Лира Литературно-рекламна Агенция
Хубавата книга съдържа хиляди истории. От всички тях писателят изплита една, казва Иржи Хаичек. Най-правдоподобната – онази, в която се оглеждат до един героите на книгата му. Случила им се е и същевременно не е… Хаичек е явление в чешката литература днес. Когато го питам за учителите му, споменава името на големия Йозеф Шкворецки – един от най-знаменитите следвоенни романисти, творил и издавал в изгнание. Следват имена на поети, на много поети. Като цяло, Иржи обича и уважава собствената си класика. Твърди, че е непрестанен извор на вдъхновение и за самия него.
У нас писателят се срещна с читатели и бохемисти в цели три града – и навсякъде отговори търпеливо на въпроса дали в неговата Чехия човек може да се издържа с писане. Отговорът ще прочетете и вие.
А поводът Иржи Хаичек да е у нас е наистина любопитен – едновременно излязоха двата му романа, удостоени с най-престижната чешка награда „Магнезия Литера”. През 2006 г. Хаичек я печели със „Селски барок” – книга, която ни води в периода на създаване на ТКЗС-тата, но ни предлага заедно с това любовна история. Шест години по-късно повтаря успеха си с „Рибя кръв” – роман за няколко изгубени под водата села заради строеж на АЕЦ.
Част от въпросите тук са задавани от публиката. Чешкият писател отговаряше искрено и някак от сърце. Както и пише…
Как започнахте да пишете?
– Първо се изкуших от поезията като мнозина други… Срещнах един човек, който се превърна в гуру за много начинаещи поети в нашата страна, името му е Мирек Коваржик, сега минава осемдесетте. Занесох му първите си стихотворения, тогава бях едва на 17. Като минах двайсетте, започнах да пиша и кратки разкази.
Дали наградите, които спечелихте за „Селски барок” и „Рибя кръв”, повлияха някак и развитието ви като писател?
– Наградите „Магнезия Литера” съществуват в Чехия по-малко от 15 години. Според мен са важни и за писателите, и изобщо за чешката литература, защото някак успяват да подредят и да дадат поглед към един пазар, който до момента е абсолютно хаотичен. Така че наградите просто отсяват най-важното от тази лавина от книги, която излиза всяка година.
В едно интервю за чешкото радио казвате, че пишете повече със сърцето, отколкото с ума си, с мисълта. Какво имате в сърцето си сега?
– За мен на първо място е човекът. Винаги съм харесвал книги, изпълнени с емоция и като казвам, че пиша повече със сърце, имам точно това предвид. Интересуват ме нещата, които хората правят от сърце, при това истинските неща…
Съществуват ли героите, за които пишете? Реални съдби ли описвате?
– „Селски барок” например е роман, това е фикция, което означава, че героите са измислени. Дълго изучавах архивите в селата, четох записките, които касаеха колективизацията през петдесетте години. Взимах например от архива десет хроники и прочитах историите на много хора, които са живели по селата. И от всичко, което изчетох, съставих една примерна история, която не се е случила по този начин, но е можело да се случи. Всичко това касае и семейството ми по бащина линия, защото дядо ми притежаваше 24 хектара земя в едно южночешко селце. В началото на петдесетте е бил принуден да я даде на ТКЗС-то – това се е случило с почти всички по онова време. Реално баща ми е преживявал историята, описана в „Селски барок”. Цяла една социална прослойка, притежаваща земя, е наречена класови неприятели. Баща ми е бил лишен от правото да завърши образованието си, започнал е да работи на 15 години и на практика никога не се е връщал в своето имение. В къщи много-много не се говореше за това, татко повече си мълчеше, аз лично бях на повече от 30, когато започнах да се питам какво се е случило, какво се е вършело тогава в Чехословакия. Десет години след Нежната революция не се бяха появили никакви книги по темата в Чехия. Нуждаех се от ключ, чрез който да я представя. По стечение на обстоятелствата тогава ми се обади един далечен роднина от САЩ. Писа ми по имейла с молба да му помогна да открие корените си, да му съставя родословно дърво. Така че отидох в Тршебон, в областния архив, там се събират най-различни хроники и регистри. В момента, като цяло, е модерно хората да ходят и да търсят предците си. Наистина се събира много информация и може да стигнеш назад през столетията до прадедите си от шестнайсети и седемнайсети век. И там срещнах един генеалог професионалист, който съставяше родословни дървета по поръчка. Той ми помогна, показа ми различни трикове и номера как се правят нещата и всъщност точно тогава ми хрумна, че цялата тази история може да се разкаже от гледната точка на един такъв генеалог, който отива и започва да рови в историята и да търси предците на хората. Затова и завръзката в романа е точно такава – един генеалог попада на много факти и колкото повече открива, толкова повече стига до мисълта, че няма право да съди никого за случилото се едно време. Нападнаха ме в няколко рецензии, но аз лично искам да навляза малко по-дълбоко в тематиката и да покажа, че нито една епоха не е черно-бяла. Не исках да пиша обратното на соцреализъм, а да се види разнообразието от съществуващи мотиви.
Можете ли да се издържате чрез писане?
– Много често питат за това чешките писатели. Книжният пазар функционира като всеки един друг пазар. Решаващо е колко успяваш да продадеш. В Чехия сме десет милиона, което е малко на фона на една Германия или на англоговорящите страни. Аз лично познавам няколко души, които преживяват с писане – човек трябва да го комбинира с материали за пресата или създаване на сценарии.
Интервюто взе Красимир Проданов, радио „Хеликон“
