Лира Литературно-рекламна Агенция
В края на седмицата излиза от печат нова книга на Мишел Уелбек – „Лансароте и други текстове“ (изд. „Факел експрес“). Поет, есеист и фотограф, Мишел Уелбек (1958) e автор на романите „По-широко поле за борбата“ (1994), „Елементарните частици“ (1998), „Платформа“ (2001), „Възможност за остров“ (2005), „Карта и територия“ (2010), „Подчинение“ (2015). „Лансароте“ (2000) е третата му книга с проза, в която се зараждат повечето от темите и идеите, развити по-късно в романите му.
Вечерта спахме тримата заедно, прегърнати на голямото легло, без да се случи нищо сексуално. Сякаш имахме нужда само да се закриляме; сякаш усещахме присъствието на нещо мрачно, на някаква подземна и лоша сила, която се вихри
на този остров. От друга страна, не е невъзможно Раел да е добър пророк, не е невъзможно идеите му действително да доведат до подобряване на човешката съдба. Във всеки случай, едно беше сигурно: онова, което се случи с Руди, можеше да се случи с всеки един от нас; никой вече не беше защитен. Никоя обществена позиция, никоя връзка не можеше вече да бъде считана за осигурена. Живеехме във времената на абсолютната възможност за всякакво възшествие и всякаква разруха.
На другата сутрин Пам и Барбара ме изпратиха до летището. Не бяхме споменали отново въпроса за детето, което Барбара можеше да износи; в момента на сбогуването, точно пред стационарния детектор за метал, останах с впечатлението, че ме прегръща с особено вълнение. Пам ми махна с ръка, тръгнах по коридора, който водеше към залата за пътници.
В момента на излитането хвърлих последен поглед върху пейзажа от вулкани, тъмночервени в настъпващия ден. Успокоение ли носеха или обратното, представляваха заплаха? Не можех да кажа, но независимо от всичко те бяха възможност за възраждане, за ново начало. Възраждане чрез огъня, си казах аз; самолетът набираше височина, после направи завой с крилото си по посока на океана.В Париж беше студено, нещата бяха съвсем нормално неприятни. Има ли смисъл да се говори? Всеки познава живота и следствията му. Трябваше да свикна със зимата, която нямаше край; и с ХХ век, който също, изглежда, не искаше да приключи. Всъщност, разбирах избора наРуди. Освен че грешеше в едно: не можеш да живееш добре, без да се надяваш на нищо в живота; но точно това се случва най-често. Общо взето, хората си седят вкъщи, радват се, че телефонът им никога не звъни; а когато телефонът иззвъни, го оставят на секретар. Никаквите новини са добри новини. Общо взето хората са такива. Аз също.
Дори когато не се надяваш на нищо в живота, остава от какво да се боиш. Установих, че в моя квартал има все повече наркотрафиканти. Реших отново да се преместя, за да съм по-близо до Народното събрание; казвах на познатите, че там
е по-близо до работата ми, но в действителност беше най-вече, за да живея в квартал, тъпкан с полицаи. Да се оставя да ме наръга някой обезумял от липса на дрога, нямаше смисъл.
Минаха месеци. Получих няколко картички от Пам и Барбара, на които отговорих; но така и не успяхме да намерим време да се видим отново. Понякога изрязвах от вестника някоя и друга статия, посветена на раелианската църква. Случваше се всъщност много рядко; бяха по-скоро дискретна секта. Най-приличната, излязла в „Нувел Обсерватьор“ от 23март, съдържаше снимка на дузина мъже, облечени в бели роби с бродиран епитрахил на гърдите. По средата беше застанал Клод Ворилон, наречен още Раел. Те бяха заобиколили гордо един трогателен малък макет от полистирол, който изобразяваше„комплекса за посрещането на извънземните“. Руди не беше на снимката. Проектът напредвал, съобщаваше се в статията; стигнало се до споразумение с местните власти и строежът щял да се осъществи на Лансароте, започвал през идващите месеци.На 18 юни 2000 година в Монреал се състоя дискусионна конференция в подкрепа на каузата на клонирането на хора. Събрали се за първи път на една и съща естрада, пророкът Раел и американският генетик Ричард Сийд обявиха създаването на обща структура, независима от всякаква религиозна принадлежност – що се отнасяше до доктор Сийд, той винагисе е провъзгласявал за християнин методист. Оказа се, че една група инвеститори, включили се в корпорацията Valiant Venture* ООД, са събрали вече няколко милиона долара за изграждането на новата лаборатория. Присъствалият там писател Морис Ж. Дантек** разказа добронамерено за събитието в един местен вестник; ставаше дума за първата съществена интелектуална препоръка в полза на тази кауза. Моментално се зароди дискусия на страницата „Отзвуци“ на вестник „Либерасион“, която замря поради училищната ваканция.
* Смело начинание (англ.). – Б. пр.
** Морис Жорж Дантек (1959–2016) е френски писател с канадско гражданство, автор на криминални романи с елементи на научна фантастика. – Б. пр.
