Лира Литературно-рекламна Агенция
Любина ЙОРДАНОВА, Хеликон Русе
Джуничиро Танидзаки е смятан за един от най-изтъкнатите писатели в модерната японска литература. Е, вече знам защо. След неуспешния опит да прочета „Дневникът на един луд старец”, реших да опитам със сборника разкази „Татуировката”. Получи се.
Книгата съдържа 5 истории, които са едни от най-добрите неща, писани от Танидзаки.
Впечатлението ми е различно от романтичното и възвишено усещане, което оставя рецензията, отпечатана върху кориците на книгата. Образът на жената съвсем не е красив, нито пък е център на всички разкази. Сърцевината им се върти около тъмното и странното. Тук набират сила жестокостта, отчуждеността, прикритостта, маниакалността и извратеността. А Танидзаки е забележителен познавач на човешката душа и психика.
Именно тази особеност превръща книгата в истинско пиршество за четене. Всеки един разказ е увличащ, а краят е винаги изненадващ.
„Портрет на Шункин” разказва за богатата наследница Шункин и нейния слуга Саске. Тя е сляпа музикантка, а той е нейните очи. Отношенията между тях са многопластови, крайни и наситени и са проследени в рамките на няколко десетилетия, които разкриват преобразяването на двама души от различни социални класи.
„Нещастието, погубило красотата на Шункин, се превърнало за нея в благо: тя успяла да вкуси от елексира на любовта и изкуството.”
„Татуировката” е вълшебен разказ, който буквално рисува с думи историята на обсебения татуировчик и неговата мечта, която му струва живота.
„Яркото слънце се оглеждало във водите на реката и ателието – голямо осем татами – било сякаш обхванато от пламъци. Отразени от водата, слънчевите лъчи изписвали златни шарки по лицето на дълбоко заспалата девойка и по хартиените шоджи. Сейкичи затворил плътно вратата и взел своите принадлежности, но в този миг се вцепенил като омагьосан. Татуировчикът за пръв път осъзнал истинската прелест на жената. Чувствал, че може да седи така десетки, стотици години и да съзерцава в захлас неподвижното лице пред себе си.”
„Аз” е историята за честния крадец. Заиграването с читателското въображение и великолепния завършек ме разсмяха от изненада.
„От всички престъпления хората са най-склонни към убийство – изказа мнението си Хигучи, син на известен професор. – Никога обаче не бих си представил, че мога да открадна. Това е наистина долно. Мога да бъда приятел с какъвто и да е човек, но не и с крадец. Крадецът не е нормално човешко същество.”
„Комедиантът” е трагикомичен разказ за веселяка Сампей, който е вземан на подбив от всички – и от мъжете, и от жените; и от близки, и от непознати. Неговата съдба е да разсмива хората, които забравят да го обичат, докато му се смеят.
„Сампей беше душата на всички компании, без него пиршествата бяха обречени на провал. Пееше хубаво, бе сладкодумен и нито за миг не се замайваше от популярността си. Нещо повече – без да обръща внимание на солидното си положение като борсов посредник и на мъжката си репутация, той съвсем по детски се радваше на похвалите и закачките на приятелите си и гейшите. Когато пийнеше, лицето му лъсваше под силната светлина на лампата, той започваше да подвиква весело и да сипе шеги, а очите му искряха от радост. Веселбите и развлеченията бяха в кръвта му, гуляйджийството – негово призвание. За Сампей всички хора бяха еднакви.”
„Ключът” е най-покъртителният и брутален разказ. Всъщност той представлява дневниците на двама съпрузи, които непрекъснато играят на котка и мишка. Неизречените желания, срамът от голотата, консервативното отношение към половия акт, липсата на емоционална интимност помежду им се изражда в в маниакална жажда за секс.
Липсата на любов се изражда в постоянна мнителност, изневяра и накрая в унищожение.
„И само след миг от ревността и гнева ми не остана и помен. Беше ми все едно дали тя спи, или е будна, дали се преструва, или не; безразлично ми бе дори дали това съм аз, или Кимура… Имах чувството, че съм проникнал в четвъртото измерение на пространството, че съм на най-високия връх в царството на желанията и блаженството. Миналото бе илюзия, а това тук и сега – действителност. Бяхме сами, аз и жена ми… и се любехме…
Това може би щеше да ми коства живота, но в този миг се слях с вечността…”
