Лира Литературно-рекламна Агенция
Интернет списанието за изгряващи млади таланти в литературата fictionwritersreview.com обърна специално внимание на българския писател Мирослав Пенков. Поводът е излизането от печат на дебютния му роман „Stork Mountain“. Стивън Уингейт от он-лайн изданието се срещна с Пенков за пространно интервю.
Ето го (със съкращения):
„Възможно ли е да се справим с проблемите, които са имали предците ни и така да освободим и тях, със задна дата, и да ги оставим да почиват в мир? Обръщането на движението на стрелката бе една идея, която исках да проуча с този роман“. Това казва Мирослав Пенков за новата си книга.
Той е роден в България през 1982 г., но в момента живее в Тексас. Още от началото на писателската си кариера, започнала преди десетина години, той трупа отличие след отличие – Награда „The Southern Review’s Eudora Welty“, място сред „Best American Short Stories“, „PEN/O’Henry Prize“ и т.н. за сборника му с разкази „На Изток от Запада“. Книгата бе публикувана в САЩ през 2011 г. от изд. „Farrar, Straus and Giroux“, които наскоро издадоха и дебютния му роман „Stork Mountain“.
В новата си книга българинът напуска своето училище в САЩ, за да посети дядо си в родината, като се оказва забъркан във вековни конфликти, които не може да контролира и разбере. И отново, както в „На Изток от Запада“ той разкрива душата си. Широкото платно на романа му му дава възможност да изследва най-забутаните кътчета на живота ни, да търси смисъла на собствените ни главоблъсканици, за да ни убеди, че те са част от онова, което е оформило живота ни.
В момента Мирослав Пенков преподава творческо писне в Университета на Северен Тексас. Той е редактор на „The American Literary Review“.
Какъв е преходът между писането на разкази и това – на романи? Как изграждате персонажите си. В „На Изток от Запада“ трябваше да се превъплътите в кожата на доста герои, докато в „Stork Mountain“ разполагате само с малцина…
Мирослав Пенков: Израснах, четейки разкази. И сега продължавам, като се има предвид, че в съвременната балканска литература разказът има надмощие над романа. Може би заради силната разказваческа традиция, която имаме в региона, останала от времето на османската империя, когато приказките са били предавани от уста на уста не чрез писане, а чрез песни. А може да има и друга причина. Просто разказите, които пиша да стават по-дълги и сложни. Истината е, че се влюбих в разказите, когато бях малък и започнах да пиша такива, когато бях на 12. Само, че историите ми станаха по-дълги и сложни. Или пък съдържат повече приказки. През годините написах 5 ръкописа, достатъчни за роман. Ръкописи, които никой няма да види.
Опитвам се да кажа, че няма специален момент на преминаване от разказите към романа. Не съм се събудил един ден с мисълта: „Добре, написа сборник с разкази, сега опитай да напишеш роман“, защото всъщност опитвам да пиша в двете категории от самото начало.
Колкото до превъплъщението в героите, било в разказите, било в романа, опитвам се да го правя напълно, дори с герои, които в реалния живот не одобрявам. Не се опитвам да ги разбера, да разбера какво желаят. опитвам съм да съм тях. Писането ми позволи да бъда много близо то това, което в психаделичната литература обясняват като „смъртта на егото“ – цялостно изключване на себе си.
Единствената промяна в режима ми, която дойде с писането на „Stork Mountain“, бе, че трябваше да пиша всеки ден в по-големи периоди от време. Обикновено завършвам първия вариант на един разказ, да кажем, за десет дни (макар че редакцията може да отнеме много повече, дори години). Но, когато става дума за роман, мисля, че е важно да не губиш момента, да не позволяваш на героите и историята да ти избягат. Затова трябва да се дисциплинираш и да пишеш всеки ден със седмици, без разсейване. За мен беше трудно да го правя, докато преподавам. Но мисля, че бях най-дисциплиниран, докато пишех романа на български. Знаех, че трябва да преведа/пренапиша 100 000 думи и че българският ми издател ми е дал срок от 8 месеца за това. Така че пише всеки ден с месеци, по 5-6 часа на ден. Това ми отдаване наистина ме изненада, не мислех, че мога да направя нещо такова – издръжливостта да завърша такъв изнурителен проект.
Всяка художествена творба носи донякъде белезите на автобиография. Има ли разлика между биографичните моменти в „На Изток от Запада“ с тези в „Stork Mountain“?
Има толкова малко биографични елементи в моите разкази, че чак се притеснявам, когато читателите започнат да приемат, че моят живот е разкрит по страниците на книгата. В един сборник разказването от първо лице не помага, нито пък общите елементи в някои от историите се включват просто за забавление. Но аз наистина, наистина не искам да пиша за собствения си живот. Всъщност опитвам се да извървя дълъг път във въображението си и да изживея животи, много различни от моя.
В „Stork Mountain“ има дори още по-малко биографични елементи. Мога донякъде да видя такива: както дядото на разказвача, така и моят собствен дядо се е отказал от комунистическата партия и като наказание е бил пратен да преподава в планината, далеч от дома (в Родопите, не в Странджа). И това е. останалото го измислих. Виждам повече сходни неща на моя характер с този на Елиф, бунтарката, дъщеря на селския имам, отколкото с разказвача – слабият, често объркан „американец“, който се чувства като човек, длъжен да промени животите на тези около себе си.
