Лира Литературно-рекламна Агенция
АНОТАЦИЯ
В нощен полет от Лондон до Бостън Тед Севърсън среща зашеметяващата Лили Кинтнър. След твърде много мартинита двамата започват игра, при която разкриват подробности от личния си живот. Внезапно Тед изстрелва, че е хванал жена си Миранда в изневяра. И че убийството е единственият отговор. Закачката бързо загрубява, когато Лили се съгласява да премахне Миранда. В края на краищата всички умират, така че какво ако няколко гнили ябълки бъдат обрулени от дървото по-рано…
„Изпълнен с възхитително насилие и изящна злост, романът се хлъзга в живота ви като стилет между ребрата. Това е роман, който изстрелва Питър Суонсън направо в редиците на елита в жанра!“
Лий Чайлд„Елегантно написана история за отмъщение!“
Нелсън Демил
ОТКЪС
Правилата на летищните барове
1.
ТЕД
– Здрасти – каза тя.
Погледнах бледата покрита с лунички ръка върху облегалката на празния стол до мен в чакалнята за бизнес класа на „Хийтроу“, след което нагоре към лицето на непознатата.
– Познаваме ли се? – попитах. Не ми изглеждаше особено позната, но американският й акцент, чистата бяла риза и изваяните джинси, напъхани в ботуши до коленете, я караха да изглежда като някоя от ужасните приятелки на жена ми.
– Не, съжалявам. Просто се възхищавах на питието ви. Нещо против? – Тя настани дългата си стройна фигура на тапицирания с кожа въртящ се стол и сложи чантата си на бара. – Това джин ли е? – попита и кимна към мартинито пред мен.
– „Хендрикс“ – казах аз.
Тя даде знак на бармана, тийнейджър с щръкнала коса и гладка брадичка, и поръча мартини „Хендрикс“ с две маслини. Когато питието й пристигна, вдигна чашата си към мен. Оставаше ми една глътка.
– За ваксинирането срещу международни полети – казах аз.
– За ваксинирането.
Довърших питието си и поръчах ново. Тя се представи – име, което моментално забравих. Аз също се представих – просто Тед, не Тед Севърсън, поне не тогава. Седяхме в прекалено тапицираната и прекалено осветена чакалня на „Хийтроу“, отпивахме от питиетата си, разменяхме по някоя дума и открихме, че и двамата чакаме един и същ директен полет до „Логан“ в Бостън. Тя извади от чантата си тънка книжка с мека подвързия и се зачете. Това ми даде възможност да я огледам истински. Беше прекрасна – дълга червена коса, бляскави синьо-зелени очи, подобни на тропически води, и толкова бяла кожа, че изглеждаше почти синкава, като обезмаслено мляко. Ако подобна жена седне до теб в кварталния бар и ти направи комплимент за питието, ще си помислиш, че животът ти е на път да се промени. Но правилата са други в летищните барове, където другарите ти по чашка всеки момент ще се понесат далеч от теб в противоположната посока. А макар че тази жена пътуваше за Бостън, аз още не бях на себе си от яд заради положението с жена ми у дома. През седмицата в Англия мислех само за това. Почти не успях да мигна и да сложа хапка в устата си.
По високоговорителя направиха някакво изявление, в което се натрапиха думите „Бостън“ и „отложен“. Хвърлих поглед към таблото над осветените отзад лавици с бутилки и видях как времето ни за отлитане се отмества с един час назад.
– Време е за още едно – казах. – Аз черпя.
– Става – каза тя. Затвори книгата си и я остави на бара до чантата. „Двете лица на януари“. От Патриша Хайсмит.
– Как е книгата?
– Не е от най-добрите й.
– Ама че късмет. Кофти книга и дълго закъсняване на полета.
– А вие какво четете? – поинтересува се тя.
– Вестника. Не си падам особено по книги.
– А какво правите по време на полетите?
– Пия джин. Планирам убийства.
