Начало / България / Подбрани творби на Брам Стокър излизат в колекция „Върхове“

Подбрани творби на Брам Стокър излизат в колекция „Върхове“

Gradinata_na_zloto_cover„Градината на злото“ е поредното заглавие в елитната поредица „Върхове“ на изд. „Изток-Запад“. Именитата преводачка Огняна Иванова е подбрала ключови произведения на ненадминатия майстор в жанра на готическия ужас. Художник на корицата и автор на илюстрациите е Петър Станимиров.

Ирландският майстор на ужасите Брам Стокър е написал дванайсет романа, три сборника с разкази и четири книги с пътеписи и спомени. Но най-популярното му произведение е вампирският роман „Дракула“, по който от 1931 до 2006 г. са заснети 27 различни филмови версии.
„Градината на злото“ е друга забележителна творба на Стокър, позната и под заглавието „Леговището на Белия дракон“.  По този роман също има създаден филм.
Интересна подробност: между „Птиците“ на Хичкок и „Градината на злото“ има сходство, което едва ли е случайно. Знае се, че за лентата си Хичкок е използвал разказ на Дафни дю Морие от 1952 г., но страшната история с птиците на Стокър е писана много по-рано – през 1911 г. Така че е напълно възможно той също да е оказал влияние върху гениалния кинорежисьор.
Освен „Градината на злото“  в сборника са включени и шест разказа, издържани в стила на класическия ужас на фона на прекрасни пейзажи. Свидетели сме на странни приключения в света на свръхестественото, свързани с живота в Англия, Шотландия, Германия и Франция отпреди сто и повече години.

Брам Стокър е роден в Ирландия на 8 ноември 1847 г. Малкият Брам бил болнаво дете и прекарва първите седем години от живота си на легло. През този период майка му разказва истории и легенди, много от които със свръхестествени и страховити мотиви. Вероятно това е причината бъдещият писател да твори в тази сфера. Учи история, литература, математика и физика в Тринити Колидж в Дъблинския университет. Стокър работи като театрален критик в родната Ирландия, преди да се премести в Англия. Повод за това става запознанството му с известния актьор Хенри Ървинг. Писателят прекарва голяма част от живота си в Лондон, като в продължение на 27 години менажира „Lyceum Theatre“ – театъра, където играе Ървинг. Сред приятелите на Брам Стокър са имена като Оскар Уайлд и сър Артър Конан Дойл. По време на пътуване до Съединените американски щати се запознава със своя литературен кумир Уолт Уитман. Писателят умира на 20 април 1912 г. в Лондон.

 

Откъс от „Градината на злото“, глава 3

Горичката на Диана
Любопитството накара Адам Солтън да напусне леглото рано сутринта, но когато се облече и слезе долу, установи, че независимо от ранния час сър Натаниъл го е преварил. Старият джентълмен беше напълно готов за дълга разходка, затова незабавно потеглиха.
Сър Натаниъл мълчаливо го поведе на изток, надолу по склона. Когато се спуснаха, а после отново се изкачиха, двамата се озоваха в източния край на стръмен хълм. Беше по нисък от възвишението, на което се намираше замъкът, но така разположен, че доминираше над различните хълмове, увенчаващи планинската верига. По цялото продължение на хребета на повърхността се подаваха скали, голи и безрадостни, на които с прекъсвания се редуваха като природни дадености сурови стени от зъбери. По форма хребетът наподобяваше част от кръг, като върховете му оставаха по-навътре, на запад. В средата се издигаше Замъкът – на най-високото място. Между видовете скални образувания имаше групи дървета, различни по размери и височина, а сред някои от тях в светлината на ранната утрин се виждаха сякаш развалини. Каквото и да представляваха, градежът им бе солиден, от сив камък, вероятно варовик, грубо одялан, а не с естествени форми. Склонът на целия хребет беше стръмен до степен, че на места дърветата, скалите и сградите изглеждаха надвиснали над равнината, през която течаха множество потоци.
Сър Натаниъл спря и се огледа, сякаш не искаше да изпусне нищо от впечатляващата гледка. Слънцето се беше изкачило по небето на изток и всичко се открояваше до най-малките подробности. Той разпери ръка, сякаш искаше да привлече вниманието на Адам към безкрая около тях. Подир това тръгна по-бавно, сякаш приканваше да не изпускат от поглед и най-дребното нещо. Адам се оказа старателен и съсредоточен ученик и повтаряше точно движенията му, като следеше или се опитваше да следи всичко.
– Доведох те тук, Адам, защото ми се струва, че трябва да започнем разследването си от това място. Пред теб сега се простира открай докрай кралство Мърсия. На практика го виждаме цялото, освен най-отдалечената му част, заета от уейлските тресавища, както и скритите от възвишения точно на запад места. Може теоретично да се твърди, че виждаме изцяло източната граница на кралството от река Хъмбър до устието, до Уош. Искам да запомниш характера на терена, защото ще бъде добре някога, рано или късно, когато размишляваме върху древните традиции и суеверия, и се опитваме да ги обясним рационално, да можем да си го представяме. Всяка легенда и всяко суеверие, за което научим, ще ни помогнат да се ориентираме в разясненията, които ще дадем. И понеже тези неща се основават на местни вярвания, така ще стигнем по-близко до истината, или поне има такава вероятност, защото ще опознаваме местните особености, докато се придвижваме. Ще си помогнем, ако привлечем на помощ геоложките дадености, които да обсъдим. Например онези, които гледат с разбиране, могат да научат много от строителните материали, използвани през различни периоди. Височината, формата и съставът на тези хълмове, а дори и на обширната равнина, която се простира между нас и морето, са добър материал за поучителни книги.
– Как така, сър? – осмели се да попита Адам.
– Погледни всички тези хълмове, които опасват най-големия от тях, на който толкова премислено е избрано мястото за Замъка – да заема най-високата част. Погледни другите хълмове. Всеки от тях сякаш крие нещо, по всяка вероятност невидимо и недоказано, но и храна за въображението.
– Как по-точно? – не отстъпваше Адам.
– Ще ги разгледаме един по един. Да вземем онзи, гористия, по-долу на изток. Някога там е имало римски храм, вероятно на мястото на по-предишно светилище на друиди. Името му говори за първото, а горичката от вековни дъбове – за второто.
– Обяснете, ако обичате.
– Преведено, древното име означава „горичката на Диана“. Възвишението редом, по-високо, но по-отдалечено, носи името Милосърдие, което по всяка вероятност е видоизменено название на кралство Мърсия, като включва и игра на думи на латински. От стари манускрипти научаваме, че са наричали това място „вилула Мизерикордие“. Първоначално е било женски манастир, основан от кралица Бърта, но разрушен от крал Пенда, който бил езичник, противопоставящ се на разпространяваното от монаха Августин християнство. После следва По-ниския хълм – имението на чичо ти. Макар да се намира съвсем близо, то не е свързано със Замъка. Представлява свободна поземлена собственост и, доколкото ни е известно, е също толкова старо. Винаги е принадлежало на вашия род.
– Значи остава само Замъкът!
– Така е, а в историята му са включени и всички други истории, всъщност това е историята на ранна Англия.
Като видя очакването, изписано върху лицето на Адам, той продължи:
– Доколкото ни е известно, историята на Замъка няма начало. Първите сведения, догадки или заключения просто го приемат за нещо съществуващо. Според някои, да ги наречем предположения, при идването си римляните са заварили там нещо построено, следователно мястото е имало своята роля по времето на друидите, ако всъщност това е било началото. Естествено, римляните приели положението, както са приемали всичко, което е било или е можело да им бъде от полза. Промяната си личи или се изяснява от названието „Кастра“. И тъй като се оказало най-високото защитено място, съвсем естествено се превърнало в най-важния им лагер. Ако проучиш картата, ще видиш, че това трябва да е бил един извънредно значителен център. От една страна пазел от вече започналите нападения на север, а от друга – осигурявал господство над крайбрежието. Бил бариера за западните тресавища, отвъд които се простирала уейлската пустош и дебнела опасност. Оттам се стигало до река Севърн, край която минавали големите римски пътища, появили се по онова време, и ставало възможно да се използва удобният воден път до сърцето на Англия – по Севърн и нейните притоци. Събирал изтока и запада по възможно най-бързия и лесен начин, известен на времето. И – накрая – осигурявал достъп за нападение над Лондон и цялата обширна област, напоявана от Темза.
С подобен център, вече известен и организиран, установяваме, че за всяка нова вълна от нашественици – англи, саксонци, датчани и нормандци – мястото се оказва желано притежание и това го запазва. В най-старите времена то просто е било наблюдателен пункт. Когато обаче с идването на победителите римляни се появили и тежките, солидни крепости, устояващи на тогавашните оръжия, самото господстващо местоположение изисквало да има съответстваща сграда със съоръжения. После този укрепен лагер на цезарите бил превърнат в кралски замък. Понеже все още не сме научили имената на първите крале на Мърсия, нито един историк не се е заел да гадае кой от тях е оказал високата чест на това място; предполагам, че това никога няма да ни стане известно. С течение на времето и с развитието на военните средства размерите му се уголемяват и сградата става още по-масивна, и макар да не се намират свидетелства, историята е написана не само посредством камъка на строежа, но и чрез промени в самата постройка. Следват опустошителните промени, последвали Норманското нашествие, които заличават всички по-незначителни предания, освен собствените летописи на замъка. Днес трябва да го смятаме за един от най-ранните замъци на Нашествието, вероятно не по-късно от царуването на Хенри I. И римляни, и нормани проявявали благоразумие да запазят местата, доказали ползата си като укрепления. При това положение околните височини, вече заселени и до голяма степен доказали ролята си, останали непокътнати, поради което днес научаваме от тях за отдавна отминали времена. Но стига толкова за високите укрепления, низините също имат своята история. Само как лети времето! Да побързаме и да се прибираме, защото чичо ти ще се чуди какво ни се е случило!
И той тръгна с широки крачки към имението По-ниския хълм, така че Адам много скоро взе да подтичва незабележимо, за да не изостава от него.

Прочетете още

Bella-Figura-cover5

Как да възвърнем самочувствието си и да намерим любовта

Излезе книгата „Bella figura. Как да живеем, да се храним и обичаме по италиански„ от …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *