Начало / Автори / Светлана Алексиевич: Чернобил убива

Светлана Алексиевич: Чернобил убива

1024px-Swetlana_Alexijewitsch_2013Последният лауреат на Нобелова награда Светлана Алексиевич разказа в пространно интервю пред в. „Гардиън“ за Чернобил 30 години след аварията. Тя сподели какво е да си персона нонграта в родната си страна и да пишеш нехудожествена литература. Скоро у нас се очаква да излезе книгата й „Време секънд хенд: Краят на руския човек“, а след това у нас отново ще се появят и „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“.

Ето и очеркът от срещата й с репортер на в. „Гардиън“:

Светлана Алексиевич е в дома си, когато телефонът звъни. От няколко години се носи слухът, че Шведската академия спряга името й. Тя вече е получила много отличия. Все пак са минали повече от 50 години, откакто автор на нехудожествена литература (Уинстън Чърчил през 1953 г.) е печелил най-голямата литературна награда. Затова новината от Швеция е зашеметяваща – Алексиевич печели Нобеловата награда за литература за 2015 г.

„Това е толкова голяма награда, че трябва да си пълен идиот, ако наистина очакваш да я спечелиш“, споделя тя. В следващите няколко часа телефонът в приятния й двустаен апартамент в столицата на Беларус не спира да звъни. Звънят хора, сред които са Михаил Горбачов, президентите на Франция и Германия, приятели и познати. Хиляди хора й пишат. Един човек все пак мълчи. Това е Александър Лукашенко, който управлява Беларус 21 години. Той е изправен пред дилема: наградата е безспорна чест за Беларус, но Алексиевич е сред най-непримиримите му критици. У дома тя е персона нонграта, книгите й не се издават, внасят се от Русия или Литва от малки почти нелегални издателства. Името й липсва в учебната програма.

„Наближаваха избори, имаше много международни наблюдатели и Лукашенко беше принуден да признае наградата. Поздрави ме по телевизията. След два дни, когато изборите бяха минали и животът потече постарому, той обяви публично, че омаловажавам хората на Русия и Беларус в творбите си“, казва Алексиевич и допълва: „Владимир Путин също не ме поздрави“.

Този реакции оставят Алексиевич невъзмутима. По думите й, те я нареждат до Бунин, Бродски и Пастернак. Всички те са Нобелови лауреати, представители на руската литература, отхвърлени от Съветската власт. „Това е обичайно, реториката днес е същата като по времето на СССР. Всички тези писатели са обвинявани, че са предатели и работят за ЦРУ“.

Алексиевич твърди, че разбира агресивната реакция на пост-комунистическите хардлайнери. Тя открито критикува конфликта в Украйна и го описва като „окупация и война, започната от Русия“. По думите й, Беларус под управлението на Лукашенко е „малък резерват на тоталитаризма“ в Европа. Путин и Лукашенко са класически диктатори и се считат за месии, твърди тя.

Срещам се с Алексиевич в Берлин, където тя прекарван няколко седмици като част от резидентска програма. Тя прекарва 12 години в изгнание в различни европейски градове – Париж, Берлин, Гьотеборг – преди да се завърне в Беларус преди 4 години. „Исках да се върна. Човек може да пише само у дома“, твърди тя.

До миналия октомври Алексиевич е известна, но Нобелът я прави глобална литературна сензация – нещо, което по думите й може да бъде мъчително. Според нея, наградата е дошла в най-подходящия момент – след пет книги и 40 години писане за „червената цивилизация и червената утопия“: Съветският съюз в разпад. Сега тя искат спокойствие и възможност да работи по нови проект.

Неизбежно Нобелът възбужда нов интерес към работата й. През следващия месец тя за първи път посещава Великобритания на 67 години. Пътуването й съвпада с 30-ата годишнина от аварията в Чернобил и с преиздаването на „Чернобилска молитва“, публикувана за първи път през 1997 г. През май предстои да излезе на английски книгата й от 2013 г. „Време секънд хед“.

Както и всички останали книги, „Чернобилска молитва“ се базира на документални интервюта с очевидци – в случая на катаклизъм, изстрелял огромно количество радиация в атмосферата. Това са спасители, пилоти на хеликоптери, ръководители на комунистическата партия, учени и селяни, насилствено евакуирани от властите от „зоната“, както става известен районът около Чернобил.