– Интересно.
Тя ми се усмихна. За първи път. Широка усмивка, която образува гънка между горната й устна и носа и показа съвършени зъби и здрави розови венци. Запитах се на колко ли е години. Когато седна, си помислих, че е на около трийсет и пет, горе-долу на моята възраст, но усмивката й и ръснатите избледнели лунички по носа я правеха да изглежда много по-млада. Може би на двайсет и осем. Колкото жена ми.
– Разбира се, освен това и работя по време на полет – добавих аз.
– С какво се занимавате?
Казах й кратката версия – че финансирам и консултирам начинаещи интернет компании. Не й казах как съм направил повечето си пари – като продавам тези компании веднага щом започнат да изглеждат обещаващи. Не й казах също, че всъщност вече не ми се налага да работя през този живот, че съм един от малкото дот-комовци от края на 90-те, които успяха да изтеглят залозите си (и да осребрят акциите си) точно преди мехурът да се спука. Скрих тези факти само защото не ми се говореше за тях, а не защото си мислех, че събеседницата ми може да ги намери за оскърбителни или да изгуби интерес към разговора с мен. Никога не съм изпитвал необходимост да се извинявам заради това, че съм направил пари.
– Ами вие? С какво се занимавате?
– Работя в колежа Уинслоу. Архивар съм.
Уинслоу беше женски колеж в зелено предградие на трийсетина километра западно от Бостън. Поинтересувах се с какво се занимава един архивар и тя ми каза вероятно своята кратка версия на заниманията си – събиране и съхраняване на документи на колежа.
– И живеете в Уинслоу?
– Да.
– Омъжена ли сте?
– Не. Вие?
Още докато го казваше, долових лекия проблясък в очите й, докато поглеждаше за пръстен на ръката ми.
– Да, за съжаление – казах аз. После вдигнах ръката си, за да види, че нямам пръстен. – И не, не съм махнал халката си в бара на летището в случай, че до мен седне жена като вас. Никога не съм носил пръстени. Дразнят ме.
– Защо „за съжаление“? – поинтересува се тя.
– Дълга история.
– Полетът ни закъснява.
– Наистина ли искате да слушате историята на мизерния ми живот?
– Как бих могла да откажа подобно нещо?
– Ако ще ви разказвам, ще ми трябва още едно от тези. – Вдигнах празната си чаша. – Вие?
– Не, благодаря. Две са ми максимумът. – Тя измъкна със зъби маслината от клечката и я захапа. Зърнах за миг розовото връхче на езика й.
– Винаги съм казвал, че две мартинита са твърде много, а три не са достатъчно.
– Ама че смешно. Джеймс Търбър не е ли казвал същото?
– Никога не съм чувал за него – казах и се изхилих, макар че се чувствах малко глупаво заради опита си да пробутам прочут израз за свой. Барманът внезапно се материализира пред мен и си поръчах още едно питие. Усещах онова приятно изтръпване около устата, което човек получава от джина, и си давах сметка, че има опасност да прекаля с алкохола и да се разприказвам прекалено, но все пак такива са летищните правила и макар че събеседницата ми живееше само на трийсетина километра от мен, вече бях забравил името й и знаех, че шансовете да я видя втори път през живота ми са минимални. Пък и ми беше приятно да разговарям и да пия с непозната. Самото изговаряне на думите помагаше част от яростта ми да утихне.
Така че й разказах историята. Разказах й как с жена ми сме женени от три години и че живеем в Бостън. Разказах й за онази седмица през септември в „Кенеуик Ин“ на южното крайбрежие на Мейн, как се влюбихме в района и си купихме безумно скъп парцел край брега. Разказах й как жена ми, която имаше магистърска степен по специалност на име „Изкуство и социална дейност“, реши, че е достатъчно квалифицирана да участва в дизайна на къщата наред с архитектурната фирма и напоследък прекарва повечето си време в Кенеуик и работи с контрактор на име Брад Дагет.
