Начало / България / „Грозните патенца“: да устоиш и да продължиш

„Грозните патенца“: да устоиш и да продължиш

Френският учен Борис Сирюлник в детството си остава сирак и дълго време е подхвърлян между приемни семейства и различни институции. Но днес е известен в цял свят с книгата си „Грозните патенца“, посветена на наранените деца, на малчуганите, жертви на насилие. ИК „Изток-Запад“ ви предлага неговия обобщен опит, натрупан след многобройни изследвания, пътувания, международни срещи и работа с жертвите на насилие.

Борис Сирюлник е световноизвестен не само с научната си работа, но и с активната си позиция, с яркото си медийно присъствие и с многобройните си книги, адресирани към широка читателска публика.
Роден през 1939 г. във Франция, детството му е разбито от войната, родителите му са депортирани от нацистите, самият той оцелява по чудо. След това малкият Борис е подхвърлян между различни институции и приемни семейства. Въпреки преживяното Сирюлник намира път напред, завършва медицина и специализира в различни области на психиатрията, работи като невропсихиатър, психолог и психоаналитик. Проявява интерес към науката за поведението на животинските видове в естествената им среда. Днес е известен изследовател и авторитетен преподавател в Тулонския университет.
Основната теория на Сирюлник е за способността да устоиш на удара и да възобновиш развитието си в променени условия. Книгата му „Грозните патенца“ е изцяло посветена на малчуганите, жертви на насилие. Авторът обобщава не само опита от своите изследвания, но и този на други университетски преподаватели, лекари, социолози, психолози и възпитатели.
Според Сирюлник най-важно е да се намери изход, за да се преодолее кризата и тези деца да се научат да живеят по друг начин. Същественото не е да се изброяват травмите, а да се открие път за тяхното преодоляване. Френският учен дава пример с грозното патенце, което се превръща в красив лебед. Но това да си лебед не е достатъчно, нужно е да се пребориш с униженията от миналото и да продължиш напред в променените условия. Защото понякога дори да си се освободил от насилниците, ти продължаваш да носиш спомена за тях. Възстановяването зависи от личния темперамент и от социалната подкрепа.
В „Грозните патенца“ специален раздел е посветен на структурата на агресията и пораженията, които тя нанася.
Преводът от френски е дело на Нина Венова, автор на корицата е Десислава Игнатова.