70% от радиацията попада над Беларус. За малката държава това е истинска катастрофа, а последиците ще продължат десетки хиляди години. Алексиеви обяснява, че на руски „молитва“ има широко значение и може да се тълкува и като „признаване на вина“. Тя нарича Чернобил безпрецедентно събитие, за което беларусите вярват, че са поставени в ролята на човешки опитни свинчета.

Книгата отнема на Алексиевич 11 години и тя обяснява, че не е било просто журналистическа работа. Нито пък е за Чернобил, а за света, който катастрофата създава. „Това, от което се интересувам, е скритата история“, обяснява тя: „отпечатъкът от нашето присъствие във времето и пространството“. А за метода си на писане твърди: „Аз рисувам и колекционирам чувства, мисли и думи. Опитвам се да уловя живота на душата“.

Алексиевич пристига в Чернобил веднага след експлозията на 26 април 1986 г. Централата е обхваната от пламъци, а оранжевото им сияние се вижда на километри. „Беше побъркана ситуация“, разказва тя и разказва как традиционната съветска система е в пълна бойна готовност като за война, но не знае как да реагира на случилото се. „Имаше хаос, военни камиони, войници с Калашников, които питаха какво да правят. Не можеш да простреляш радиацията“.

Объркването е повсеместно. Алексиевич разказва как видяла военен да принуждава възрастна жена да зарови в земята кошницата си с яйца – и двамата с лудост в погледа; селяните закопавали млякото и месото си и подпалвали покривите на дървените си къщи. „Радиацията е невидима за очите, не може да се помирише. Човечеството не беше подготвено за това“.

Родена през 1948 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, Алексиевич отраства в южна Беларус. Селото на родителите й е на стотина километра от Чернобил. „Баща ми беше директор на училището, важен човек, и можеше да разговаря с всеки – образован или не. Обичаше шаха, риболова и красивите жени“, спомня си тя.

Последствията от Чернобил са ужасяващи – нарастване на случаите на рак, демографски срив, генетични малоформации. Сестрата на Алексиевич, която е лекар, се разболява през 1985 г. и умира няколко месеца по-късно. „Ако не беше Чернобил, тя можеше да живее дълго“, твърди Алексиевич, която осиновява племенницата си. Тя евакуира родителите си, намира им апартамент далече от зоната; след време майка й развива диабет, ослепява и получава удар.

„10-15 от приятелите ми от детските години в Минск починаха от рак. Чернобил убива“, твърди Алексиевич и допълва: „Ако посетите някое от селата, като това, в което живееха родителите ми, ще срещнете млади жени, отчаяно искащи деца. Те са на 22, но за тях е късно – всички имат операции, които са ги оставили безплодни“.

Алексиевич не включва личната си трагедия в „Чернобилска молитва“, като изключим едно лирично „авто-интервю“, което тя определя като съзнателен избор. Работата й на писател е да даде глас на тези, които остават нечути. Дава за пример интервю с Людмила Игнатенко, чиито съпруг е сред пожарникарите, гасили Чернобил. Той агонизира в болница в Москва, а докторите й казват, че не може да го прегръща и целува, защото е „заразен обект“.

***

След завършването на училище Алексиевич работи като репортер. Дипломира се в държавния университет на Беларус през 1976 г. и се присъединява към редакцията на културното списание „Неман“. Две години по-късно започва работа по първата си книга „Войната няма женско лице“. В предговора й Алексиевич пише, че търси жанра, който кореспондира с начина, по който тя вижда и чувства света. Намира го в творбите на Съветско-Беларуския писател Алес Адамович, който описва Втората световна война и обсадата на Ленинград.

За „Войната няма женско лице“ Алексиевич интервюира стотици жени, които са част от червената армия в периода 1941-1945 г. Това, което те разказват, е неочаквано – по време на войната някои от тях са почти деца, служещи като снайперисти или шофьори. Издадена през 1985 г., книгата е продадена в 2 млн. копия и я прави известна.

Следващият й проект „Цинковите момчета“ включва интервюта с войници от Съветската армия, нахлули в Афганистан, както и с вдовици и майки на войници. Заглавието отпраща към цинковите ковчези, в които връщат тези, загинали при изпълнение на „международния си дълг“. Това е мъчителна творба – много от интервюираните разказват, че са подмамени, че им е казано, че отиват в Казахстан. Други наивно доброволстват. Тези, които все пак оцеляват, се превръщат в „загубено и нежелано поколение“.