– И двамата с Брад…? – попита тя, докато измъкваше втората маслина от клечката й.
– Ъхъ.
– Сигурен ли сте?
И аз й дадох още подробности. Разказах й как Миранда започваше да се отегчава от живота ни в Бостън. През първата година на брака ни се бе хвърлила да декорира жилището ни в Саут Енд. След това си намери почасова работа в галерията на една приятелка, но въпреки това знаех, че нещата започват да буксуват. Темите ни за разговор се изчерпваха по средата на вечерята, започнахме да си лягаме по различно време. Нещо повече, бяхме изгубили идентичностите, които първоначално ни определяха във връзката ни. Отначало аз бях богатият бизнесмен, който я запознаваше със скъпи вина и благотворителни галавечери, а тя бе артистичната бохемка, която уреждаше пътувания до тайландски плажове и обичаше да виси в евтини барове. Знаех, че представляваме някакво особено неестествено клише, но то работеше за нас. Пасвахме си на всяко ниво. Дори ми харесваше фактът, че макар да се смятам за красив, макар и по един стандартен начин, никой никога не ме поглеждаше, докато бях с нея. Тя имаше дълги крака и големи гърди, лице с формата на сърце и чувствени устни. Косата й бе тъмнокафява и тя винаги я боядисваше черна. Нарочно я поддържаше така, че да изглежда разрошена, сякаш току-що е станала от леглото. Кожата й беше безупречна и не се нуждаеше от грим, макар че никога не излизаше от къщи, без да си сложи очна линия. Гледах как мъжете я зяпват в барове и ресторанти. Може би им приписвах собствените си възприятия, но ми се струваше, че погледите им са жадни и първични. И ме караха да се радвам, че не живея във време или на място, където носенето на оръжие е нещо обичайно.
Пътуването ни до Кенеуик в Мейн беше спонтанно, реакция на мърморене от страна на Миранда, че вече повече от година не сме прекарвали известно време само двамата. Отидохме през третата седмица на септември. Първите няколко дни бяха безоблачни и топли, но в сряда от Канада дойде буря и останахме затворени в хотела. Излизахме от стаята си само за да пием „Алагаш Уайт“ и да ядем омари в таверната в мазето на хотела. След като бурята отмина, времето стана хладно и сухо, светлината – сивкава, здрачът – по-дълъг. Купихме си пуловери и изследвахме дългата километър и половина пътека над отвесните скали, която започваше северно от хотела и се виеше между бурния Атлантически океан и каменистия му край. Въздухът, който доскоро бе наситен с влага и аромат на лосион против слънце, сега бе свеж и солен. И двамата се влюбихме в Кенеуик до такава степен, че намерихме един обрасъл с шипки парцел на един висок нос в края на пътеката, аз се обадих на номера, оставен на табелата ПРОДАВА СЕ, и веднага направих офертата си.
Година по-късно шипките бяха разчистени, основите изкопани и екстериорът на къщата с осем спални бе почти готов. Бяхме наели за общ контрактор Брад Дагет, грубоват разведен тип с гъста черна коса, козя брадичка и крив нос. Докато аз прекарвах седмиците си в Бостън и рекламирах група наскоро завършили студенти от МТИ, които бяха създали нов алгоритъм за търсене в блогове, Миранда се застояваше все повече и повече в Кенеуик, взе си стая в хотела и наглеждаше работата по къщата, напълно обсебена от всяка керемида и сглобка.
В началото на септември реших да я изненадам. Пратих й есемес, докато излизах на І-95 северно от Бостън. Пристигнах в Кенеуик малко преди обяд и я потърсих в хотела. Казаха ми, че е излязла още сутринта.
Продължих към парцела и паркирах зад форда на Брад на чакълената алея. Синият като яйце на червеношийка миникупър на Миранда също беше тук. Не бях идвал на парцела от няколко седмици и останах доволен от постигнатия прогрес. Всички прозорци си бяха на място, плочките от син камък, които бях избрал за алпинеума, бяха пристигнали. Отидох зад къщата, където всяка спалня на втория етаж имаше собствен балкон и където покритата веранда на първия етаж водеше до огромен каменен заден двор. Пред него зееше правоъгълният изкоп за басейна. Докато изкачвах стъпалата на двора, забелязах Брад и Миранда през високите прозорци, гледащи към океана. Канех се да почукам на прозореца, за да им покажа, че съм дошъл, но нещо ме накара да спра. Двамата се бяха облегнали на току-що поставените кварцови плотове и гледаха през прозореца към Кенеуик Коув. Брад пушеше цигара и го видях как изтръсква пепелта в чашата за кафе, която държеше в другата си ръка.
Но причината да спра беше Миранда. Имаше нещо в позата й, в начина, по който се облягаше на плота, леко наклонена към широките рамене на Брад. Изглеждаше напълно отпусната. Гледах я как небрежно вдига ръка и как Брад пъхва запалената цигара между пръстите й. Тя дръпна дълго, после му върна цигарата. Изобщо не се погледнаха по време на размяната и тогава разбрах, че не само спят заедно, но че и вероятно са влюбени.
Вместо да изпитам гняв или смут, първото ми чувство бе паника, че ще ме забележат в двора, ще видят как ги шпионирам в момента им на близост. Върнах се при главния вход, прекосих верандата, отворих стъклената врата и извиках „Ехо“ в празната къща.
– Тук сме – извика Миранда и отидох в кухнята.
Бяха се дръпнали един от друг, но не много. Брад мачкаше фаса в чашата за кафе.
– Теди, ама че изненада – каза Миранда. Тя беше единствената, която ме наричаше така – галено име, което започна като шега, тъй като изобщо не ми подхожда.
– Здрасти, Тед – каза Брад. – Какво ти е мнението дотук?
Миранда заобиколи плота и ми лепна целувка, която попадна в ъгълчето на устата ми. Миришеше на скъп шампоан и на „Марлборо“.
– Изглежда добре. Плочките ми са пристигнали.
Миранда се разсмя.
– Оставихме го да избере едно нещо и то е единственото, за което го е грижа.
Брад също заобиколи плота и стисна ръката ми. Неговата бе голяма и кокалеста, топла и суха.
– Искаш ли пълна обиколка?
Докато Брад и Миранда ме развеждаха из къщата, като Брад говореше за строителни материали, а Миранда обясняваше кои мебели къде ще бъдат, започнах да се съмнявам дали наистина съм видял онова, на което бях станал свидетел. Никой от двамата не изглеждаше особено изнервен от появата ми. Може би просто бяха станали близки приятели, от онези, които стоят рамо до рамо и си делят цигара. Миранда си падаше по докосването, прегръщаше приятелките си и целуваше приятелите ни по устните за здрасти и довиждане. Хрумна ми, че като едното нищо може и да съм параноичен.
След едночасовата обиколка двамата с Миранда се върнахме в хотела и обядвахме в „Ливъри Таверн“. Поръчахме си сандвичи с пушена треска и аз изпих два скоча със сода.
– Пак ли си пропушила покрай Брад? – попитах с надеждата да я хвана в лъжа, да видя как ще реагира.
– Какво? – сбърчи чело тя.
– Стори ми се, че си пушила. В къщата.
– Може да съм дръпнала един-два пъти. Не съм пропушила пак, Теди.
– Не че ми пука. Просто питам.
– Можеш ли да повярваш, че къщата е почти готова? – каза тя, докато топеше пърженото си картофче в моя кетчуп.
Продължихме да говорим за къщата и започнах да се съмнявам още повече в онова, което бях видял. Тя изобщо не се държеше като гузна.
– Ще останеш ли за уикенда? – попита тя.
– Не, просто реших да намина. Имам уговорка за вечеря с Марк Лафранс.
