Лира Литературно-рекламна Агенция
И тази година точно преди Възкресение Христово издателство „Изток–Запад“ ще ни зарадва със сборника „Истории за Великден“, включващ разкази от българската и световната литература, свързани с този голям християнски празник.
„Истории за Великден“ съдържа истински словесни перли на писаното слово, в които се усеща духът на Възкресението и съкровеният му смисъл да бъдем по-човечни и добри, да прощаваме и да обичаме ближния. Съставителката Огняна Иванова е подбрала най-подходящите творби, които предават идеята на посланието, оставено ни от Спасителя. Освен знакови разкази на българските класици Константин Величков, Рачо Стоянов, Иван Вазов, Георги Райчев, Матвей Вълев, в сборника присъства и Лев Н. Толстой с разказа „Двамата старци“. Великият руски творец ни препраща към същността на вярата, която не е в това колко свети места ще посетиш и колко свещи ще запалиш, а в добрините, които ще извършиш. Ненадминатият майстор на късия разказ О. Хенри е представен с „Червените рози на Тония“, в който с финото си чувство за хумор разказва за силата на влюбения мъж. Силен заряд носят и останалите творби, включени в сборника, чиито автори са Александър Куприн и Леонид Андреев.
Тази малка празнична книга е прекрасен подарък , подходящ за читатели от всички възрасти. За най-малките е интересно да се запознаят със смисъла на Възкресението, а за по-възрастните е ценна като възможност да си възвърнат вярата в съпричастието и любовта.
Изданието е част от поредицата „Големите малки книги“, в която до този момент вече излязоха „Бъдни вечер“, „Разкази за Коледа“, „Разкази за Рождество“, „Христос Воскресе“, „Великденски разкази“, „27 шедьовъра“ от Хокусай, „40 стихотворения. Българска любовна лирика“, „Детско царство“, “Призраци за Хелоуин“, „Питър Пан“, „Приказки и легенди“, „Целувката“.
ИВАН ВАЗОВ
ДЪЩЕРЯТА НА ПИЛАТА
– Източно сказание –
В ония дни управителят на Дамаск, Клавдий Рикс, беше много опечален: прекрасната му съпруга Попея, щерка на Понтийски Пилата, който заповядваше от името на цезаря в Йерусалим, беше постигната от зла болест – разслабление. Нейните красиви членове се бяха схванали, чудното ѝ тяло бе изгубило своята гъвкавост и подвижност и само на носилка, увита в багряно кадифе, под атлазен покров, болната можеше да излиза извън града и да гледа разкошните градини, що го заобикаляха като един красен венец.
Две години откак Попея беше я слетяла тая напаст, а надежда за изцеление нямаше. Нахалос мъжът ѝ привикваше от далечни страни най-вещи лекари и чутни чародейци, и учени, да гледат жена му и да ѝ помогнат със силата на изкуството си. Техните знания, усилия и опитност оставаха немощни пред упоритостта на болката, която приковаваше прекрасната млада римлянка на едно място.
Най-после един пътник, пристигнал от Йерусалим, се яви при болната и ѝ обади, че в юдейската земя се е появил някакъв си магесник, именуем Иисус Назарянин. Той вършел чудеса над болните: разслабените дига на крака и им повръща прежното здраве и сила, на слепите – зрението и даже умрелите възкресява.
И възрадва се от тая вест Попея, и извика:
– Ще ида, ще ида при тоя магесник! Ще му заплатя щедро с безценните си камъни, ще му оставя скъпата си огърлица от зелени елмази, която струва пет града юдейски, само нека ме изцери.
Но странникът ѝ каза:
– Прелестна Попейо! Нищо от това няма да ти помогне пред Назарянина: той сам ходи дрипав и бос, живее със сиромасите, мрази всичките световни суети, и ако му занесеш още толкова съкровища, пак няма да спечелиш благоволението му.
– Но какво трябва да сторя, за да получа изцеление от ръката му? – извика безпокойно болната.
– Той иска от ония, които прибягват до неговата помощ, само едно нещо: да вярват в него.
И удиви се Попея от тия думи на пътника, помисли няколко време, като си допря до челото белоснежната ръка, която блещеше от светлика на драгоценни украшения, и пак запита:
– Да вярвам в него? А какво да вярвам?
– Да вярваш, че той е син Божий.
– Син Божий? Ето едно нещо, което не разбирам.
И дълго още разпитва странника.
Много дни и нощи Попея прекара в размишления. И като гледаше своите вцепенени членове, в разцвета на младостта ѝ, тя проливаше сълзи и плачеше като дете. Но в душата ѝ все повече и по-ясно израстваше образът на тайнствения непознат магесник, който се наричаше син Божий и който можеше да извършва чудеса, надминаващи границите на человеческия ум и сила. И заедно с това желанието ѝ да придобие предишното си здраве и млада пъргавина усилваше в сърцето ѝ нетърпението да се срещне с тоя чуден човек, готова дори да повярва в неговата божественост.
