Лира Литературно-рекламна Агенция
Христо Матанов, един от най-известните български историци, описва края на Второто българско царство в труда си „Залезът на Средновековна България“ (ИК „Изток-Запад“). Ученият предлага дълбок и осмислен поглед върху този период от миналото на държавата ни.
Проф. дин Христо Матанов е български историк, роден на 5 юли 1952 г. Завършва специалност история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където понастоящем е преподавател в катедрата по „История на Византия и балканските народи“. Специализирал е в Гърция, САЩ, Германия. Автор е на 14 книги, множество учебници и статии, публикувани в България и чужбина.
„Залезът на Средновековна България“ предлага исторически правдив поглед върху събитията, довели до падането на страната ни под османска власт. Трудът е посветен на периода, през който българите и техните държави, се сблъскват с прииждащите от Мала Азия тюркски нашественици. Авторът се спира на събитията от средата на четиринадесети век, когато българските земи стават обект на експанзия от страна на османските турци. Ученият разглежда основните насоки на османското нашествие и отговора на съпротивляващите се български държави. Тъй като българите се борят с нашествениците в продължение на години, авторът се спира на думата „залез“, а не гибел, когато определя заглавието на настоящата книга. Христо Матанов отделя специална част в изследването си, посветена на личността на цар Иван Шишман като владетел, искащ да осигури защитата на народа си, но не разполагащ с необходимите ресурси за това. Унищожаването на българската средновековна държава вкарва българското развитие за векове напред в една непривична среда. Миналото трябва да бъде дълбочинно и същностно осмислено на базата на историческите факти, а не на емоциите. Ето какво пише проф. Матанов в увода към книгата: „като изконен европеец, българинът трябва да развие достатъчно национално самочувствие, за да не се притеснява от т.нар. неприятни периоди, а да ги осмисля без излишни емоции и с достатъчна степен на национална зрялост“.
Изследването се базира на дългогодишния професионален опит на проф. Христо Матанов. Книгата предлага исторически правдив и компетентен поглед върху този период от историята ни. Авторът се позовава на свидетелствата от епохата и вниква дълбоко в събитията и явленията от периода.
„Залезът на Средновековна България“ е изследване, което е ценно не само за тесните специалисти, но и за всички читатели с интерес към миналото на България. Автор на корицата е Андрей Козарев.
ОТКЪС
1. МАЛОАЗИЙСКИТЕ БЕЙЛИЦИ
Монголо-татарските нашествия от първите десетилетия на XIII в. променят из основи създадената преди това обстановка в Мала Азия. Подгонени от нашествениците, тюрко-номадски маси нахлуват на територията на Конийския или Иконийския султанат, наричан, както вече бе казано, Селджукска империя. Иконийските султани от своя страна гледат да насочат този деструктивен човешки поток на запад, към границата му с християнския свят в Западна Мала Азия, далеч от своя политически център. Представител на християнския свят тук не е Византия: империята е унищожена за период от 57 години (1204–1261) от кръстоносците на Четвъртия кръстоносен поход. Не си мислете все пак, че малоазийският полуостров е хвърлен в състояние на анархия. Там установява своята власт една от „неовизантийките държави“, т.нар. Никейска империя. Макар и неголяма по територия, тази държава, смятаща себе си за „Византия в изгнание“, изгражда на своите граници в Пафлагония солидна отбранителна система, която за няколко десетилетия спира тюрко-номадския наплив. Нещо повече, някои от никейските императори забогатяват много от търговията си с новите пришълци, особено в периоди на глад. Така или иначе, до 1261 г., т.е. докато съществува Никейската империя, границата между християнския и номадско-мюсюлманския свят в Мала Азия се стабилизира по линията западно от Синоп на север, докъм река Менандър на югозапад. Сблъсъците продължават, но са на локално ниво и като че ли не показват признаци на изостряне.
От принципно значение е обстоятелството, че монголските нашествия и прогонването на тюркски маси към Мала Азия дестабилизират обществата на прогонените, разрушават изградените в него структури и водят до тяхната номадизация. Каталанският хронист Рамон Мунтанер, който подробно описва похода на каталанската кампания срещу малоазийските тюрки в 1304 г., ни е обрисувал една пределно ясна картина. Тюркските групи живеят в шатри и са в постоянно движение. В техните лагери обитават жените, децата и немощните, докато здравите мъже, организирани в добре познатите за номадския свят „мъжки групи“, воюват и грабят наоколо. По-късните османски автори, като Мехмед Нешри например, съвсем ясно твърдят, че настанилите се около течението на р. Сакария тюрки имат летни и зимни пасища: обстоятелство, което ясно показва техния номадски бит във варианта „сезонно номадство“.На този етап от развитието на тюркските общества те са много уязвими, стига срещу тях да се опълчи достатъчно многобройна и организирана военна сила. За нещастие на християнския свят, това не става. Но нека караме наред!