– Отмени я и остани. Според прогнозата утре времето ще е чудесно.
– Марк долетя специално за тази среща. А и трябва да направя още някои сметки.
Бях възнамерявал да остана в Мейн целия следобед с надеждата, че Миранда ще се съгласи на дълга дрямка в хотелската стая. Но след като я видях как се прегръща с Брад в прескъпата кухня, за която плащах аз, размислих. Имах нов план. След като приключихме с обяда, закарах Миранда обратно при къщата, за да вземе колата си. После, вместо да продължа направо към І-95, излязох на Шосе 1 и продължих на юг към Китъри с нейната търговска уличка. Спрях пред „Китъри Трейдинг Пост“, магазин за туристическа екипировка, покрай който бях минавал неведнъж, но никога не бях влизал. В рамките на петнайсетина минути похарчих близо петстотин долара за непромокаеми камуфлажни панталони, сив дъждобран с качулка, големи пилотски очила и висококачествен бинокъл. Отнесох покупките в обществената тоалетна срещу „Крейт енд Барел“ и се преоблякох в новия си екип. С вдигната качулка и пилотските очила се чувствах неразпознаваем. Поне от разстояние. После се върнах на север и паркирах на обществения паркинг недалеч от Кенеуик Коув, като напъхах моето „Ауди Куатро“ между два пикапа. Знаех, че няма причина Миранда или Брад да идват точно на този паркинг, но и аз нямах причина да оставям колата си така, че да бие на очи.
Вятърът беше утихнал, но небето се бе спуснало ниско и беше станало монохромно сиво и започна да вали ситен дъжд. Тръгнах по мокрия пясък на плажа, след което се покатерих по камънаците, докато стигнах пътеката над скалите. Движех се внимателно, без да откъсвам поглед от павираната, мокра от дъжда и изровена на места пътека, вместо да се наслаждавам на драматичната гледка към Атлантическия океан от дясната ми страна. На места ерозията беше отнесла пътеката напълно и една избеляла табела предупреждаваше пешеходците за опасностите. Поради това пътеката не се използваше много често и онзи следобед видях само един човек – тийнейджърка с блуза на „Бруинс“, която миришеше така, сякаш бе пушила трева. Разминахме се, без да си кажем нищо и без да се поглеждаме.
Към края на пътеката тръгнах покрай рушащата се циментова стена, маркираща задната граница на имот с каменна къща – последната постройка, след което следваха около седемстотин метра пустееща земя до нашия парцел. Нататък пътеката се спускаше към морето, минаваше през къс каменист плаж, осеян с изкорубени шамандури и водорасли, после се изкачваше стръмно между чепати смърчове. Дъждът се беше засилил и свалих мокрите си очила. Шансът Миранда или Брад да са извън къщата беше минимален, а планът ми бе да спра точно преди открития терен и да заема позиция в храсталаците покрай ниската част на носа. Ако някой от тях погледнеше и ме видеше с бинокъла, щеше да предположи, че наблюдавам птици. А ако тръгнеха към мен, можех бързо да се изнеса по пътеката.
Когато видях къщата да се издига над суровата земя, не за пръв път си помислих как задната й част – онази, която гледа към океана – е стилистическа противоположност на страната, гледаща към пътя. Отпред къщата имаше каменна облицовка с пръснати малки прозорци и висока врата от тъмно дърво с прекалено подчертани арки. Отзад беше дърво с бежов цвят и с всичките си еднакви прозорци и еднакви балкони приличаше на средно голям хотел. „Имам много приятели“ – беше казала Миранда, когато я попитах защо ни трябват седем стаи за гости. После ме изгледа така, сякаш съм я попитал защо смята, че вътрешният водопровод и канализация са нещо необходимо.
Намерих си добро място под един закърнял смърч, наведен и усукан като бонзай. Легнах по корем на мократа земя и се заех с бинокъла, докато не докарах къщата на фокус. Намирах се на петдесетина метра от нея и лесно можех да виждам през прозорците. Огледах първия етаж, без да забележа никакво движение, след което насочих вниманието си към втория. Пак нищо. Свалих бинокъла и погледнах къщата с невъоръжено око. Искаше ми се да можех да виждам и алеята отпред. Като едното нищо къщата можеше да е празна, макар че фордът на Дагет още беше тук, когато оставих Миранда.
Няколко години преди това бях отишъл на риба с един колега, дот-ком спекулант, най-добрия рибар в открити води, когото познавах. Той ми каза, че номерът е да разфокусираш очите си, да възприемаш всичко в обхвата им наведнъж и по този начин да улавяш леките движения, разместванията във водата. Опитах, но успях да си докарам само тъпо главоболие. Така че след като направих още един оглед с бинокъла и не видях нищо, реших да използвам същия трик и върху къщата. Оставих всичко да се размаже пред очите ми, зачаках някакво движение да привлече вниманието ми и след като се взирах не повече от минута, долових някакво движение през високия прозорец, който трябваше да е на дневната в северната част на къщата. Вдигнах бинокъла и го фокусирах към прозореца; Брад и Миранда току-що бяха влезли. Виждах ги съвсем ясно – лъчите на спускащото се следобедно слънце достигаха прозореца под добър ъгъл и осветяваха помещението, без да хвърлят отблясъци. Гледах как Брад отива при импровизираната маса, направена от бригадата дърводелци. Взе някакво парче дърво, което приличаше на калъп за гипсова украса за тавана, и го вдигна така, че жена ми да може да го разгледа. Прокара пръст по една вдлъбнатина и тя направи същото. Устните му се движеха, а Миранда кимаше на думите му, каквито и да бяха те.
За момент се почувствах нелепо, като параноичен съпруг в камуфлажно облекло, шпиониращ жена си и контрактора си, но след като Брад остави калъпа, видях как Миранда се сгушва в обятията му, отмята глава и го целува в устата. С едната си голяма ръка той посегна надолу и притисна бедрата й към себе си, а с другата сграбчи кичур разрошена коса. Заповядах си да престана да гледам, но някак си не можех. Гледах ги поне десет минути, гледах как Брад навежда жена ми над масата, вдига тъмнолилавата й пола, сваля мъничките й бели гащета и прониква в нея отзад. Гледах как Миранда се намества стратегически на масата, като се подпря с едната ръка на ръба, а другата пъхна между краката си, за да го насочва в себе си. Личеше си, че са го правили и преди.
Изпълзях назад и седнах. Когато се върнах на пътеката, свалих качулката си и избълвах обяда си в една тъмна набраздена от вятъра локва…
– Кога е станало това? – попита събеседницата ми, след като завърших разказа си.
– Преди малко повече от седмица.
Тя примигна и прехапа долната си устна. Клепачите й бяха бели като салфетка.
– И какво смятате да правите? – попита ме.
Самият аз си задавах същия въпрос вече цяла седмица.
– Иска ми се да я убия. – Усмихнах се с изтръпналата си от джина уста и се опитах да й намигна, за да й дам възможност да не ми повярва, но лицето й остана сериозно. Тя повдигна червеникавите си вежди.
– Мисля, че трябва да го направите. – Зачаках някакъв знак, че се шегува, но такъв не последва. Очите й не помръдваха. Вперил поглед в нея, осъзнах, че е много по-красива, отколкото ми се беше сторило отначало. Прелестта й беше омайваща, неподвластна на времето, сякаш беше излязла от някаква ренесансова картина. Толкова различна от жена ми, която изглеждаше така, сякаш мястото й е на корицата на криминале от 50-те. Когато най-сетне си върнах дар слово, тя беше наклонила глава настрани, за да чуе приглушения високоговорител. Току-що бяха обявили, че можем да се качваме в самолета.
„От онези, които заслужават да бъдат убити“ тук
