Лира Литературно-рекламна Агенция
Любина ЙОРДАНОВА, Хеликон Русе
ИК „Лабиринт“ преиздаде на български език „Никога не ме оставяй“ на Казуо Ишигуро, носител на „Букър“ през 1989 г. за „Остатъкът от деня“. Преводът е на Мария Донева под редакцията на Емилия Л. Масларова.
Първото нещо, което мигновено пленява в новото издание на книгата, която списание „Тайм” определя като най-добрият роман за 2005 г. и я включва в своя топ 100 за най-добри англоезични романи от 1923 до 2005 г., е изящната ѝ корица, фрагмент от картината на Бугеро „Габриел Кот“.
Второто пленяващо нещо е неповторимият стил на автора.
И третото – разтърсващият сюжет!
Англия в края на деветдесетте. Трийсет и една годишната Кати Х. започва своя разказ в момент, когато, след почти дванадесетгодишно служене в помощ на донорите, трябва да навлезе в нов етап – този на донорството, който ще доведе и до нейната смърт. Така тя решава да направи ретроспекция на своя живот, за да го осмисли и сякаш да се сбогува с всичко, което е обичала.
„Никога не ме оставяй” е книга за живота на специална група от хора, които са изолирани от нормалния свят, принудени да следват определени правила на поведение, да разискват конкретни теми, да работят усърдно, за да развиват творческите си заложби.
Кати разказва подробно за своите чувства и мисли, както и за тези на най-близките ѝ приятели – Томи и Рут в това микрообщество. Основно действието се върти около взаимоотношенията между тях тримата.
Цялото приобщаване на читателя към вътрешния свят на възпитаниците го прави пряк участник във всичко, което те преживяват – първо в Хейлшам, след това във Фермата и накрая при служенето и донорството им.
Разказът тече спокойно, без стряскащи събития, без излишни въпроси, с ясното съзнание за предопределен живот и ясен край. Единственото, което Кати и Том се опитват да получат е отсрочка за експлантация, за да могат по-дълго време да бъдат заедно и да се радват на любовта си. Но така и не я получават.
Истината за Кати, Рут и Томи, както и за всички възпитаници, излиза наяве в края на книгата, след срещата с госпожица Емили и Мадам.
А тя е, че те са клонинги, които са били създадени само и единствено за донори на човешки органи. Третирани са като същества без душа, неспособни на чувства, непритежаващи човешки дадености и качества. В последните десетилетия на XX век, благодарение на усърдните опити на госпожица Емили и Мадам, клонингите в пансионите, разпръснати из територията на Англия, са били приемани като нормални хора, но за съжаление съдбата им остава същата.
Преди всичко това е изключителна книга, която разказва въздействащо и сдържано, както само Ишигуро може да разказва, за приятелството, любовта, мечтите, самотата, разочарованието, прошката и смъртта.
И най-важното – в какво се изразява човечността. Хуманно ли е един човешки живот да бъде прекъснат без право на избор в името на друг? Нима хората могат да бъдат заменяеми?
Ишигуро създава сюжет с антиутопичен привкус, чрез който достига до същината на отговор, чийто въпрос всички ние, особено днес, не спираме да си задаваме.
Силно препоръчвам и едноименната кино версия на Марк Романек.