За да напише книгата си, Алексиевич пътува до окупирания от СССР Кабул, където се среща с жени, ангажирани с военните действия, с медицински сестри, някои от които са принудени да преспиват с висши офицери. Тя твърди, че обосновката на Политбюро за войната в Афганистан звучи точно като тази на Путин, с която обяснява руските действия в Крим през 2014 г.: американците се готвят да окупират територията и инвазията е в името на войната срещу „фашизма“. „Чух го от войници и офицери в Кабул – че до часове предстои битка със САЩ“, разказва тя.

Войната в Афганистан спомага за разпада на СССР, който Алексиевич и други демократи приели като празник. Но не са подготвени за това, което следва: гангстерски капитализъм, поглъщане на политиката от КГБ и масово обедняване. Тя признава, че днес много руснаци симпатизират на нео-съветските послания на Путин. „Никой и в най-смелите си фантазии през 1990 г. не можеше да предположи, че един ден съветници на Путин ще са екстремисти, националистически философи, идеолози и псевдопатриоти от православната църква“.

Има ли надежда, че един ден Русия и Беларус ще се реформират? „Пътят е дълъг“, отговаря тя: „Не ставаш свободен в момента, в който излезеш от ГУЛАГ“. Алексиевич цитира Варлам Шаламов, който прекарва 17 години в лагер по времето на Сталин: „Той казва, че системата покварява както насилниците, така и жертвите. В днешното общество те са се смесили“. Алексиевич добавя, че е започнала нова студена вода със Запада и изразява опасения, че някой „по-зъл от Путин“ може да се появи в Русия и да я докара до фашистки режим.

След като щателно записва ужасите на войната, Алексиевич споделя, че повече не може да пише за конфликти. „Невъзможно ми е да отида във военна зона. Вече не ми останаха сили да се предпазвам от болката. Уморих се от зверствата“, казва тя. Разбираемо е, „Време секънд хенд“ разказва за ужасяващите междуетнически програми, съпътствали разпада на СССР, в Таджикистан, Абхазия и Баку, за убийства, изнасилвания, конфликти между съседи и доскорошни приятели.

Какво следва? Алексиевич разказва, че се е насочила към нещо ново. В момента пише две книги – едната е за любовта, а другата – за остаряването. „Цивилизацията ни дава 20-30 години допълнително за живеене и ние не сме готови за това. Нямаме готова философия за тези късни години от живота ни, преди да потънем в мрака“, казва тя.

Алексиевич сравнява новия етап от творческия процес с физическо усилие – за довършване на структура или дори на катедрала. Тя твърди, че книгите й са „романи от гласове“ и добавя, че писането в този жанр е тежко. Това е нехудожественост, създадена по законите на художествената литература.

Шведската академия отличи Алексиевич заради „полифоничното й творчество, отдаващо почит на страданията и смелостта“. Защо нехудожествената литература не е награждавана по-често? Алексиевич хвали Академията за далновидността й и твърди, че живеем в изключително динамична реалност на нови артистични форми. „Никой днес не се съмнява, че инсталациите са изкуство. Защо и литературата да не се променя? Границата между нехудожествената и художествената литература избледнява“. Интервютата й отиват отвъд репортажното и според нея те са най-добрият начин да се представи модерната личност.

Последната страница на „Време секънд хенд“ е озаглавена „Бележки от една жена“ – монолог на 60-годишна жена, чиито съпруг се е пропил до смърт. Тя живее сама на 1000 км от Москва, не се интересува от политика, единственото, което я вълнува, са картофите й и да оцелее до пролетта. „Жалко ще е, като дойде време да се мре“, казва тя.

Дали Алексиевич е щастлива? Усмихва се и отговаря: „Имам дъщеря и внучка. Тя е на 10 и ме нарича Света. Добри приятелки сме“.

Алексиевич трябва да тръгва, но преди това я питам някога срещала ли се е с Лукашенко и какво би му казала. „Бих му казала, че трябва да се обърнем към Европа. Той трябва да даде свобода на обществото, иначе сме загубени“. Тя е прагматик и не очаква желанието й да се сбъдне. „Разбира се, той няма да се съгласи, защото е диктатор, иначе трябва да си подаде оставката. А диктаторите никога не го правят по собствена воля“.

Прочетете още

slider_11

Литературни маршрути: Поетът, който танцуваше с думите

Денят на Пушкин отбелязваме на всеки 6 юни – рожденият ден на московчанина. В историята …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *