Начало / Интервюта / Младият човек трябва да е гъвкав, ентусиазиран и отговорен

Младият човек трябва да е гъвкав, ентусиазиран и отговорен

3-radenski-2008 (1)Някои уроци се учат цял живот. Някои учители помним завинаги. А нечия съдба може да бъде школа за израстване, особено ако е тръгнала от Софийския университет, за да стигне до американския университет Чапман, в град Ориндж, щата Калифорния. В радио „Хеликон” гостува  докторът на математическите науки, проф. Атанас Раденски. С него говорим не за компютри, а за литература. Повод е книгата му – „На парти при президента“, издадена наскоро у нас.

Проф. Раденски, откога живеете в САЩ?
От 1990г. Вече 26 години.

Две думи – „парти“ и „президент“ сякаш са най-употребяваните в Америка в момента. В какъв контекст е заглавието на вашата книга – „На парти при президента“?
Избрах това заглавие, за да намекна къде се развива действието. Във втората част на романа  моят герой, доцент Иван Иванич, пристига в САЩ, готви се за началото на учебната година и е поканен на парти при президента на университета. Аз самият съм присъствал на такива събирания, в двора на резиденцията на университетския шеф, който символично е показан на корицата на книгата. Става дума за купон на академично, не на държавно ниво. Там българският учен опознава своите американски колеги.

Вие как гледате на предизборната кампания на Доналд Тръмп?
Не бих гласувал за Тръмп. Аз мисля, че всички политици в Щатите, които стигат до такова ниво и се борят за подобна длъжност, са хора с огромно его. И Тръмп не е по-различен. Определено не искам да го имам за приятел, не е човек, с когото да общувам. Изглежда е един екстремен нарцисист и прави всичко възможно да се хареса на другите и по този начин на себе си. Той е много умен, ловък и непредсказуем. Сравняват го с друга противоречива фигура в американската политика – Андрю Джаксън, от края на XІXв. Ликът му доскоро беше на банкнотата от 20 долара. В никакъв случай не неуспешен лидер, но не може да се оцени еднозначно. Впрочем, бил е расист, също като Тръмп. И за него става дума в моя роман.

Специалистите по информационни технологии ви познават предимно като учен. Защо не написахте мемоар, а избрахте тази художествена форма?
Ако бях военен или политик, може би щях да пиша мемоари. Но не смятам, че отделните събития в моя живот като исторически факт са интересни. Видях, че бих могъл този опит, който имам от живота си в две различни системи, да разкажа по забавен начин.

Не се ли изкушихте да заемете дисидентска поза, да подхванете по – остра, политическа нотка в книгата?
Знаете ли, аз се придържам към една гледна точка, защитена от известния математик Хеминг, който обяснява че творческата личност не може да бъде едновременно творец и революционер, тоест да променя системата. Може да й влие косвено, това се опитвам да правя като информатик и сега като автор.

Как решихте да опишете хумористично времето в началото на 90-те години в България, когато ситуцията у нас изобщо не беше до смях?
Това е минало, нали? Когато пушилката се уталожи, сме в състояние да погледнем назад с по-трезв поглед. Аз имам това предимство, че напускайки България през лятото на 1990-а, запазих спомените си за страната непокътнати. Едва ли щяха да са такива, ако живеех тук и бяха подложени на трансформацията на времето, на постоянните промени. Моите спомени са фотографски запаметени и предпочитам хората да ги разчетат с усмивка.

na_partiВашият герой е български учен, който с особена лекота преминава от един социален модел в друг. Това адаптивност ли е или човекът просто се капсулира от стрес, отивайки в съвършено различна действителност?
Чудесен въпрос, благодаря. Свободата е главната тема в „На парти при президента“. Моят герой Иван Иванич не просто се капсулира, ако използвам вашия израз, той гледа да не се обвързва. Свежда ежедневието си до минимум – не се жени, не се стреми към академична кариера, не се включва в политиката. Оставя се на течението и така всъщност остава свободен. В общество като американското голяма част от хората загубват свободата си, живеят на кредит, задлъжняват, банките притежават жилищата им. И те нямат избор, освен да правят кариера,  защото без работа ще са лишени от много права, най-малкото – от медицински осигуровки. В крайна сметка всичко, което постигаме, е едно обвързване. Аналогично на „Старецът и морето“ при Хемингуей, въпросът е кой кого улавя – човекът рибата или тя него. Аз описвам мъж, решил да не притежава нищо отвъд минималния комфорт за своето съществуване. Така се чувства свободен и в България, и в Америка.

Как да сравним двете?
Винаги в Щатите си спомням по-високата култура у нас – и битова, и интелектуална. Както е известно, типичният американец няма толкова финес, колкото типичният европеец. Българинът е много по-емоционален, по-директен, по-жив, но в същото време ти се намесва в личния живот с мнения и съвети, докато американецът е дистанциран, но пък те оставя на спокойствие. Тези отношения съм се постарал да предам в книгата си, с всичките им положителни и отрицателни качества.

Ще разбере ли един американец нашенската шега – „Като си толкова умен, защо не си богат“?
Трябва да помисля как да го преведа това, за да може той да го възприеме. Американецът избягва преценки, а и умът сам по себе си е богатство. Не мисля, че ще разбере шегата, вероятно ще я сметне за нетактична забележка.

„На парти при президента“ очевидно разказва случки от вашия опит, но преподавателят вътре е историк.
Професията на историка е много подходяща за описване в един роман. Използал съм реални ситуации, които ми е разказвала съпругата ми Румяна от работата й в Историческия факултет. Исках да срещна Иван Иванич с негови студенти по време на лекции. Проучвах учебните програми в България от онзи период и вкарах кратка лекция по Нова история. После, когато той отива в Америка, чете една съществена лекция по „История на сексуалността“, за да въведе възприятията на студенти с различни характери. Имало е такава дисциплина и тя е изключително интересна.

Какво бихте посъветвали сега младежите, решили да учат в САЩ?
Да търсят оптимално най-доброто място за учене, не според това, колко барове и места за забавление са наоколо. Самите университети са организирани като културни центрове и винаги има къде да се отиде, но важен е максимумът по отношение на образованието. Америка не е като България – в Америка се лишаваш от едно, обаче получаваш друго. Младият човек трябва да е гъвкав, ентусиазиран и отговорен, да не очаква ще го приемат такъв, какъвто е, да има нагласата  да се промени.

Интервюто взе Людмила ЕЛЕНКОВА, радио „Хеликон“

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

New-York-Times-Best-Seller-Sticker-List-Books-900

Топ 10 на „Ню Йорк Таймс”: Политическа сянка надвисна над книгите

„Където пеят раците” на Дилиа Оуенс отново на върха при художествените Почти половината заглавия са …