Докато четях в „Stork Mountain“ за отношенията между внук и дядо, не можех да не мисля и за романа на друг българин – „Физика на тъгата“ от Георги Господинов, където внук и дядо се вплитат в един герой. Какво прави миналото толкова важно за съвременния българин и диаспората. И защо точно това поколение?
Разбира се, може да се каже, че за България ХХ век беше доста турбулентен, че комунизмът е потопил държавата за 45 години и, за да се освободим от това робство за да се излекуват раните, за да се намери катарзис вместо да бързаме да се измъкнем, предпочетохме да се върнем в мрака, този път въоръжени със светлината на литературата и изкуството. Такава необходимост за справяне с миналото навярно може да бъде открита във всички поколения, във всички моменти в историята, и затова не мисля, че има нещо, което специално в този конкретен момент на България, нито пък за нашето поколение (макар че моето поколение не е точно това на Георги Господинов). Всички поколения са специални. Всички поколения са наранени и травмирани и всички поколения трябва да търсят връзка и в крайна сметка освобождение от тези, преди тях, ако искат да се движат напред по свой собствен път. За вас, американците, такъв е Фокнър. Неговата философия ми повлия много, докато учех в Арканзас, макар че някои от романите му все още са ми трудни за четене. Невъзможно е да разбереш себе си и настоящето, без първо да разбереш, колкото може по-добре, миналото с многото му повторения. Миналото, което дори не е минало.
В книгата благодарите на българската музикална група „Исихия“. Потърсих информация за тях (музиката им ми хареса) и намерих тяхното становище: „Най-голямата заплаха за българската нация не са политическите провали, икономическата нестабилност и дори не е демографският колапс, а слабостта и безличието на духа. В такъв момент всяка нация се обръща към твърдините на своите традиции и история, където е скрита силата му.“ Това отнася ли се за Вас и доколко „Stork Mountain“, която отива отвъд търсенето на един дядо, дълбоко в българската история?
„Исихия“ винаги са били важни за мен. Докато пишех, слушах предимно тяхна музика, като мантра. Тя издигаше ума ми, държеше ме на определена честота. Но винаги малко се отегчавам, когато стане дума за съхранение на силата на нацията чрез гмуркане в отминалите времена и спасяването на някои истински и забравени ценности. Да се търси силата само в миналото, което обикновено е модифицирано удобно от самите нас, може да опасно, особено ако се прави от погрешните хора.
Идеята за връзката между поколенията винаги ми е била интересна. Идеята как кръвта ни свързва и ни говори през векове и поколения, как един човек може да е българин само по силата на това, че кръвта, която тече във вените му, е българска. Тази идея беше в основата на много от разказите ми в „На Изток от Запада“ и когато седнах да пиша „Stork Mountain“ бях готов да продължа по тази линия – деди и внуци, свързани от кръвта. Но колкото повече пишех, толкова по-дълбоко навлизах и толкова по-дълбока връзка намирах – не само общата кръв, но и общата човечност. Не искам да разкривам много от романа, но в края разказвачът разбира, а и аз с него, че кръвта му и тази на дядо му, нямат нищо общо, че това е само реторика. Но те споделят една много по-силна и дълбока връзка, различна от гените им – култура и традиция.
Никос Казандзакис цитира една стара критска поговорка: „върни се там, където си се провалил, тръгни си от там, където си успял“. Вярвам в мъдростта на тази поговорка и че тя може да се простре отвъд индивида, че важи за цели семейства, нации.
С други думи, представете си, че Фокнър е прав, че миналото не е минало и съществува дори сега, едновременно с настоящето. Разбира се, промените днес, влияят на това, което ще се случи утре – това е цикълът причина следствия, това е карма. Но ако промените в настоящето могат да влияят на миналото? Възможно ли е да разрешим проблем, от който предшествениците ни са страдали и така да освободим не само себе си, но и тях, и респективно. Да обърнеш посоката на стрелките на часовника е идеята, която исках да изследвам в този роман.
Историята присъства сериозно в този роман. В класическата гръцка митология реката Лете е реката на Хадес за опрощение. Тя също е споменавана. Обвързана ли е с обръщането на времето, за което говорите, или се опитвате да постигнете баланс между паметта за историята и решаването на проблемите й? Кажете, защо Лете е включена в романа Ви?
Има един момент в началото, в който дядото говори за това, което нарича двете смърти на един човек – първата е тази на тялото, а втората – когато споменът за него избледнее в паметта, на тези които е трябвало да го запомнят. „Хората не пишат исторически книги, за да се учат другите от грешките им. Те ги пишат, за да останат запомнени.“ Не съм сигурен дали съм съгласен с това твърдение.
Идеята за забравата като крайно наказание ми е интересна. В романа дори Перун, великият бог на славяните се страхува от Богинята на старостта, която знаеше, че в крайна сметка ще дойде за него, страх го е не от Смъртта, а от Забравата, Oblivion, господарката на всички богове. Мисля, че в края на книгата неизбежността на забравата става по-малко ужасяваща и по-скоро освобождаваща.
Свързани заглавия:
„Stork Mountain“ от Мирослав Пенков е сред най-чаканите заглавия на 2016 според themillions.com
„Stork Mountain“ от Мирослав Пенков вече е на американския пазар
Мирослав Пенков: Как написах „Stork Mountain“
