Лира Литературно-рекламна Агенция
Лили Колева е филолог по образование. Дългогодишен редактор в отдел „Международна дейност” на БНР. Автор е на множество сценарии за телевизионни сериали и постановки, радиопиеси и радиосериали. Телевизионният сериал „Имена и адреси“ (1981) и радиосериалът „Девет бели хризантеми“ (1991) имат впечатляващ успех в Германия. Отскоро на книжния пазар е сборникът й с разкази „Екзекутори зад кадър”.
Кога започнахте да пишете, откъде дойде първият импулс?
– Именно „дойде”, тъй като първият ми импулс да напиша нещо нахлу в мен някак отвън. Бях вече в гимназията и след една екскурзия с класа най-неочаквано и за самата мен написах стихотворение, в което „поля” се римуваше, разбира се, с „цветя” и така нататък. Но макар че учителят ни по литература бе впечатлен и ме поощряваше да продължавам в този дух, това си остана като някакъв, бих казала самотен импулс, тъй като истински прописах доста по-късно и съвсем не в стихотворна форма.
Защо избрахте криминалния жанр – от любов към разрешаването на загадки или заради криминалното в ежедневието ни?
– Криминални вести, такива каквито сега направо изобилстват, през годините на моята младост почти нямаше, а когато от време на време нещо подобно се появяваше, то будеше у мен само смут и гледах по-бързо да го забравя. По съвсем друг начин възприемах обаче криминалните вести, които идваха „отвъд океана” – с интерес като към нещо не съвсем реално, чуждо и далечно. Подобно на криминалетата, които ненаситно четях. И да, от любов към загадките написах и публикувах няколко криминални разказа, което пък ми даде кураж да напиша и първата си радиопиеса. Разбира се, също криминална. След нея последваха и други, но всички, включително и адресираните към най-малките радиослушатели, бяха издържани в „криминален” аспект.
Използвате ли реални случки от действителността за основа за разказите си?
– Не. Преди много години, в телевизионния сериал „Имена и адреси”, за трамплин ми послужи действителен случай, но той, като нещо разказано ми, беше беден откъм детайли. Наложи се по своему да ги усещам и привнасям, а това веднъж завинаги ми показа, че правдоподобната, напълно възможна да се случи, измислица би била много по-въздействаща от която и да е случка в реалния живот.
Кой е любимият Ви писател в криминалния жанр и защо? Кой Ви повлия?
– Раздвоявах предпочитанията си между Конан Дойл и Агата Кристи, докато не попаднах на романите на Патриша Хайсмит. Те ми подействаха разтърсващо, направо въздигнах авторката им на пиедестал, обаче пак ще кажа: докато не попаднах на един от разказите й. Беше озаглавен „Хари” и именно той ми показа, че тази моя фаворитка е все пак човек, че и тя може да бъде редактирана. Това бе като миг на прозрение, но същевременно и като дружески протегната към мен ръка. Защото, въпреки излишното, според мен, разтягане на разказа, той завършваше точно както трябва – без полиция и разследване, завършваше като скрито убийство, подобно може би на много такива около нас. И магията продължи през годините напред – едно след друго моите скрити убийства бяха поредният опит за подражание на фактически неподражаемата Хайсмит.
Част от Вашите екзекутори са симпатични и често „невинни“ – това вид възмездие срещу социалните несправедливости ли е?
– Да, предполагам, че подсъзнателно съм търсила някакво възмездие, даже тук-там се е прокраднала не само симпатия, но и одобрение към извършителя на престъпното деяние. Всъщност за повечето от персонажите в сборника не мисля като за „убийци”. Защото, според мен, автоматичното лепване на клеймо „убиец” е неприемливо. При подобно механично заклеймяване няма човещина и разбиране, а пък мисълта „На негово място никога не бих постъпил така!”, считам за откровена фарисейщина.
Целият цикъл звучи като остра социална критика. Това умишлено търсено ли е?
– Мисля, че даже без най-минимален умисъл, социална критика би прозирала при всяко достоверно отразяване на действителността. Една действителност в плен на неравенството и неправдата, сякаш човечеството е орисано с тях, за да не може да създаде рай и така да си съперничи с Бога.
Убийствата в разказите остават неразкрити. Защо при Вас липсва образът на Холмс, Поаро или поне мис Марпъл?
– Бях си доказала вече чрез драматургичните форми, че освен да заплитам, мога и успешно да разплитам загадките. Въз основа на една от радиопиесите дори написах киносценарий, в който следователят ми е доста находчив. При разследването на едно престъпление обаче се получава спад откъм емоции, намесва се разумът, а това съвсем не съответстваше на планираната поредица, включваща само кратки психотрилъри с вълнуваща развръзка.
Четете ли съвременни български автори? Какво мислите за тях?
– Считам, че освен трогателно наивни, напоследък все по-често се появяват доста добри книги от български автори. Малко ревниво следя успехите на новоизлезлите български романи, но и истински се радвам, ако има такива, чийто успех е за повече от месец – два и то не само на българския пазар. Надявам се да е така и с романа, който до неотдавна редактирах. Той все още не е издаден и е четвъртият роман на Нина Ненова – много хубава и стойностна книга.
Коя книга на чуждестранен автор Ви е направила впечатление напоследък?
– Това беше „Полет над кукувиче гнездо”на Кен Киси. Заради екранизацията му, не бях чела самия роман, но сега се уверих, че и най-блестящият спектакъл не може да се мери с тънкостите при описанието, с неговите неизброими нюанси и така наречения „подтекст”.
Какво мислите за криминалната ситуация в България в момента?
– Както всички,така и аз мисля, че тя е тревожна, тъй като с всеки ден и дори час ескалира. Според мен обаче, не битовите кражби и убийства, не извращенията на разни болни умове и не бруталните мафиотски изпълнения, а тихото префинено присвояване на народни пари и имущество е най-скверната форма на престъпност и извършителите на подобни деяния са най-гнусните злодеи в тази страна.
Продължавате ли да пишете и ако да, какво?
– Макар че като реализация би бил „кауза пердута”, ще продължа да работя върху един киносценарий, който съм озаглавила „Преосъществяване”. Той, разбира се, е също криминален, но този път с преплетен в него загадъчен паранормален елемент.
Интервюто взе Румен Василев
„Екзекутори зад кадър” тук
Ревю и разказите „Малко на слънце, за тен“ и „До другата неделя, скъпа!“ тук
