Начало / България / „Малки чудеса“: сгряваща сърцето история с очарователно несъвършени герои

„Малки чудеса“: сгряваща сърцето история с очарователно несъвършени герои

На 24 март Издателска къща „Хермес“ пуска на пазара „Малки чудеса“ от Марта Удруф – роман, който много ще се хареса на почитателите на „Щастието е чаша чай с теб“ от Мамен Санчес. „Малки чудеса“ е сгряваща сърцето история с очарователно несъвършени герои.

Том Пътнам се е примирил с тихия си, неособено щастлив живот като преподавател по литература в малко университетско градче. Прекарва дните си, заровен в книгите на Шекспир, където намира утеха от непрестанните грижи за красивата си, но силно депресирана съпруга. Един следобед обаче Том се запознава в книжарницата с новата и  очарователна управителка Роуз Калахан, а съпругата му прави нещо съвсем необичайно – кани я на вечеря в дома им. И точно тогава Том осъзнава, че лостовете на съдбата са се задвижили и предстоят промени, независимо дали е готов за тях или не.
Малки чудеса е оптимистично напомняне, че си струва да поемем „риска да бъдем щастливи“. И че понякога – точно когато животът ни изглежда напълно излязъл от релси – е възможно да сме направили завой към нови места и хора, които не бихме могли да си представим и в най-смелите си мечти. А чудесата се случват, когато най-малко очакваме.

Обичам думите и тяхната сила да разказват историите на другите хора
(Интервю с Марта Удруф)

Да прочета тази книга за мен беше наистина прекрасно изживяване. Действието в романа се развива в две от най-любимите ми места: в книжарница и в университетски кампус. Кое те накара да избереш тези места за развитие на действието?
Работила съм на много места и съм упражнявала различни професии, но и досега си спомням с умиление за работата си в книжарничката на колежа „Брайър“. Винаги съм обичала книгите, но на това място се почувствах като част от една сплотена общност: общността на хората, които обичат четенето. Ето защо реших да пресъздам тази атмосфера в книгата си. За мен тя е свързана с много положителни емоции, а и мога да обрисувам обстановката и хората достоверно.

Въпреки че в книгата са повдигнати сериозни въпроси и има доста житейска драма, читателите описват романа като „затрогващ“, „жизнеутвърждаващ“ и „оптимистичен“. Как успя да наложиш този тон?
Ами тонът на романа отразява личния ми дух. Според собствения ми опит животът е низ от невъзможни ситуации. В един момент обаче най-накрая ми просветна, че въпреки че не мога да контролирам това, което се случва, имам контрол над това как го възприемам и дали съм склонна да се уча от случилото се. С годините разбрах, че ако имаш достатъчно смелост да приемеш хората и света такива, каквито са, ще имаш много и много хубави дни. Вече не се чувствам длъжна да не се радвам на един хубав ден само защото той не е идеален. (Смее се.)

Романът ти излиза в доста късна възраст. Смяташ ли, че ако ти беше хрумнала тази идея преди, да речем, 25 години, щеше да се получи по-добре?
Не, за бога, в никакъв случай! Знаеш ли, като остаряваш, научаваш много. А аз по природа съм си любопитна. Държа си очите отворени. Срещала съм и съм общувала с много хора. Така научих много за човешката природа. И разбрах, че животът всъщност е много прост, хората обаче държат да го усложняват на всяка цена. Невероятно е как понякога сами се прецакваме. (Смее се.) Някога обичах да мисля прекалено много. Опитвах се да контролирам нещата. Сега се научих да се отдръпвам встрани и да не приемам всичко толкова на сериозно. Разбрах, че в същността си животът е забавен и хубав, стига да не си пречим сами.

Може би именно житейският ти опит ти е помогнал да изградиш толкова пълнокръвни образи. Хората копнеят за вдъхновяващи книги с убедителни герои и именно в това се крие очарованието на „Малки чудеса“. Разкажи ни малко повече за персонажите в книгата си.
Харесва ми да пиша за добри, добронамерени хора, които се намират в трудно положение и трябва да се изправят срещу предизвикателството да приемат себе си такива, каквито са. В този процес те израстват, опознават по-добре своята същност и истинските си желания. Всяка промяна изисква голяма доза кураж – дори когато тя е за добро.