„Щом той стои по дух и по сила така далеко от човеците, трябва да е близо до божествата: само боговете са толкова всемогъщи, та с един поглед, с един помисъл да изцеряват безнадеждно болните. Нашите богове не щяха да ми помогнат – да изпитам силата на Бога, на когото тоя Назарянин обявява, че е син.“
И вярата растеше в душата ѝ.
Попея реши да иде в Йерусалим, дето ѝ се каза, че най-лесно може да срещне Иисуса. Но като знаеше, че мъж ѝ няма да склони, щото една горда и високородна римлянка да се унижава с молба пред един презрян еврейски магесник, тя обяви на Клавдий, че горещо желае да посети баща си. Тая прищявка, изпълнението на която беше свързано с толкова труд и умора за една жена в положението на Попея, слиса Клавдий.
Но нейните молби и настоявания бяха тъй неотстъпни, щото той най-после не можа да откаже на любимата си страдаща жена, положи я в богата колесница с пухови копринени възглавници и я изпрати с най-верните си слуги към юдейската земя.
И след като пътува три дни по друма, който лъкатуши по източните поли на Ливанските планини с високите кедри, Попея пристигна в юдейската земя и къде обяд на четвъртия ден, като мина на север от Йосафатовата долина, приближи с колесницата си до Йерусалим.
Това се случи току-що преди еврейската пасха.
И когато да се запъти към северната врата на града, видя, че из нея беше излязло множество народ, сред което светеха шлемове на римски конници. И това множество се запътваше по посока на запад, към ближния гол хълм.
Попея гледа шествието, без да знае значението му, и продължи пътя си.
Пред самата порта тя срещна един римски центурион на кон, който беше също тръгнал с няколко войника по дирята на множеството. Заповяда да спрат и попита центуриона къде отива тоя народ.
– Ще бъде разпнат на оня рът осъденият на смърт развратител на народа, Иисус Назарянина! – отговори той, като се поклони на светлата щерка Пилатова.
– Не бива! Не бива! – извика уплашена Попея. – Нека да спрат наказанието! Искам това!
Но офицеринът обяви, че само Пилат може да отмени заповедта си. Но че додето се получи това отменяване, ще мине време, и престъпникът ще е вече разпнат.
И той се чудеше за участието Попеино към един жалък лъжец и смутител, обречен на смърт от самия еврейски народ.
А Попея, смутена и отчаяна, обърна поглед към Голгота, дето се беше спряло вече множеството и дето се готвеше нещо страшно…
– Занесете ме по-скоро там! Той не трябва да умре! – извика тя на хората си.
И намериха набързо носилка, понеже до върха Голгота колесница не можеше да иде, и понесоха прекрасната Попея по каменливия хълм.
Когато се изкачиха на върха, Попея в ужас видя изправени вече там три кръста и на всеки от тия кръстове висеше по един човек. Съдбата се беше изпълнила!
По заповед на Попея разтикаха тълпата, която обикаляше с глъч и груби ръмжения кръстовете, и сложиха носилката близо до тях. Под средния кръст беше паднала прималяла една жена еврейка, а две други, с лица, облени със сълзи, със счепкани от скръб и отчаяние ръце, гледаха мъченика, комуто из раните на ръцете и нозете течаха червени кървави струи.
Попея, безмълвна и неподвижна, впи скръбни погледи към страдалното лице на Христа, по чиито благи черти се четяха ужасните мъки на разпятието.
И с бузи, облени със сълзи, заедно с другите жени, гледаше разпнатия. Бедната Попея се силеше да срещне поне веднаж погледа му, в който, въпреки неописуемите телесни страдания, светеха през мрежата на скръбта зари от благост и кротост. Но очите на Христа, устремени тихо в плачещата му майка, нито веднаж не погледнаха към Попея.
– Спаси ме! – шепнеше тя и не сваляше погледа си от лицето на Христа.
Внезапно тихият поглед на Христа се вдигна от майка му и се спря върху римлянката. Очите на римлянката и на Иисуса се срещнаха. И няколко мига той я гледа с такова добро, скръбно, дълбоко изражение!… И веднага от силата на тоя поглед, който прониза като небесна искра цялото ѝ същество, тя почувствува едно дълбоко и общо сътресение и нещо ново, сладко, бодро изпълни душата ѝ и тялото.
Пилат чакаше върху горното стъпало на мраморните стълби на палата си своята разслабена дъщеря, предизвестен вече за нея, изпълнен с тревога и учудване, защото целта на посещението ѝ му беше непозната.
Когато я видя, че тя се зададе в колесницата си с лице нажалено, той ѝ простря ръце, като очакваше да му я изнесат догоре и да я прегърне нежно.
Но Пилат видя в изумление как Попея слезна сама от колесницата, отстрани с един повелителен знак слугите му, като ѝ подлагаха златообшита носилка, и сама се запокачва чевръсто и леко по мраморните стъпала, с пъргавина на ливанска газела…
И като се метна на врата на смаяния си баща, разплакана, тя извика:
– Татко! Вие убихте днес един бог!
И всичките гледаха това чудо, зяпнали.
