„Нови вълшебни приказки“ от Любомир Николов

11.03.2016 Нови книги, Откъси

Издателство „Софтпрес“ пуска на пазара „Нови вълшебни приказки“ от Любомир Николов.
Приказките от детството са вълшебните светлинки в съзнанието ни, по които се ориентираме цял живот. Когато са разказани с любов, те озаряват въображението ни и го превръщат в най-великия художник.
Най-новото попълнение в колекцията „Приказна съкровищница“ на издателство „Софтпрес“ е книгата „Нови вълшебни приказки“ от Любомир Николов – Нарви. Култовият преводач на Толкин, Халед Хосейни и Джулиан Барнс е знаменит разказвач, многократно награждаван за приноса си към научната фантастика, а сред отличията му са престижните „Еврокон“, „Гравитон“, както и „Роман на десетилетието“ за „Десетият праведник“. Под псевдонима Колин Уолъмбъри има написани повече от 30 книги-игри, а в чекмеджетата на паметта му дремят недовършени десетки истории.

„От известно време пиша приказки за различни народи, в на духа на съответната страна. Например монголска приказка включва звездния табун, швейцарска ще разказва за пътешественик през Алпите. Българската приказка се нарича „Таласъмов побратим“ – разказва Николов пред радио „Хеликон“.

Авторските вълшебни приказки на Любомир Николов ни срещат с новите приключения на знайни и незнайни герои, принцеси и чудни зверове в далечни земи. Вълшебните истории са скътали магията и чудесата на народите и в тях мъдреците от всички краища на света са сбрали най-интересните житейски съдби и безброй поучителни истории.
Любомир Николов е преди всичко ненадминат разказвач, поетичен и пленителен в изказа си, той е талант, чиито приказки омагьосват и малки, и големи.

Специално за вас Любомир Николов написа чисто нова, непубликувана тибетска „Приказка за камъка“, която може да прочетете на долните редове. За още вълшебни приказки от цял свят – потърсете книгата „Нови вълшебни приказки“.

ПРИКАЗКА ЗА КАМЪКА
Тибетска приказка

Високо-високо в Тибет – там, където разреденият въздух е труден за дишане, където вече няма гори и храсти, а само голи скали, обрасли с мъхове и лишеи – там, сред тия сурови места, се виел стръмен планински път. От едната му страна се издигала отвесна скална стена, от другата зеела дълбока клисура, по дъното на която препускал с рев буен поток. А над един завой на пътя от незнайни времена висял грамаден камък и пътниците винаги минавали под него със страх, като се молели на боговете.
Този камък бил част от скалата, но преди векове тъничка пукнатина го отделила от нея. Година подир година дъждовна вода прониквала в пукнатината, през зимата тя замръзвала и напорът на леда неусетно разширявал процепа.
Монотонен и скучен бил животът на камъка. Гледал той отвисоко пустия път и пенестите води на потока в клисурата, виждал полета на орлите, виждал трептенето на пъстри знаменца над един далечен манастир и дочувал как тракат молитвените колела на тибетските монаси. Нарядко по пътя минавали уморени странници, още по-рядко – търговски кервани, устремени към далечни градове отвъд планините, а веднъж дори камъкът зърнал експедиция от незнайна страна, наречена Британия.
И непрестанно усещал как милиметър по милиметър расте пукнатината, която го отделяла от родната скала.
Понякога го обземали мрачни мисли и той се питал: Защо съм тук? Защо съществувам? Та аз само вися над пътя, а един ден ще се откъсна, ще рухна долу в клисурата и всичко ще свърши. Къде е смисълът на живота ми – и има ли той изобщо смисъл?
Ала един ден по пътя минал мъдър монах, който бил постигнал върховното просветление и умеел да разговаря с животните, птиците, дърветата и тревите… и дори с камъните.
Попитал го камъкът все със същите думи, които го мъчели от векове:
– Кажи ми, благочестиви човече, защо съм тук? Защо съществувам? Къде е смисълът на живота ми – и има ли той изобщо смисъл?
Монахът събрал длани, поклонил се на камъка и отговорил:
– На този въпрос трябва да си отговориш сам. Но аз зная една всеобща истина. Смисълът на всяко съществуване е в доброто, което можем да сторим на другите.
– Но какво добро мога да сторя аз? – възкликнал камъкът. – Та аз просто вися и някой ден ще рухна долу в клисурата. Къде виждаш възможността да сторя добро?
– Всеки може да стори добро – отвърнал монахът. – Потърси в сърцето си и ще откриеш пътя.
– Но аз нямам сърце – възразил камъкът.
– Всеки има сърце – рекъл монахът. – Дори и ти.
И отминал.
Дълго мислил камъкът, дълго обсъждал думите на монаха и накрая си казал: Аз вися тук и един ден ще падна. Така ми е писано и така ще бъде. Мога ли с падането си да сторя добро?
Тогава му хрумнало.
Да, рекъл си той. Мога! Ако по пътя мине зъл човек, а аз падна и го погубя, това ще е едно добро дело, преди да легна завинаги на дъното на клисурата.
И зачакал нетърпеливо.
Но за беда по пътя не се появявали зли хора. Веднъж на два-три дни минавал някой беден пътник или поклонник, отиващ към манастира. А пукнатината все растяла и камъкът почнал да се отчайва. Вече почти нямал надежда да стори мечтаното добро.
Един ден усетил, че вече едва се държи за родната скала. Всеки момент щял да падне. Погледнал надолу към пътя и видял да се задава беден планинец с натоварен як – така се наричат тибетските биволи.
Това е последната ми възможност, казал си камъкът. Който и да е този човек, все е сторил някакво зло през живота си. Сега ще го накажа!
И тъкмо когато пътникът минал под него, камъкът се отблъснал от скалата и полетял надолу.
Ала в последния миг зърнал изплашеното лице на човека и му дожаляло. Напрегнал се да промени посоката на полета си, профучал покрай пътника и със страховит трясък рухнал в клисурата, сред ледените води на потока.
Останал да лежи там и горчиво си казал: Край! Пропуснах единствената възможност да сторя нещо смислено и добро в живота си. Отсега нататък няма да мръдна оттук.
Но се случило нещо непредвидено. С каменната си снага бил запречил тясната клисура и прииждащите планински води бързо почнали да се надигат. Само след месец-два покрай пътя се ширнало езеро с огледална повърхност, в която се отразявала небесната синева.
На следващата година по брега на езерото поникнали първите тревички. Подир година те станали по-гъсти и по-буйни. А след десетилетие край клисурата се разстилала пищна алпийска ливада с гъста трева. Хората почнали да водят през лятото стадата си там на паша и често се чудели как е възникнала тази благодат насред безплодните чукари.
А подир още много години онзи монах – вече остарял, но още по-мъдър – минал край езерото и ливадата. Познал камъка, поклонил му се и казал:
– Виждаш ли, мой неподвижни приятелю? Дори и ти имаш сърце – а който има сърце, винаги открива как да стори добро.