След 15 август 1261 г. Византия е възстановена след превземането на Константинопол от един никейски отряд. Еуфорията е огромна, защото това събитие като че ли показва на ромеите неразрушимостта на тяхната империя, на това „Божие царство“ на земята. От гледна точка на съдбата на Мала Азия, в перспектива от няколко десетилетия събитието се оказва катастрофално. Първо, възстановена Византия съвсем не е компактна държава като Никея и няма ресурс да поддържа изградената гранична отбранителна система на малоазийския полуостров. Затова не е никак за учудване, че тюркските племена я преодоляват и до края на XIII в. заливат почти цяла Мала Азия. „Без това заселване на Мала Азия с турски елемент, без този грамаден турски запас, грандиозното дело на османските завоеватели в Европа надали можеше да се осъществи“ – категоричен е българският медиевист Петър Ников.
Второ, проблемите, които късна Византия има в Европа, и вниманието, което нейният пръв владетел Михаил VIII Палеолог (1259–1282) отделя на периодичните антивизантийски коалиции, не му позволяват да обръща на Мала Азия подобаващо внимание. Ромеите от това време като че ли забравят, че териториалното и ресурсното ядро на тяхната империя винаги е било на Изток. В условията на задоволство от постигнатите успехи в Европа, византийците като че ли проспиват загубата на малоазийския полуостров. До края на XIII в. различни тюркски групи се настаняват на негова територия. Държат се като малки и изолирани острови само няколко византийски крепости, като да речем Филаделфия в южната част на егейското крайбрежие. Оказва се, че това е един безполезен героизъм пред лицето на безпрецедентното завладяване на Мала Азия от мюсюлманския свят. Ромеите, а и другите православни народи на Балканския полуостров на интелектуално ниво осъзнават пагубните последици от това събитие, но не успяват да акумулират енергия и сили, за да го предотвратят. Както винаги в подобни случаи, към победоносните тюркски номади се присъединяват местни малоазийски гърци, някои от които правят зашеметяваща кариера, след като приемат исляма. Голяма част от ранните османски пълководци например са някогашни помюсюлманчени християни с произход от Мала Азия.
На границата между 13 и 14 столетие, на въпросния полуостров възникват десетки тюркски бейлици. Обикновено се твърди, че техният генезис е свързан с победоносната за монголите битка срещу селджуките при Кьосе даг в 1243 г. Бегъл поглед върху годините на тяхното възникване ще ни убеди, че решаващи в случая са възстановяването на Византия през 1261 г. и загубата на контрол от нейна страна върху земите в Мала Азия.
До този момент учените са успели да идентифицират двадесет и два бейлика. Повече от две трети от тях не са известни на близките до събитията византийски и на писаните след средата на XV в. османски извори. Те знаят и изброяват по име не повече от 6–7 бейлика. Това обстоятелство само по себе си говори за бъркотията, която настъпва на полуострова към края на XIII и в началото на XIV в. Бейлиците възникват тъкмо в този период в интервал от няколко десетилетия, а повечето от тях са унищожени от османската държава или загиват при други обстоятелство в края на XIV или в различни десетилетия на XV в.
А ето и малко статистика. Бейликът Айдън, за който тепърва ще става дума, възниква около 1300 г. и загива в 1425 г.; бейликътКарасъ (Карасу) се появява на картата към 1296 г. и е погълнат от османците в интервала между 1337 и 1357 г. Ментеше възниква сравнително рано – към 1261 г., и попада под османска власт в 1424 г. Рождената година на бейлика Сарухан е 1300 г., а последната година на съществуването му е 1410. Най-продължително съществуват бейлиците Рамадан (чак до 1609 г.) и Караман (до 1487 г.). Някои от тях, особено морските бейлици от егейския бряг, успяват да закарат свои военни контингенти до балканските брегове през втората четвърт на XIV в., но поради различни обстоятелства не поставят начало на истинска експанзия. Тя е осъществена от османския бейлик.
Съдбата на малоазийските бейлици от „втората вълна“ (защото има и ранни такива, възникнали към края на XI и през XII в.), е колкото различна, толкова и сходна. Различни са обстоятелствата на тяхното възникване и поведението на техните владетели в зависимост от територията, в която възникват. Сходно е това, че всичките те, при различни обстоятелства са погълнати от възхождащия османски бейлик, който единствен от тях успява да се консолидира като ислямска империя. Приличат си още по това, че в хода на своето възникване те разпространяват исляма в Мала Азия. За разлика от селджукския султанат, който използва персийския език в администрацията и високата литература, бейлиците се отдалечават от персийската книжовна култура и разпространяват в Мала Азия различни тюркски диалекти. А що се отнася до названията, и тук приликата е поразителна: те обикновено се наричат на името на своите създатели, повечето от които поставят началото на кратко или по-дълго съществуващи мюсюлманско-тюркски династии. Това, прочее, е свидетелство, че в техните темели не стоят племенни общности, а случайно събрани групи, властта над които е поета от местни династии-епоними.
„Залезът на Средновековна България“ тук