ОТКЪС

Обявяване на война срещу децата
Днес в световен мащаб най-агресивни срещу децата са държавите, когато водят войни или предизвикват икономически и социални сривове. Статистиката на агресиите срещу децата поставя на второ място семейните агресии – физически, морални или сексуални. Много преди онези, които се дължат на нещастно стечение на обстоятелствата.
Цифрите са скандални. Отбелязването, че в Индия има трийсет милиона сираци, дванайсет милиона от които са в положение на крайна мизерия, пет милиона деца с увреждания и дванайсет милиона бездомни, предизвиква някакво интелектуално вцепенение, невъзможност да си представим такъв чудовищен брой, а отдалечеността на престъплението блокира емпатията: „Много е далече от нас, не можем да поемем отговорност за всички нещастия по света.“ Всъщност „тези големи планетарни събития предопределят за цял живот развитието на стотици милиони деца днес и това бедствие е достатъчно тежко, за да забави общественото и икономическото развитие на многобройни нации“ .
Благодарение на техниката на оръжията и превозните средства ХХ в. стигна до варварство, каквото не е познато нито в древността, нито в Средновековието: войната срещу децата! В началото на ХХ в. Турция извършва масово изтребление на деца, защото са арменчета. Двайсет години по-късно Германия се възползва от индустриалните постижения и от безупречната си администрация, за да организира по-добре унищожението на стотици хиляди деца, извършили престъплението да се родят в не чак толкова по-различни семейства. И дори американските генерали, осигурили победата на демократите, може би са могли да избегнат пускането на бомбата над Нагазаки.
Ако Аушвиц се случваше днес, щеше да запълва телевизионните новини. Някой канал щеше да показва чистотата в лагера и учтивостта на пазачите. Някой безсъвестен журналист би изразявал учудването си за какво са тези комини на място, където трудът те прави свободен. А вечерта на маса с приятели ще поспорим, отпивайки хубаво вино. Защото онова, което влиза в разговорите на цивилизованите хора, е много различно от случващото се в света на онези, които се бъхтят в калта на реалността. Там трябва да се отиде, за да се види какво е.
Около нараненото дете процесът на резилиентност трябва да се изгражда непрекъснато отвън. Начинът, по който ще бъде прието след агресията, представлява първата необходима бримка, не непременно вербална, за да се захване пак разкъсаната връзка. По-късно, за втората бримка, семействата и институциите трябва да осигурят на детето място, където да произвежда своите репрезентации на травмата. Третата бримка, обществена и културна, се образува, когато обществото предлага на тези деца възможност да се социализират. И тогава остава детето да плете своята резилиентност до края на живота си.
В Косово непосредствено след войната имаше много травмирани деца. В Поклек едно петгодишно момиченце било затворено в стая с петдесетина възрастни от семейството и от селото. Войниците открили картечен огън по тях и после подпалили купчината тела. Понеже детето било най-отзад и веднага паднало досами стената, в дъното на стаята, труповете не го смазали с тежестта си и го предпазили от куршумите и огъня. Бащата открил момиченцето, след като отмествал едно по едно телата на своите приятели и роднини. В целия този кошмар мъжът не намерил сили да го успокои. Той не само повдигал разкъсаните и обгорели тела на своите близки, ами всеки път, когато изнасял навън нечии останки, си натяквал: „А аз не бях тук… събирах гъби в гората, докато са ги разстрелвали… правех си кефа, докато са ги изгаряли…“ Обезумял от нещастие и вина, бащата не разбрал кога момиченцето, от което се стичали черна пепел и кръвта на другите, се изправило иззад труповете. Той не го прегърнал. Съседка измила детето, което веднага грабнало две кукли и се напъхало в една ръчна количка, отказвайки да напусне убежището си в продължение на два месеца.
Когато посетихме бащата , той отказа предлаганата му помощ. Ако, недай си боже, се почувствал по-добре, ако, недай си боже, си възвърнел удоволствието от живота, щял да се усети като чудовище и би се самонаказал. Искаше да изкупва престъплението, че не е бил там, за да умре със своите. Беше се посветил на съседите си и на момиченцето, като го удавяше в своето нещастие.
Дълго трябваше да го убеждаваме да заведе детето в центъра, открит в Прищина от френската неправителствена организация, подмогаща децата бежанци по света . Показвайки ни детето, което се люлееше в своята количка, бащата ни казваше, че не вярва във възкресението. Тогава звукотехникът Давид започна да се прави на клоун, подскачайки на място като кенгуру, което възбуди интереса на детето. Само няколко минути бяха достатъчни, та тази безсловесна психотерапия от високоинтелектуално ниво да накара малката да отиде при младежа и сама да заподскача като кенгуру. Бащата беше слисан, виждайки най-после дъщеря си да се усмихва. Огромното му нещастие беше образувало около момиченцето сензорно мехурче, от което то не можеше да се отлепи. След като с поведението си дъщеря му доказа, че има желание да живее, бащата склони да я заведе в центъра, където не отвориха дума за нейната трагедия. Посрещната с усмивки, милувки и игри, тя си възвърна вкуса към живота, като увлече и баща си в своето възстановяване. Може би някакъв по-амбициозен опит не би дал толкова добри резултати, както тази елементарна, но и толкова трудна човешка реакция. Невинаги имаш таланта да се правиш на клоун и да накараш едно наранено дете да се усмихне. И тогава има опасност безпомощността и стреснатостта да се превърнат в трайни черти на неговия характер.
При бомбардировките над Лондон през 1942 г. се видя, че психологическите реакции на децата зависят от състоянието на възрастните около тях. Но най-големият причинител на субективни смущения не са бомбардировките, които са опасни в реалността. Травмата, това е успението на интерсубективността. Когато по време на бомбардировките децата били заобиколени от уплашени възрастни или когато нестабилността на групата, евакуациите, бягствата, ранените и убитите пречели да се установят опори на резилиентност, голяма част от децата проявявали разстройства, които понякога се оказвали трайни. Но когато били в семейства, които запазвали спокойствие, макар че това невинаги било лесно, те не проявявали никакво психическо разстройство.  И дори останали сами, далечe от родителите си, децата се справяли по-добре, изпитвали удоволствие да се качват на покривите, за да наблюдават омайното зрелище на взривовете, пожарите и срутващите се къщи. Доколко зловредно ще е събитието, зависи не само от характеристиката на обстоятелствата. „Събитието предизвиква разстройство у детето, доколкото разбива родителската опора.“  Начинът, по който фигурите на привързаност представят катастрофата, проявявайки своите емоции, успокоява или ужасява детето. Драматично събитие, което не променя близките на претърпялото агресия дете, в крайна сметка предизвиква доста малко психически поражения. Докато не толкова разтърсващо събитие може да нанесе тежки повреди, когато разрушава неговото обкръжение.

„Грозните патенца“ тук

Прочетете още

211574_b

Как да изкачим върха и да продължим нагоре

На 20 февруари излиза луксозното издание на „Пътят на духовността“ от Хорхе Букай. След „Пътят …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *