Лира Литературно-рекламна Агенция
Златко Енев е български писател и издател на електронното издание „Либерален Преглед”
(www.librev.com). Роден е в Преслав през 1961 г. През осемдесетте години следва философия в СУ “Климент Охридски”. След приключването на докторската си работа (1989) заминава за Берлин, където живее и работи досега.Писателската си дейност започва сравнително късно, едва на четиридесетгодишна възраст. Досега в България е публикувал трилогията за деца “Гората на призраците”, както и романа за възрастни “Една седмица в рая”. Детските му книги се радват на доста голяма популярност в България, където нерядко биват наричани “българският Хари Потър”. Втората част на трилогията, “Пустинята на призраците”, е отличена от Съюза на българските писатели като най-добра детска книга за 2003 година, а части от нея са включени в читанката за четвърти клас на
издателство “Булвест”. Те са преведени на няколко езика, между които и китайски.
►Романът ти „Реквием за никого“ е номиниран за наградата „Хеликон“. Още преди шест месеца, когото той се появи, го нарекоха роман на годината, други, като младия критик Христо Блажев писаха, че наистина си създал „страхотен роман“, в поща на lira.bg.също получихме възторжени отзиви., които публикувахме. Всъщност някой написа ли отрицателна рецензия, и аз съм пропуснал да я прочета?
– Рецензиите в някакъв смисъл се оказаха „изпросени“, макар че никога не съм се съмнявал в искреността на авторите им. Когато около един автор се завихри по-голям шум, отколкото около творбата му, нещата очевидно не са наред. По тази причина предпочетох набързо да прекратя кампанията за писане на рецензии за романа. А инак отрицателни рецензии нямаше, но пък имаше отрицателни мнения, които хората ми пращаха директно, по електронната поща или чрез Фейсбук. Така че погледът ми към романа, надявам се, не е изкривен от прекомерни хвалебствия – тях просто ги нямаше. Което вероятно ми е само от полза.
►Мнозина възприемат развълнувано сюжета и моралната деградация на героите ти, разбират желанието ти като нация да се запитаме: „Защо сме такива?“. Докато други сякаш приемат този призив като лична обида, защото си позволяваш да искаш да се променим като общество. Само въпрос на интелигентност ли е това или има и нещо друго, все още невидимо за уж зорките ни очи….
– Ами не знам, откровено казано. Вече дори не съм сигурен дали имам право да задавам на хората един толкова гигантски въпрос. Това, че около книгата не се завърза някаква особена полемика показва, че в края на краищата хората не се вълнуват чак толкова от тези теми. Не желая да бъда разглеждан като човек, който се опитва да поучава сънародниците си. Ежедневната ми работа покрай списанието, плюс дискусиите с най-различни хора, ме удовлетворяват почти напълно. Останалото е прекалено голяма работа, за да мога да го обозра и дам някакво не-по-детински-звучащо мнение. Не съм се уморил, нито пък обезверил. Продължавам да работя както винаги. Просто ми писна да водя безсмислени спорове. Нека вместо мен да говори работата ми.
►„Реквиемът“ ти предизвика бум от страсти, особено в интернет форумите. Сигурно си отсял, за себе си, най-същественото от тези реакции. Откри ли нещо ново под купищата думи или не успяха да те изненадат…
– Благодаря, какво пиеш? Самият аз не успях да открия чак толкова големи страсти. Пошумяха малко из мрежата, но не покрай книгата, а най-вече покрай самия мен. Инак реакциите около книгата бяха обичайните – разделени на два лагера, между етикетите „предателство“ и „просветителство“. Демокрацията, освен всичко друго, изглежда отнема най-бясната разрушителна енергия на хората, което в края на краищата вероятно е най-важният й аспект. А инак ме изненадаха, разбира се. Не бях подготвен за силните положителни емоции, с които ме засипаха отделни хора. С отрицателните май ми беше по-лесно…
►Нравствената проблематика, която вадиш със замах и я удряш върху масата, май се оказа съмнителна за масовия българин. Как освен с книги, да му помогнем, да се пребори с гюллетата в главата си, ако той отказва да чете, както отказва и да бъде разсъдлив?
– Уфф, започвам малко да се притеснявам. Някак прекалено категорично ми звучат въпросите, самият аз гледам на нещата и книгата си далеч по-сдържано. Първо, самият аз не знам как да помогна на себе си, камо ли да знам с какво да помогна на „българите“. Единственото, което регистрирам с хода на годините и работата е, че ако човек стои на едно място и не шава прекомерно от позиция на позиция, то хората рано или късно започват да го слушат. Дали от това има особена полза не знам, но при всички случаи атмосферата във форума на списанието се промени значително през последните години. Предполагам, че нещо подобно може да се получи и с книгите, но техният живот е толкова бавен, че по принцип сигурно е малко наивно човек да очаква да доживее такъв момент. В края на краищата това не е и работа на автора. Книгите са навън, пред очите на хората. Останалото е – а май така и трябва да бъде – Божа работа. Нека не се ангажираме с прекалено големи и бъбриви залъци, та да не ни приседне по някое време…
►За тези шест месеца, след появата на „Реквиема“, името ти на писател стана доста по-популярно, макар че си автор на три великолепни книги за деца, които някои нарекоха „българският Хари Портър“. Но и номинацията за наградата „Хеликон“ показва, че си сред най-успешните автори за тази година. Мислиш ли, че романът ти щеше да има още по-успешна съдба, ако ти не живееше в Берлин, а в София?
– Да ме пази Господ! Наситих се до шия на мераци за успех през тия няколко месеца. Не искам да звуча лицемерно, тия неща не са ми безразлични, но общо взето ги избутвам назад, за да не ме отвличат от важното. Живея като автор без особен успех вече от десет години насам – и не виждам от това да съм получил някакви осезаеми психически увреждания. Виж, какво би станало, ако бих имал успех – това съвсем не ми е ясно. И малко ме плаши, да си призная. Като всеки друг първи път е – хем сърби, хем боли… Абе, докато успявам да закърпвам живота, останалото винаги ще се нарежда от само себе си. Така вярвам.
►От теб знам, че „Реквием за никого“ е първата част от трилогия, която си замислил. Няма да те питам за подробности, за да не я урочасаме, но сподели, онова, което е възможно – другите две части имат ли си вече заглавия, какви времена и безвремия ще обхващат, ще продължи ли да те занимава като писател подлостта и безпощадността на малкия човек, който винаги се крие зад престъпленията на големите хора…
– Думата „трилогия“ вероятно е леко подвеждаща, тъй като връзките между отделните книги ми се привиждат малко рехави, доколкото съм в състояние да ги обозра. Струва ми се очевидно, че дължа на себе си и на читателите едно изясняване на съдбите на героите, които напуснах така внезапно в края на „Реквиема“ – Ангел, бай Дончо, изобщо всички хора, които останаха „отзад“, в България. Това изглежда ще бъде втората книга, която носи работното заглавие „На тъмно“. А третата вече ще забие в напълно неясна посока, накъм най-затънтените кътчета на митологията и душата българска, доколкото ми е дадено да ги опозная. Оттук и името, което ми се мержелее, „На гърба на ламята“. Да видим…
►Казваш, че „Човек трябва да преодолее звяра в себе си“. Дори след появата на най-хуманното учение на Христос, повече от 2000 години напразно чакаме това да се случи. Тогава на какво още се надяваш?
– Та знам ли? Просто не си оставям много време за съмнения, това май е най-директният отговор. Не очаквам да достигна някакъв миг в живота си, в който да се видя просветлен, това не. Но пък и не очаквам някога да престана да работя и да бутам камъка. Така че, какво толкова да умувам? Имам си сравнително ясна задача, имам си и някаква посока (накъдето ми показва носът). Какво повече му е нужно на човек?
►С твоето списание „Либерален преглед“ правиш нещо изключително полезно за издигане на духовното самочувствие на българската ни общност – вече 5 години безплатно превеждаш и ни предлагаш елитни автори от цял свят. Публикуваш и доста нашенци. Има ли някакви тенденции или особености, които си забелязал, докато четеш и редактираш текстовете, произведени у нас и получени от теб в Германия.
– Забелязвам, или си го въобразявам, че има немалко напълно непознати на широката публика автори, които пишат страхотно добре. Ето например, напоследък открих един напълно неизвестен автор, Велко Милоев, чиято книга представям по малко в „Прегледа“, и от която съм силно очарован. Освен това „средното“ ниво като че ли се повишава непрекъснато. С други думи, все повече хора изглежда овладяват занаята на писането, ако и да не ми е съвсем ясно от какво тогава живеят. Но фактите са си факти – българското съдържание на „Прегледа“ става все по-силно, по-равностойно на международното, ако не по мащаб, то поне по силата, с която вълнува хората. Така че съм силно щастлив от факта, че мога да участвам в този процес на създаване на културен пласт в бедничката почва на родината. Не е дребна работа, а и прави удоволствие…
►И накрая, ще те помоля да препоръчаш на българските издатели един или двама чужди писатели, които непременно трябва да се появят и на български език?
– Американецът Джонатан Франзен, за когото вече дочух, че се подготвя за печат през следващата година (крайно време беше). Барбара Кингсолвър, друга американска писателка, която е невероятно добра. Руската дебютантка Полина Клюкина. Хърватският автор Миленко Йергович. Гари Щайнгарт и великолепният му роман „Супер тъжна истинска любовна история“ (отново американец, но не съвсем, както сигурно знаят онези, които са чели книгата). Младата сръбкиня Теа Обрет и нейният „Жената на тигъра“. Не мога да се сетя за всички, прекалено много са, пък и нашите издатели работят съвсем не зле, превеждат се много и важни неща, повечето от тях непознати за мен… Винаги има основания за оптимизъм, стига само човек да ги търси достатъчно упорито…
Интервюто взе Румен Леонидов
Свързани заглавия
Златко Енев бърка в раните на „Възродителния процес”
„Реквием за никого“ е романът на 2011
Златко Енев: ”Пишех, защото трябваше да се освободя от кошмарите си”
Романът „Реквием за никого“ тук