Том Пътнам, главният герой в романа, е мил и честен човек, но много нещастен в началото. Как се развива неговият характер?
Що се отнася до нещастието на Том, нека да направя едно уточнение. Смятам, че при подобни обстоятелства аз бих била ужасно нещастна, но Том не е. Или поне не се е фокусирал върху нещастието си. Том е достатъчно смел, за да приеме своята участ такава, каквато е, и все пак да намира радост в малките неща, които останалите, разглезени от цялостното си щастие, пропускат да забележат. Аз благоговея пред хора, които са достатъчно смели, за да водят труден живот, без да изпадат в отчаяние или самосъжаление. В днешното общество, където насилието и агресията са така на почит, често забравяме да отдадем дължимото на тихия кураж на добрите хора. Това исках да направя в „Малки чудеса“. И така се появи Том…

Как се промени животът ти след излизането на „Малки чудеса“?
Смятам, че най-голямата разлика е във фокуса на разговорите, които водя. Като радиорепортер дълги години полагах усилия да предразположа хората да говорят за себе си. Сега обаче трябва да се науча как аз да се чувствам комфортно, когато говоря за себе си.

ОТКЪС

Първа глава

Ето я и нея. Затворената им общност я бе приветствала със същата радост, с която се посреща струя свеж въздух в задушен киносалон. Жена, която – както бе чул да се говори – била поела риска да бъде щастлива.
Най-много за нея му бе разказвал Ръсел Джейкъбс, колегата му от Филологическия факултет, а сега тя стоеше пред него от плът и кръв. Високо, стройно тъмнокосо създание, по странен начин стилно в твърде широките си, зле скроени панталони и бяла тениска.
Беше застанала на не повече от пет-шест метра от него в новото кафене и внимателно слушаше един от цялата сюрия пенсионирани преподаватели от колежа, които – според израза на Ръс – се „залепили като гербови марки“ за новата помощник-управителка на книжарницата още при първата й поява в студентското градче.
За Том беше момент на истинско удоволствие. Тук, в това изолирано средище на южняшкото образование, където всеки се правеше на много зает, сякаш това определя значимостта на съществуването му в големия и далеч по-важен външен свят, най-сетне се бе появил човек, който имаше смелостта да изглежда свободен и приветлив, да диша спокойно и да отдели минута-две наистина да изслуша събеседника си. Представете си само!
Както Том вече знаеше, името й беше Роуз Калахан и бе наета от ТедПитс, управител на книжарницата, да „върти кафенето“ и да „разнообразява духовния живот на общността извън сериозния учебен процес, като организира различни инициативи в книжарницата на колежа“. Каквото и да означаваше това. През последните две-три години ТедПитсбе сякаш пощурял – макар и по приятен начин – с идеите си да „изгражда общността“. Всички бяха във възторг от усилията му, с изключение на новия заместник-директор по финансите – хубава, към четиресетинагодишнавипускничка на елитния университет „Дардън“, която обаче си беше спечелила прозвището Харпията* сред колегите си във факултета.

*Харпиите („похитителки“) в древногръцката митология са богини на вихъра и смъртта.–Б.пр.

