Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Има приключения, чийто епилог е написан в началото. Това е едно от тях. Но не си мислете, че финалът ще ви свари подготвени.
Този разказ прави хладна дисекция на една болезнена, оскърбително често срещана житейска ситуация, особено днес. И все пак, с риск да се повтарям след прочита на всеки следващ негов роман, ще кажа, че „Черно и сребърно” е най-горестната книга на Паоло Джордано, най-затрогващата. Това е книга за живота като застинало намерение. Нескончаем копнеж по нещо, отлагано до края, който винаги настъпва ненадейно.
Олицетворение на този копнеж, на самия живот, ако щете, се явява любимата картина на госпожа А., онази с голата красавица, възнамеряваща да обели прасковите. Цял живот стоим неподвижни като нея, в очакване на „правилния” момент да вкусим щастието. А той все не идва. Което е по-лошо, понякога няма търпение да ни прескочи.
След години на съжителство може да се случи да забелязваш знаци, накъдето и да се обърнеш, свързани с човека, с когото толкова дълго време си споделял жизненото си пространство. Случва се на мен да откривам Нора във всяко ъгълче на дома ни, без да я търся, все едно душата ѝ се е уталожила като прах по предметите…
„Черно и сребърно“ ни въвежда в делника на младо семейство и тяхната домашна помощница – самоотвержената госпожа А. Университетски преподавател по физика, съпругата му Нора, декоратор по занятие, и малкият им син Емануеле живеят безметежно под зоркия поглед на тази иначе „конвенционална жена, надъхана с доктрина”. Когато тя се разболява от неизлечима болест и се оттегля в себе си, крехкото равновесие на семейството се изпарява. Двамата постепенно осъзнават, че присъствието на госпожа А. е „слепвало” невидимите темели на тяхната стабилност. „…защото чрез нея успявахме да изпитаме несмела носталгия по един отминал модел, в който не можеше всеки да е всичко едновременно – мъж и жена, логичен и сантиментален, отстъпчив и строг, романтичен и земен – модел, различен от този, който в нашето съвремие ни натоварва с толкова разширена и цялостна отговорност, че неминуемо не успяваме да сме безгрешни.”
Не вярвам, че историите за неизлечимо болни са все едни и същи. Ние всички сме неизлечимо болни, а болестта на живота ни е самият Живот, в който се вкопчваме здраво, едва когато започне да изтича между пръстите ни. Всеки живот заслужава да бъде разказан, a този на госпожа А. е достоен за надеждата до последния миг:
„Тя беше от онзи тип храсти, чиито корени се промъкват през пукнатините в стените, по краищата на тротоарите, от онези пълзящи растения, на които им стигат няколко сантиметра вдлъбнатина, за която да се вкопчат, за да покрият фасадата на цяла сграда. Госпожа А. беше бурен, но от най-благородните… Няма място за смъртта в мислите на някой, който е толкова изпълнен с живот, видях това у нея и го виждам всеки ден у Нора.” Краят настъпва бързо, предизвестен от едно знамение, или поне на 68 годишната госпожа А. ѝ се иска да вярва в това – в поличбата на райската птица…
Паоло Джордано посвещава своя най-нов роман на момичето, с което излиза. Веднага след посвещението идва ред на признанието, че творбата е „фрагмент от една истинска мъчителна история, литературно преобразена.” Изпитана формула, която невинаги проработва. Този път обаче се е получило. И не личи Джордано да е полагал усилия за целта.
