполагат, че ще се гледа едно нещо, а в същото време представят нещо различно. И ако ние възрастните можем да се усетим какво ни „пробутват“, децата са абсолютно незащитени. Те гледат хора, които вършат абсолютни безобразия и приемат това за нормално поведение. Възможно е да започнат да прилагат видяното в своя живот, защото са го приели като нормален модел на поведение, тъй като е показано по телевизията.
Поради високия рейтинг и популярността на тези предавания, те се превръщат в нещо, което има изключително висока стойност за потребителя. Това е една трибуна, на която който и да излезе, ще бъде възприет в неговата роля адекватно. Така че, ако може да се даде някаква препоръка, колкото по-малко време децата стоят пред телевизора, толкова повече време да прекарват със семейството, толкова по-добре.
Друг проблем е, че много родители махат телевизора, но на негово място поставят таблетите, смартфоните и т.н. Изобщо вече не е необичайно да видим членовете на едно семейство в ресторант, които вместо да разговарят помежду си, всеки по отделно е загледан в смартфона си.
Как родителите биха могли да повлияят на детето, за да се ограничи времето, което то прекарва пред телевизора?
Родителите понякога наистина не знаят какво да направят. На първо място, те не трябва да „заемат“ в позицията на телевизора, т.е. да бъдат „аниматор“ в очите на детето. Ако един родител се опитва да бъде постоянно и толкова интересен на детето си, колкото образите от екрана, той вероятно ще загуби съревнованието.
Децата се повлияват от личния пример. Когато детето види, че родителите разговарят и са искрено въвлечени в разговора, то неминуемо е изкушено да разбере какво се случва. Ако родителите разговарят за ежедневни проблеми, свързани с работата, детето най-вероятно ще бъде отегчено. Но ако те успеят да го направят съпричастно на свой разговор, е твърде вероятно то да ги потърси отново.
Сещам се за конкретен пример. Обичам историята. Моята съпруга навремето не е имала голям афинитет към нея и веднъж ме беше помолила да ѝ разкажа за Дойранската епопея. Това за мен е изключително интересен момент от нашата история. Тогава донесох книги, снимки. По-късно си дадох сметка, че явно доста дълго време съм говорил разпалено, защото синът ми каза „Не, тате, не спирай“, когато привършвах разказа си. Така си дадох сметка, че съм му предал интерес. Оттогава всички разговори на историческа тематика често са провокирани от него самия. Това е начинът да въвлечем децата в нещо различно от готовия образ, който получават от телевизията.
Друг начин, който неминуемо в някакъв момент трябва да приложим, за да ограничим детето, е забраната. За много родители е непосилно трудно да забранят нещо на детето си. За тях да ограничат детето си от нещо означава да ограничават самите себе си, приемат го за еквивалентно на това да забранят/накажат себе си. Те искат да бъдат добрите родители и детето винаги да е „влюбено“ в тях. Но това е абсурд, това няма как да се случи. Има моменти, в които родителите трябва да кажем „Стоп! Тук е границата“. Дори може би, за да ограничим времето пред телевизора, трябва в началото да поставим забрана.
Разбира се, детето ще протестира, давайки примери с други деца, чиито родители им позволяват да гледат телевизия по цял ден. Но в този контекст родителят трябва да заяви, че в семейството правилата са такива. При поставянето на тази забрана е препоръчително да дадем някаква алтернатива за детето. Например да му кажем така: „Да, можеш да гледаш само половин час телевизия, но така ще имаме възможност да прочетем заедно интересна книга, в която има и много снимки, както и да ти разкажа за нещо, което на теб ти е интересно“.
