Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван ГОЛЕВ
Живея до гората. По-точно – срещу нея, защото на десет метра от балкона ми се изправят първите борове, габъри и дъбове. Почти през цялата година, като изключим най-студените дни, от клоните им долита птичи цвъркот. А пък на балкона ми току каца някоя сойка и с любопитно оче занича вътре, да огледа обстановката и да види какво става.
Какво да става – понеже това е холът ми, когато съм там, или седя на дървеното кресло, или се храня на дървената маса, или се излягам на дървеното канапе и зяпам телевизия. Зад гърба ми пък е голямата дървена библиотека със стотиците книги, чиито страници също са произведени от дърво. Така че, няма да е съвсем лъжа, ако кажа, че живея във гората.
Без да е чела книги, сойката е умно пиле. Като всички от семейство Вранови е интелигентна, умее да имитира звуци и да заучава думи. Досега не ми е проговаряла, но един ден и това може да се случи. И друг път съм общувал с някого години наред и тъкмо когато съм се отчаял, че ще чуя нещо съществено от него, той ме зашеметява с някое изречение.
Сойката ми харесва и заради друго. Тя се храни с различни неща, сред които семена и жълъди и, ако те са повече, ги складира на тайни места за зимата. Понякога не ги намира и те се превръщат в нова групичка дървета. Засажда гора. За да могат същества от моя биологичен вид да й виждат сметката с резачките си и да си правят от нея кресла, маси, дивани и библиотеки.
Утешавам се, че и аз, щом изкълва буквите на някоя хубава книга, също бързам да ги складирам в главите на близки и приятели. Надявам се въодушевеният ми цвъркот да ги разпали и да даде началото на нова духовна горичка. Може пък не всичко от прочетеното да съм разбрал и затова да ги търся – за да ми го дообяснят. Да го съпреживеем заедно и буквите, тези чудновати семки, да ни помогнат да се разберем, да се обединим, да си станем още по-близки.
Сойката върти глава на перваза, трепка с тяло, подскача на място. В един миг й писва, разперва криле и литва накъдето й скимне. Ето това не го мога. Гледам подире й, додето се изгуби между клоните и се самозалъгвам, че и аз летя на крилете на своите мисли. Уви, не е същото. Вятърът не роши перушината ми и не цепя синевата с обзето от задъхан порив тяло. Само наблюдавам гората от своя съграден от убити дървета хол и си намирам оправдания и обяснения.
Със сойката ни дели едно стъкло. И малко, и много.
