Лира Литературно-рекламна Агенция
Георги Тенев свързваме с проза, поезия и драматургия. Най-голямо внимание сякаш привлече с романа си „Партиен дом”, за който през 2007-а спечели и голямата награда за роман на годината от фондация „Вик”. Сериозна е обаче и работата му на театрална сцена. Сякаш за театъра е готов и новият му роман – „Български рози”. Героите на сюжета му виждаме всеки ден – те управляват държавата, притежават корпорации, банки и медии, водят показно съществуване. „В момента ние съществуваме – казва сам той, – в един особен пейзаж на идеите и наблюдаваме обществен живот, говорене за политики, в които няма никаква идеология.” Къде обаче е отишла идеята, а с нея и вярата? Прочетете в това интервю – въпросите към Георги зададоха Люси Еленкова и Краси Проданов.
– На фона на розата, която си представя човек от заглавието „Български рози“, съдържанието вътре е доста крайно. Не обърквате ли читателите си?
– Опитвал съм се да намеря заглавие, което да притежава вътрешна ритмика и да има връзка със сърцевината на сюжета. Не съм търсил нищо сантиментално. В самото словосъчетание “български рози“ аз забелязвам първата дума и тя идентифицира нещо актуално, общо, национално. По-скоро, ако има някакъв сантимент, той е по посока на български класически произведения или теми в музиката ни, където съществуват такива образи, песни, представи. Но и те не са беззъби. Аз не го чета като чиста естетика, “пепел от рози“, аз виждам бодлите на розите.
– Един цитат от „Български рози“: „Когато не се огънеш в началото, после се свиква“. Как беше със самата книга, имаше ли момент на огъване и кога свикнахте, че това което се ражда, именно то ще бъде книгата?
– Аз имам продължителен и доста натоварен път в театъра, за да знам, че крайният резултат, завършеното произведение, никога не е готово. Текстът не зависи от самия теб. И затова обичам да го развивам с редакторите, с хората, които участват в целия процес на писането. В един момент той се откъсва и живее през читателите – там също не можеш да го контролираш.
– Надгражда ли този роман предишният ви – „Партиен дом“, който спечели наградата ВИК за роман на годината през 2007 г. и събра много положителни отзиви?
– Когато работих върху „Български рози“, не съм мислил за „Партиен дом“. Ако има някаква връзка между двете книги, тя е интуитивна. Не бих могъл да правя сравнения между тях, нито да анализирам литературните им качества. Това, което обективно мога да кажа, е че и в двете книги съм опитал да покажа реалността, каквато е – моята, ваша, наша реалност. Пиша по теми, които не могат да бъдат подминавани. Ако ги няма тези теми в текстовете ни, някой читател след време ще попита – защо изобщо са писани нашите текстове?
– Как човек може да разпознае реалността?
– Ако, докато четете, у вас има порив да разпознаете реалността зад един образ или сцена в романа – за мен, като човек който я е създал, това е добре. Значи, че някакъв капан работи вътре в текста и ви улавя. От друга страна, вярвам че този текст би бил интересен за хора, които не четат едновременно и българските вестници, и нашите романи.
– Как интимните отношения на героите в „Български рози“ се отнасят към системата в България? Свидетели сме и на един странен любовен триъгълник вътре.
– Социалните и интимните отношения в книгата са доста по-сложни от триъгълници. Но ако говорите за най-очевидния, не мисля че е странен. Взаимното отблъскване и привличане на хора от различни култури, от различни обществени кръгова – връзката между наследничка на столична интелигентска фамилия и новия богат човек, силовия играч – тази линия е начин да изследвам нещо, през което минава цялото ни общество. Тази сюжетна посока работи върху нещо лично, интимно, но тя е и своеобразно антропологическо наблюдение, обобщение, което правя.
– Може ли литературата все още да възпитава идеологически, или остана в миналото тази нейна роля?
– По-скоро въпросът е трябва ли ни идеология, трябва ли ни идея. Важен и опасен феномен е, когато системата, основана върху сериозен идеологически постамент, изведнъж се променя. В момента ние съществуваме в един особен пейзаж на идеите и наблюдаваме обществен живот, говорене за политики, в които няма никаква идеология. Партиите са инструментализирани за постигане на някакви прагматични цели, с програми, в които няма капка идеология. В тях има приложност, социален инженеринг, но идея, която да касае нещо по-голямо от „тук, сега, утре и бюджета“, в крайна сметка аз не виждам. Ето това е феноменално – за кратък период от време в едно общество да се случи не просто отлив от идеологическото, но такъв стрес. Значи смисълът, който трябва да се съдържа в думата „идея“, вярата в нея, е отишла някъде. Възможно ли е? В какво вярваме тогава? На какво имаме доверие? Ето тези въпроси са важни. А що се отнася до ролята на литературата, тя е част от нашия опит да се справяме със света.
– Може ли да се каже, че това са генералните проблеми на деня, парадигмата, която имаме да разрешаваме всички ние?
– Не съм бил толкова амбициозен, този текст е създаван интуитивно, пъплейки или скачайки в някакви пространства, които почвам да осветявам доколкото мога. Не съм формулирал първо проблемите и после да работя над тяхното материализиране в текст. Знам обаче, че има няколко персонажи, на най-младите, които сами по себе си са проблем. Те са въпросът, който стои. Тяхното бъдеще е една голяма въпросителна, тяхната агресия към това, което заварват, и жестовете им, въпросите към техните родители, към предишното поколение, въобще към системата, която ги е родила – те са много остри, революционно радикални и дори да не ни изглеждат такива, ще станат. В този смисъл младите са парадигмата в тази книга и там не виждам нищо безболезнено, напротив, виждам сериозен конфликт, сериозно скъсване, неща, на които не може да се отговори. Да оставим настрана, че социалната бедност е първият, насъщен въпрос което едно ново поколение създава. Ако неговото мнозинство е обречено да не може да надскочи един крайно потискащ мининум – какво да очакваме тогава? Има един все по-снишен таван, който ограничава все повече млади хора не просто по „социални показатели“, а като културни възможности – да учат, да се развиват, да гледат света, да пътуват не просто за да работят, а за да влизат в света, да станат по-широки, по-глобални хора, да дръзват да се занимават с големите проблеми не само на своето място, а на света. Това, ако е отказано на едно поколение, има ли тогава нужда да вървим към следващи въпроси?
– Ако не бяхте в тази наша действителност, какво бихте написали – любовен роман, приказка?
– В театъра всичко започва с „ако“, след тази запетая: да си представим че… Има два пътя – да си помечтаеш какво би могло да бъде, мен лично той никога не ме е привличал. Другият път – хайде да сънуваме кошмара, и това е пътят, завещан ни от големите епоси, големите трагедии. Винаги ми се е струвало, че трябва да се върви по този път. Трудният път винаги те връща към твоята действителност. Защото той е това, което боли, там потича кръв като се убодеш, когато загубиш любимия човек, това има стойност. Или когато спечелиш нещо за своята общност, тогава можеш да кажеш, че си се реализирал по някакъв начин.
Снимките са на Деница Проданова