Новата заместник-директорка бе получила поста миналата година, когато икономическият срив след 11 септември принуди колежа да бръкне дълбоко в значителните си авоари, които по принцип никой не обичаше да харчи. Още с пристигането си Харпията публично изрази тревога, че разни „фриволности“, като „изграждането на общността“ на г-н Питс, още повече влошавали финансовата ситуация на колежа – а именно с „финансова ситуация“ започваше и свършваше всяка нейна мисъл. Решението на Тед Питс да наеме Роуз Калахан като свой заместник (и „главен строител на общността“) се възприе от всички като хвърляне на ръкавица на Харпията – своеобразен бунт срещу скъперническия юмрук, с който беше стиснала самата душа на колежа. За огромно облекчение на преподавателите Тед винаги се беше радвал на един вид „полунезависимост“, тъй като покриваше разходите на книжарницата чрез продажба на учебници и инвестираше печалбата от специализирани издания, дребни сувенири и кафета в своите усилия за „изграждане на общността“.
Роуз Калахан пребиваваше в колежа вече цял месец – обикновено предостатъчно време дори дребните детайли от миналото на новодошлия да бъдат извадени на бял свят и подробно обсъдени. Според Ръс обаче (който беше главен координатор на университетската клюкарница и следователно знаеше всичко) Роуз Калахан почти нямала кирливи ризи. Била на трийсет и седем, родом от Тексас. Или никога не е била омъжена, или била разведена, но без скандали – Ръс не беше сигурен кое от двете. Знаеше обаче, че живее сама и че не я гони непрестанно и неистово желание да завърти главите на всички мъже наоколо. Предстояло да се настани да живее в една от доста порутените къщички недалеч от старата плевня, само че там в момента ремонтирали спукания водопровод. Дотогава била отседнала в „Колидж Ин“. Преди да поеме работата в книжарницата, последно била живяла в Шарлотсвил, където две години управлявала книжарница в централния мол на града и с новаторските си идеи и организиране на интересни събития успяла да извади на печалба закъсалото предприятие. Освен това, според Ръс, Роуз Калахан умеела да говори интелигентно за книги – включително за литературата от осемнайсети век, каквато беше специалността на самия Ръс. Студентите пък започнали масово да споделят с нея своите тайни и неволи веднага след завръщането си от лятната ваканция, което бе едва вчера. Роуз се хранела в столовата и изглежда, й било еднакво приятно както да седи сама на масата си, така и да я споделя с непознати. Освен това била забелязана след работно време на километри от градчето, въоръжена с бинокъл, което показвало, че е или шпионка, или има хоби да наблюдава птици. Според Ръс по-скоро било второто.
– И изобщо не е хубава – бе му доверил Ръс, навеждайки се над бюрото на Том в онази поза на гимназист, който се прави на важен пред съучениците си в съблекалнята. Обикновено Ръс я практикуваше, когато играеше покер с колеги от мъжки пол, тоест често. – Искам да кажа, че носът й е бил чупен, и то по време на баскетболна тренировка в гимназията, представяш ли си! До твоята красива съпруга тя би изглеждала като Олив, приятелката на Попай Моряка.
Ръс, който беше отдавна разведен и вече гонеше пенсионна възраст, още обичаше да мисли за себе си като за славен покорител на женските сърца. При следващата реплика той с подчертана гримаса повдигна рунтавите си вежди.
– Тя е забележително самодостатъчна,ако разбираш какво искам да кажа. Всички в колежа са толкова заинтригувани от появата й, защото очевидно е съвсем сама, но въпреки това не се държи като жадна за внимание жена. И изобщо не се самоизтъква. Никога! Всъщност Роуз Калаханникак не говори за себе си. И в тази връзка, представа нямам дали си има любовник, нито дори дали е хетеросексуална. Не искам да кажа, че крие някакви тайни или нещо в този дух. Изглежда, просто намира за по-интересно да говори за живота на другите, отколкото за собствения си. Но въпреки цялата тази дразнеща резервираност, Роуз Калахан носи у себе си нещо, което ще накара мъжкото у теб да вдигне глава и да я проследи с поглед. Да, професор Пътнам, това се отнася дори и за теб!
Том се бе засмял на тези думи, без да вдига очи от затрупаното си с книжа бюро, и си бе помислил – може би за четирихиляден път – какъв безобиден стар глупак е Ръс. Беше готов да заложи всичките си пенсионни спестявания, че у него не е останал достатъчно „мъжки ентусиазъм“ да повдигне дори малкото си пръстче, нежели главата си. Поне до този момент.
Но ето я сега Роуз Калахан само на метри от него, а ето го и него самия, ококорен като малко момченце, подушило аромата на прясно изпечени курабийки.
В този момент Роуз вдигна очи и му се усмихна. Нещо вътре в Том започна да се надига и да се върти, а в ума му веднага изплува цитат от неговия кумир: Когато ви съгледах, сърцето ми към вас политна мигом и стори ме ваш роб!*

*Уилям Шекспир, „Бурята“, Трето действие, Първа сцена, превод Валери Петров. – Б.пр.

И така, сякаш с магическа пръчка, той – Томас МарвинПътнам, почитател на Шекспир, с диплома от „АмхърстКолидж“ и Университета на Вирджиния, нещастно женен от двайсет години – се почувства като жизнерадостно, безгрижно дете, което се премята презглава по полегата зелена поляна. И също като Алиса от „Страната на чудесата“ усети как пада и пада, пропада някъде дълбоко, където не бе и помислял, че може да достигне.

Първият импулс на Том бе веднага да избяга от това място, но Марджъри беше започнала да подръпва ръкава на сакото му от туид. Нервните й пръсти бъркаха и още повече разширяваха дупката под кожената кръпка на лакътя, която пак беше тръгнала да се къса.
Поводът да бъдат тук беше провеждането на първия годишен „Следобед на обучението по английски“. Това беше първата инициатива на Роуз, а хитрата й цел беше да се съберат на едно място преподавателите от Катедрата по английски език и литература на колежа, студентите от тази специалност, гимназиални учители по английски от региона и техните най-добри ученици – тоест потенциалните бъдещи студенти в катедрата.
Мероприятието, което доведе до огромен брой запитвания и предварителни записвания на студенти, вече вървеше към приключване. Всички останали преподаватели от филологическата катедра си бяха заминали, но Марджъри, която отначало изобщо не искаше да идват тук, сега отказваше да си тръгне.
– Там е новата помощник-управителка – прошепна му тя. – Хайде да отидем да се запознаем с нея!
– Не точно сега – изръмжа в отговор Том, чудейки се дали сърцето му, което биеше като лудо, няма да изскочи измежду реверите на сакото му и да се пръсне върху подредената изложба от нови книги, пред която бяха застанали. Недоумяваше как краката му успяват да го държат, без да се подкосят, как изобщо успява да се задържи прав и вероятно все още да изглежда като един висок, безинтересен, безобиден и благ професор по английски език, какъвто всъщност си беше. Но вече беше късно. Роуз Калахан с учтиво извинение прекъсна разговора с пенсионирания преподавател и тръгна към тях, протегнала ръка към Марджъри. Гласът й беше топъл и леко дрезгав.
– Казвам се Роуз Калахан и отскоро работя в книжарницата. Мисля, че не сме се срещали досега.
Удивен, Том забеляза, че чарът на говорещата успя, макар и за кратко, да върне здравия разсъдък на Марджъри. Жена му вече отдавна не се здрависваше с никого. След злощастната му любовна афера с поетесата тя бе развила безумна фобия от всякакви бактерии и заразни болести. И въпреки това пое ръката на Роуз Калахан и й отговори с най-приятния си глас:
– Аз съм МарджъриПътнам, а това е съпругът ми – Том. Той е в катедрата по английски.
– Много ми е приятно да се запознаем, Марджъри – каза Роуз, вглеждайки се с внимание в тази крехка, нервозна жена, която стоеше пред нея със закопчан чак до брадичката тоалет, с твърде неподходящ за възрастта й флорален десен. Том изпита благодарност за този дребен, но мил жест към Марджъри. Но се почувства още по-благодарен, когато Роуз най-сетне се обърна към него.– Роуз Калахан – простичко каза тя и протегна ръка. – Вие сигурно сте колега на Ръсел Джейкъбс.
Докосването й донесе приятен хлад, а ръката й се оказа необичайно силна и с дълги пръсти. Ръкостискането й говореше за вътрешна увереност и издръжливост – качества, които бяха подозрителни в този университет, където някои млади жени продължаваха да носят колиета от истински перли дори в комбинация с модерните си джинси. Том усети нещо като слаб токов удар, когато дланите им се срещнаха. Роуз погледна към стиснатите им ръце с изражение на лицето, което той не успя да разгадае.
– Да – каза той. – Колеги сме.
Смяташе да каже нещо съвсем различно, например нещо остроумно по адрес на Ръс, но устата му просто не можа да пророни и дума повече.
Настъпи почти незабележима пауза, след което Роуз се обърна към Марджъри с думите:
– Ръсел бе много мил с мен.
Том забеляза, че тя беше доста по-висока от Марджъри, която едва стигаше до гърдите му, където е сърцето. За кратък миг той видя съпругата си такава, каквато му бе изглеждала при първата им среща: една изящна порцеланова кукла, безкрайно крехка и чуплива. И може би това беше най-точното определение, което бе способен да даде за нея.
– Аха – успя да каже Марджъри, опитвайки се отново да овладее нервността си, като се засуети да отваря и затваря закопчалката на чантичката си.Марджъри винаги се чувстваше много неудобно в компанията на Ръс. За нея той беше твърде самоуверен.
Роуз се усмихна. Самата мисъл за Ръс караше повечето хора – с изключение на Марджъри – да се усмихват. Роуз се обърна отново към Том:
– Ръсел ме запозна със зашеметяващо огромен брой хора и ми разказа всичко за тях.
Сега вече очите им се срещнаха. Очите на Роуз Калахан бяха истински сини, като на Пол Нюман, и когато той надникна в тях, сякаш цялото й същество започна да сияе, като че ли тя самата излъчваше светлина.
Ейвънският бард*, който сякаш никога не излизаше от главата на Том и беше винаги готов да предостави подходящите думи, когато самият Том не можеше да ги измисли, веднага предложи:
…нека да потапяме очи
в две по-сияещи очи отсреща
и удивени да летим в лъчи,
каквито никой учен не усеща.**

*The Bard of Avon(англ.) –популярно название на Шекспир в Англия. – Б.р.
**Уилям Шекспир, „Напразни усилия на любовта“, Първо действие, Първа сцена, превод Валери Петров. – Б.пр.

– Да – смотолеви той накрая. – Ръс е самопровъзгласилият се корифей на социалното общуване по тия места.
Том се зарадва сам на себе си, че използва думата „корифей“, а веднага след това му стана неудобно, че се бе зарадвал. Не помнеше от колко години изобщо не беше се и замислял какво впечатление създава у околните. Вратът под яката му започна нетърпимо да го сърби и имаше чувството, че средният пръст на левия му крак всеки момент ще се схване. Ядоса се, че не се беше подстригал. Когато не отидеше навреме при бръснаря, кестенявата му коса изглеждаше неуправляема – като „близната“, но на стотина места, а не само на челото.
Марджъри се размърда до него, изведнъж изпълнена с необичайна енергия.
– Защо не дойдете у нас на вечеря в петък, Роуз? Да отпразнуваме, че сме преживели първата седмица след завръщането на студентите. Ние живеем в самото студентско градче и ще ни бъде много приятно да ни гостувате, нали, Том?
Том отмести втренчения си поглед от Роуз Калахан и го насочи към жена си. Марджъри не беше канила никого на гости вече поне десет години. Дали е успяла да се напие – в три следобед? Или е прекалила с антидепресантите? Точно преди едно десетилетие съпругата му бе изпаднала в тази нейна патологична свитост и нерешителност, особено явни в компанията на непознати жени.
– Нали, Том? – повтори Марджъри с такъв спокоен тон, все едно няма нищо необичайно в току-що произнесените думи.
– Разбира се. – Гласът му прозвуча много по-гръмко, отколкото му се искаше. Обърна се към Роуз Калахан, усещайки как в същото време потъва в почти пубертетско отчаяние. Сега със сигурност ще го помисли за тъпак, няма как другояче. Един от онези мухлясали академични типове, които не могат и крачка да направят в свят, различен от света в собствените им глави. – Разбира се, заповядайте – каза той, а в собствените му уши тези две думи прозвучаха като молба, отправена на колене.
– С удоволствие – отговори тя и се усмихна на Марджъри. – Толкова мило от ваша страна да ме поканите!
Сякаш част от спокойствието на Роуз Калахан, от нейния здрав разум, се бяха прелели в Марджъри чрез странен процес на осмоза. Днешният разговор с външен човек беше най-дългият, който си спомняше жена му да е провеждала от години.
– Чудесно – каза тя. – Да речем, в седем часа? Живеем в самия край на „ФакълтиРоу“, в голямата квадратна тухлена къща, която е малко по-навътре от останалите. Майка ми живее с нас и съм сигурна, че тя също ще се радва да се запознаете.
– Колко приятно! За мен ще е празник отново да вечерям в истинска къща с истинско семейство. Отдавна не ми се е случвало – каза Роуз и наистина звучеше така, сякаш мисълта да прекара цяла вечер с майката на Марджъри действително я изпълва с приятно нетърпение. Разбира се, понякога клюките имат и положителна страна и може би историите, които Роуз бе чула за тъща му, наистина я бяха заинтригували. – В такъв случай ще се видим в петък, ако не и по-рано – каза Роуз на Марджъри. После се обърна отново към Том. – Знаете ли – почти свенливо продължи тя, – решила съм да се върна на студентската скамейка и да довърша образованието си, затова се записах в един от вашите курсове за Шекспир. Имаме лекции във вторник и четвъртък следобед, нали?
Ето, светлината отново се появи, искряща, сякаш някой държеше запален бенгалски огън зад главата на Роуз Калахан.
– Така ли! – възкликна Том. Сърцето му пак се преобърна, а средният пръст на левия му крак застина като двигател, останал без масло. – Имам часове от два и половина до четири и четиресет и пет утре.
– Да. – Роуз Калахан отново се усмихна, все така свенливо, и добави: – В такъв случай с вас ще се видим утре следобед.
Том хвърли бърз поглед към жена си, сякаш да провери дали тя няма нещо против. Марджъри имаше навика да се държи дръпнато като стара свекърва дори ако той си позволеше да погледне към друга жена на някое парти. Но сега съпругата му се усмихваше, сякаш е напълно нормална, съвсем като другите хора.

„Малки чудеса“ тук

Прочетете още

phpb8oldc_559x345

Калин Терзийски: Днес именно скандалните неща са тривиални

Осем години минаха от 2010-а, когато романът на Калин Терзийски „Алкохол“ получи „Цветето на Хеликон“ …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *