Начало / Автори / Иван Бунин: Щастието е като рибарска мрежа: теглиш – издува се, изтеглиш я – няма нищо

Иван Бунин: Щастието е като рибарска мрежа: теглиш – издува се, изтеглиш я – няма нищо

27182938На днешния 22 октомври е роден Иван Алексеевич Бунин – руски писател, поет и преводач. Той е първият руски автор, получил Нобеловата награда за литература през 1933. Първоначално пише публицистика и поезия, по-късно проза, най-вече къси разкази. Най-значимите му творби са повестите „Село“ (1909 – 1910), „Суходол“ (1911), които образуват своеобразна дилогия, обединена от обща тема – съдбата на Русия и руския национален характер. Последната му художествена книга „Тъмни алеи“ (1943) е смятана за най-четения сборник с къси разкази в Русия през 20 век.

Бунин напуска Москва след Руската революция през 1917 и се премества в Одеса. Той напуска страната с последния френски кораб през 1919 и се заселва в Грас, Франция. Там той публикува дневника си, показващ аристократичната му антипатия към болшевишкия режим. За съветското правителство той пише: „Каква отвратителна галерия от каторжници!“. По-късно той се противопоставя и на нацизма. Руската емиграция се отнася към Иван Бунин като към доайен на руските писатели в традициите на Толстой и Чехов. Той става първият руснак, получил Нобелова награда за литература (1933).

В края на живота си Бунин проявява интерес към съветската литература и дори обмисля възможността да се върне в Русия, подобно на Александър Куприн. Умира от инфаркт в Париж през 1953. Няколко години по-късно е отменена забраната за публикуване на негови произведения в Съветския съюз. Ето някои негови мисли:

 

Всичко минава, но не се забравя.

Който се жени по любов, има прекрасни нощи и ужасни дни.

Каква стара руска болест е тази мъка, това безразличие, тази разглезеност – вечната надежда, че ще дойде една жаба с вълшебен пръстен и ще направи за тебе всичко: достатъчно е да излезеш на чардака и да преместиш пръстена от едната ръка на другата!

Има женски души, които вечно се измъчват от някаква печална жажда за любов и които точно поради това никога никого не обичат.

Бог дава на всеки от нас заедно с живота и един или друг талант и ни възлага свещения дълг да не го погребваме в земята. Защо? Ние не знаем… Но сме длъжни да знаем, че всичко в този непостижим за нас свят непременно трябва да има някакъв смисъл, някое високо Божие намерение, чиято цел е всичко на този свят „да бъде добре“, и че усърдното изпълнение на това Божие намерение е нашето вечно задължение пред Него, и радост, и гордост…

Когато обичаш някого, никой по никакъв начин не може да те разубеди, че може да не те обича този, когото ти обичаш.

Няма нищо по-трудно от това да разпознаеш зряла диня и порядъчна жена.

Навярно във всеки от нас се таи някой особен скъп любовен спомен или някой особено тежък любовен грях.

Търпението е медицината на бедните.

Любовта кара дори магаретата да танцуват.

Ужасно звучи, но е истина: ако не бяха народните беди, хиляди интелигенти щяха да са най-нещастните хора. Какво да обсъждат, за какво да протестират, за какво да крещят и да пишат?

Не е ли все едно от какво и как е щастлив човек!

Не разбирам как така на хората не им омръзва цял живот, всеки ден да обядват, вечерят…

Хора на света – колкото звездите на небето; но е толкова кратък животът, те толкова бързо растат, възмъжават и умират, толкова малко знаят един за друг и така бързо забравят всичко преживяно, че можеш да полудееш, ако се замислиш по-дълбоко!

Всичко и всички, които обичаме, са наша мъка – колко само ни струва страхът да не изгубим любимия си!

Децата са внимателни и любопитни към новите лица също както кучетата – към непознати кучета.

Колкото по-неосъществима е една мечта, толкова е по-пленителна, колкото по-пленителна е, толкова е по-неосъществима.

 

Прочетете още

Nobel_Prize

Какво става с Нобеловата награда?

Нобеловата награда за литература е разтърсена от най-тежкия скандал в историята си, твърди авторът на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *