Начало / Автори / „Да бъдем други вече късно е…“

„Да бъдем други вече късно е…“

Баща миНа днешния ден преди пет години, навръх имения си ден, си отиде поетът Владимир Голев. Автор на десетки книги със стихотворения, на белетристика и мемоари, на пиеси и публицистика, той живя в едно сложно за лирика време, но запази достойнство и мъдро отношение към света. Дългогодишен главен редактор на литературното списание „Септември”, той публикува много качествени творби на едни от най-добрите български поети и писатели. Помагаше и на младите творци да развиват и укрепват таланта си, беше добър редактор и съвестен литератор. Едни от най-известните български певци – Лили Иванова, Йорданка Христова, Леа Иванова, Бисер Киров – изпяха негови стихове и ги превърнаха в неостаряващи шлагери. Какъвто е и „Да бъдем други вече късно е…” на Йорданка – думи, които могат да послужат за епиграф на цяло едно литературно поколение, дало много на българската култура и оттеглило се мълчаливо в света на сенките, докъдето упреците и обидите най-вероятно не достигат.

Да си припомним някои от стиховете му:

 

ИЛЮЗИЯ

Xайде, излъжи ме!

Разкажи ми,

че тъжиш за мен,

че ме обичаш,

че си ме чакала

от толкова години,

още като мъничко момиче.

Ти на сцената превъплъщаваш

истини, лъжи, коварства и измама

и чрез теб на нея оживяват

толкова човешки драми!

Можеш да се влюбваш и разлюбваш,

с теб могат да си поиграят.

Всичко е без ревност

и без грубост,

Всичко е красиво,

Даже краят…

Хайде, излъжи!

Какво ти струва?

Изиграй ми Жулиета в здрача.

Аз ще съм щастлив,

че не сънувам,

и ще се опитвам да не плача…

 

ПРОЗОРЧЕТО НА ГЕРОВ

Ръми дъждецът. Здрач и самота.

Настъпва есенната тиха ера.

Под писък на отлитащи ята

мълчи в тъма прозорчето на Геров.

 

Един чадър, забравен от Тамара,

на старата решетка се крепи.

И сякаш пътник в запустяла гара

в безмълвен здрач безмълвен стон шепти…

 

ПРЕКРАСНАТА НОЩ

От погледи

от вино и звезди

ний бяхме двамата пияни.

И без де сме го звали,

се роди

най-силното желание в кръвта ни.

И трябваше да тръгнем,

да вървим

през туй поле от късни сенокоси,

с подпалени стърнища,

да преспим

като дедите ни –

първични,

боси.

Но не!

Отдавна ние сме пленени

от нормите логични на живота.

Стояхме с тебе –

тръпнещи,

смутени –

и мислехме какво ще каже обществото.

Но не!

Ти вдигна сепнато глава.

Ти може би очакваше признание.

А аз не исках вече със слова

да изразя роденото в мълчание.

И диалогът свърши като в драма.

Дойде мигът

разсъдъчен и лош.

Ти тръгна.

Тръгнах си и аз.

И стана

нощта прекрасна

най-обикновена нощ.

 

ПЕПЕЛ

Тя бе най-прекрасното, което

някога е раждала земята.

Тя не бе богиня,

тя бе всичко –

слънцето

и влагата,

и вятъра.

Аз вървях след нея и целувах

сянката на стъпките й леки.

Аз пламтях.

Задъхвах се.

Ревнувах…

Но към нея нямаше пътеки.

Тя не бе далеч,

но помежду ни

имаше морета,

бездни сини,

сипеи отвесни,

през които аз напразно

исках да премина.

Плаках и се мятах без надежди.

Хиляди пустини в жажда минах.

Слънцето очите ми замрежи,

стъпките ми дъждове измиха.

Тя дойде най-сетне уморена.

Тя дойде като очакван пламък.

Тя дойде,

наведе се над мене,

ала само пепел бе останало…

 

РЕКВИЕМ

Пръстта изтрополя. Бездушна. Черна…

Отиваме си. Сбогом! Някой горко плаче.

И вместо залп прощален храстите изстрелват

едно самотно ято черни птици в здрача.

 

 

Прочетете още

1dc841c8-9ee1-496a-8e12-19e1b369f06e

Салман Рушди: Моите книги промениха живота ми

Кои са книгите, променили живота му, както и тези, които са успели да го разсмеят, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *