Лира Литературно-рекламна Агенция
Лаура Милър, „Слейт“ (със съкращения)
„Романът е прозаичен разказ с определен обем, в който задължително има нещо сбъркано“, казва Рандал Джарел в есето си „Непрочетена книга“. В случая той влиза в спор с викторианския критик Джон Ръскин, който измислил правило за цялото изкуство, но точно по тази точка Джарел е несъгласен. Стиховете и изобразителното изкуство може да са перфектни, но един роман не може да бъде безупречен. Добрият роман е изкуство и е най-близкият еквивалент на човешкото съществуване, което по природа е смесица от изненади и противоречия. И перфектното човешко същество не би било въобще човешко.
Това не означава, че критиците и учените не могат да обявят от време на време, че някой роман е перфектен. Две от най-често споменаваните за такива заглавия са „Великият Гетсби“ и „Мадам Бовари“. Когато бях в гимназията, имаше още един роман, който се бореше за това признание – „Ема“ от Джейн Остин. Британския есеист Роналд Блайт я наричаше „върхът на гения на Джейн Остин и Партенонът на художествената литература“. Днес по-често наричат „Ема“ – „най-перфектния роман на Джейн Остин“. Факт е, че Остин никога не е публикувала лош, или дори слаб роман, но „Ема“ е сочен за нейния шедьовър, като наричайки го „перфектен роман“ е само хитър начин да се приеме съвършенството на формата му.
Защо днешният ден да не е денят, в който да приемем тази квалификация: „Ема“, който е публикувана преди точно 200 години, е перфектният роман.
Остин показва, че -лошото поведение и отношение на нейните героини вървят срещу добрата им природа, на общителни и нежни души.
Днес, мнозина от феновете на Остин предпочитат друг от нейните романи, като например „Гордост и предразсъдъци“, който е най-популярният избор, или „Доводите на разума“. Може би това е така, защото съвършенството на „Ема“ се струва на най-ревностните читатели малко хладен, или може би, защото „Ема“е малко по-романтичен. „Гордост и предразсъдъци“ е за способността на истинската любов да преодолее бариерите на класовите и личните недостатъци. „Доводите на разума“ е за възможността да изживееш щастието от живота в последния възможен момент. „Ема“, за разлика от тях, иска да ни каже, че не сме чак толкова умни, колкото смятаме и, че сме склонни да объркваме всичко, докато се приемем тази истина.
Преди публикуването на „Ема“, Остин се притеснявала, че ще е единствената, която ще хареса героинята. 20-годишната Ема Удхаус е описана още в първото изречение като „хубава, умна и богата“ и ако това не е достатъчно зле, тя е и разглезена и сноб. Но Ема освен това е остроумна и в основата си е мила, и повече от всички героини на Остин, които читателите обичат, се превръща в добър човек. Романът следва еволюцията на Ема около година от заблудено момиченце до смислена и чувствителна жена.
Действието се развива близо до Хайбъри, малко градче в Съри. Това място е, както Остин обяснява на племенницата си, „радостта на живота ми – 2-3 къщи в провинциално градче в най-хубавото нещо“. В повечето от романите й градът се превръща в говорящо същество, което отразява колективното мнение. „Мистър Франк Чърчил беше една от гордостите на Хайбъри и любопитството да го видя надделя“. Глупавите хора понякога се оплакват че ограничените провинциални местоположения в романите на Остин и всички лични проблеми на героите, правят книгите й ефимерни. Няма полза да спорим с ограничените. Това, което си струва е да се отбележи, че няма по-вечна и универсална човешка среда от обществото в малкия град. С малко вариации в обичаите, собствеността и маниерите, всичко останало е еднакво навсякъде по света, от Китай до Африка и селския щат Мейн.
Всъщност, ограниченото място на действието в „Ема“ със сигурност допринася за съвършенството на романа. Структурата на книгата е в идеални и прецизни пропорции, като часовник. Няма и пасаж в книгата, който да не допринася за постигането на основната цел – съзряването на Ема и преобразяването на Хайбъри. – от универсалния магазин на Форд до „маловажния“ „Краун Ин“ и апартамента на г-ца Бейтс, която живее бедно с глухата си стара майка. Повечето от елементите в романа имат поне две или три функции. Както авторката на криминални романи Пи Ди Джеймс твърди, „Ема“ е прототип на детективския роман, в който няколко от героите таят скрити мотиви и планове. Някои от тези тайни са невидими преди всичко за самата Ема.
При първи прочит читателят може да бъде измамен от различните прояви и предположения, точно както Ема. „Ема“ обаче се изплаща много при повторен прочит. Изведнъж уликите, майсторски въплътени около героинята, започват да изкачат. Но може и да се продължи. Както написа Джон Мълън в една своя прекрасна статия за книгата, че все още открива „трикове“ в „Ема“, като например функцията на г-н Мери, аптекарят на Хайбъри – фигура, която често е ползвана, но никога не говори за себе си.
Мълън твърди, че Остин не само е завършена като писател, но е дръзко иновативна и „експериментална“, термини, които рядко се свързват с нея. И все пак той убедително настоява, че „Ема“ предлага първото използване в английската литература на това, което сега наричаме свободен индиректен стил. Това е разказ от трето лице, ограничен от това, което вижда от своята гледна точка и на което вярва. (Може би най-популярният съвременен писател, практикуващ този прийом е Джордж Р. Р. Мартин, който представя всяка глава в „Песен за огън и лед“ през очите на няколко герои.) Читателят вижда живота в Хайбъри почти изцяло през очите на Ема и инфилтриран от собствената й преценка.
Вероятно ключът към перфекционизма на „Ема“ е в това, че всъщност той е комедия, написана по начин, който обикновено е много високо ценен. Тя е изключително иронична книга. Това качество в днешно време е често бъркано с фалшивата усмивка. Мога да изпиша стотици страници с доказателства, че Остин владее иронията до съвършенство.
Комедията винаги предполага спазването на известна дистанция. Остин не е длъжна да приеме героинята си твърде сериозно, а задаваният през цялата година въпрос за кого тя ще се омъжи е лишен от страст и усещане за спешност. Ако Елизабет Бенет загуби мистър Дарси или Ан Елиът загуби капитан Уентуърт, резултатът ще е трагедия, но Ема ще се справи, и го знае.
Посланието на романа е, че трябва да простим недостатъците на Ема, точно както тя може, и да се извиним. Вярвам, че има повече мъдрост в това, отколкото в много, далеч по-амбициозни романи.
Ема греши, но „Ема“ е безупречна.
