Лира Литературно-рекламна Агенция
Александра АЛЕКСАНДРОВА, „Хеликон“ Витоша
“… Мевлют съзерцаваше вглъбено всички тия чудеса като човек, който е абсолютно наясно, че до края на живота си няма да ги забрави. Ведно с тесния път те ту се извисяваха, ту се спускаха надолу и преминаваха безмълвно като крадци, през мрака на някое селце, изгубило се в калта. В селата кучетата лаеха, сетне настъпваше толкова дълбоко безмълвие, че Мевлют не успяваше да осъзнае това странност на ума му ли е или на света.”
Новата книга на Орхан Памук “Странност на ума” е необятна като река и унесен в нейното бавно и властно движение, не виждаш ни бряг, ни дъно. Не можеш да я прекосиш набързо, а и да го направиш, ще изпуснеш най-съществената част от пътуването. Трябва да се отпуснеш по течението с лодка без гребла и само да наблюдаваш. И затова е трудно е да се каже откъде започва историята, тя просто тече. А течението на живота е подчинено на закони, за които обикновеният човек няма имена. Дори да не може ясно да ги назове, той живее според тях, но също тъй и според склонността на собствения си нрав – да приема или да се противопоставя.
Точно както се случва в живота на всеки жив човек, и на героите тук им се налага да се откажат от едно, за да получат друго. Може би странността на човешкия ум се корени именно в тази разлика – кой с какво е готов да направи компромис. Но всекиму е дадено правото да избира дали да приеме превратностите на съдбата каквито и да са те, или с горчивина да проклина лошия късмет.
Една от многото възможни отправни точки, скрити като ключета в текста, е символиката в имената на двамата братя, поставили началото на две разклонения в едно родословно дърво. Мустафа, баща на главния герой, е особняк, чийто характер не е никак приятен, но и с нищо чак толкова силно не изпъква. Един раздор, споменат мимоходом в началото на книгата, става повод той да реши, че повече няма да дели с родния си брат едно фамилно име. И докато единият запазва за себе си и за своите потомци името Акташ (букв. Бял камък), Мустафа напук се прекръства на Караташ (Черен камък). Така, случайно или не, на една земя се полагат две основи, а от тяхното противоречие и градежът нагоре неизбежно тръгва различно. Този инцидент е мъничка част от множеството фрагменти, които заедно оформят облика на героя – миловидния и скромен син на чепатия Мустафа, продавачът на боза Мевлют. Макар завоалирана, ролята на бащата и като цяло идеята за бащиното наследство (в материален и духовен смисъл) за мен беше изключително интересна, но тя далеч не е единствената подтема в романа. Това е едно безценно качество в книгата на Памук – литературното изобилие от лица, теми, съдби и подробности, даващо на читателя свободата сам да определи къде в цялата картина вижда своите акценти.
Ако все още не сте чели “Странност на ума” ви уверявам, че в страниците му са скрити още много символни находки, послания и много “дреболии”, благодарение на които романът освен колорит, придобива и внушителна правдоподобност. Представени са личните гледни точки както на главните, така и на второстепенните участници в събитията. По този начин, четейки ни се налага да сменяме много пъти наблюдателницата, докато следим общата история.
Понякога цял човешки живот трябва да мине, преди да можеш да отсъдиш кое е било по-ценно – мечтите ти или реалността. Какво си спечелил, когато си загубил и какво си изгубил, когато си спечелил. И тъй, докато плаваш в своята лодка по реката и пред очите ти се ниже поток от хиляди детайли, от дълбочините важните въпроси се плъзгат като гърбове на риби.
“Странност на ума” тук
