Лира Литературно-рекламна Агенция
ЕСТЕСТВЕНО, СТАВА ДУМА ЗА РЪКОПИС
На 16 август 1968 година попаднах на ръкопис, рожба на перото на един абат на име Вале — „Ръкописът на дон Адсон от Мелк, преведен на френски според изданието на дон Ж. Мабийон“ (отпечатан в манастира „Ла Сурс“, Париж, 1842 г). В книгата, допълнена с доста оскъдни исторически препратки, се твърдеше, че тя възпроизвеждала достоверно ръкопис от XIV в., намерен в Мелкската обител от този голям учен от XVII в., на когото дължим толкова много за историята на бенедиктинския орден. Тази находка (трета поред) ми доставяше наслада, докато се намирах в Прага, очаквайки едно скъпо за мен същество. Шест дни по-късно съветските войски нахлуха в злочестия град. Успях с премеждия да стигна австрийската граница при Линц и от там заминах за Виена с лицето, което очаквах; заедно продължихме нагоре по Дунава.
Обзет от голяма умствена възбуда, четях смаян страшния разказ на Адсон от Мелк; така се вживях в него, че побързах да го преведа почти на един дъх на няколко големи тетрадки на книжарница „Жозеф Жибер“, по чиито листа се пише толкова приятно, когато перото е меко. Така стигнахме до Мелк, където над един завой на реката се извисява прекрасният манастир, реставриран неведнъж в течение на вековете. Читателят навярно се досеща, че в библиотеката на манастира не открих никаква следа от ръкописа на Адсон.
Преди да стигнем до Залцбург; през една трагична нощ в малък хотел на брега на Мондзее връзката ми с лицето, с което бях тръгнал на път, прекъсна рязко, изведнъж и то си тръгна, като отнесе със себе си книгата на абат Вале — разбира се, не от зла умисъл, а поради бурното, ненадейно прекъсване на нашата връзка. Останаха ми само няколко тетрадки, изписани на ръка, остана ми и усещането за голяма душевна празнота.
Няколко месеца по-късно в Париж реших да доведа докрай своите изследвания. От малкото сведения, които бях успял да извлека от книгата, ми бяха останали доста подробни и точни данни:
„Стари аналекти или Сборник от няколко древни малки и големи трудове от всякакъв род: песни, писма, грамоти, епитафии и прочее, наред с Германския пътепис, плод на някои наблюдения и изследвания на Йоан Мабийон, свещеник и монах от ордена на свети Бенедикт към конгрегацията на свети Мавър. Ново издание, към което се прибави «Животът на Мабийон» и някои дребни съчинения, и по-точно «Проучване за евхаристичния хляб, квасен и неквасен», предназначено за високопреосвещения кардинал Бона. Притуря се и съчинение на испанския епископ Елдефонс за същия въпрос, както и писмата на Еузебий Роман до Теофил Гал за почитането на незнайните светии.“ Париж, издател Левек, 1721, с разрешението на Краля.
Намерих веднага „Старите аналекти“ в библиотеката „Сент Жьонвиев“, но за голяма моя изненада намереното издание се различаваше от първото по две подробности — най-напред по издателя на име Монталан и после по датата — две години по-късно. Излишно е да отбелязвам, че тези „Аналекти“ не съдържаха никакъв ръкопис от Адсон от Мелк; всеки може да установи, че те са сборник от кратки и съвсем кратки текстове, докато разказът, който преписах от книгата на Вале, заемаше неколкостотин страници. Допитах се до видни медиевисти като скъпия и незабравим Етиен Жилсон, но ми стана ясно, че единствените „Стари аналекти“ бяха тези, на които се бях натъкнал в „Сент Жьонвиев“. Прескочих до манастира „Ла Сурс“ в околностите на Паси, разговарях с любезния дон Арне Ланестед и се убедих, че никакъв абат на име Вале не е издавал книги, използвайки печатарските преси (такива изобщо нямаше) на манастира. Известно е нехайството на френските учени към посочването на достоверни библиографски препратки, но случаят надхвърляше и най-разумния песимизъм. Започнах да мисля, че съм попаднал на фалшификат. Вече нямаше как да се добера до книгата на Вале (пък и не се осмелявах да я поискам от лицето, което ми я беше отнело). Разполагах единствено с моите бележки, в които бях започнал да се съмнявам.
Има такива чудодейни мигове на голяма физическа умора и силна психомоторна възбуда, когато на човек започват да му се привиждат лица, с които се е запознавал в миналото. („Като възстановявам тези подробности, започвам да се питам дали те са действителни, или сънувам“.) Както научих по-късно от чудесната книжка на абат Бюкоа, на човек му се привиждат и книги, които още не са написани.
Ако не се бяха случили други неща, все още щях да продължавам да се питам откъде се е появил разказът на Адсон. През 1970 г., докато разглеждах сергиите на малка антикварна книжарница на улица „Кориентес“ в Буенос Айрес, недалеч от заведението „Патио дел Танго“, намиращо се на тази голяма улица, попаднах на испанския превод на книжката на Мило Темешвар „За използването на огледалата в играта на шах“; вече бях имал случай да говоря за нея в книгата си „Апокалиптици и интегрирани“, рецензирайки по-късната му книга „Продавачи на Апокалипсиси“. Ставаше дума за превода на изчезналия оригинал на грузински (Тбилиси, 1934 г.). Тук за голяма моя изненада се натъкнах на голям брой цитати от ръкописа на Адсон, взети не от Вале или Мабийон, а от отец Атаназиус Кирхер (но от коя книга?). Един учен човек, когото не смятам за уместно да назова, ме уверяваше, цитирайки индекси по памет, че големият йезуит никъде не споменавал за Адсон от Мелк. Но книгата на Темешвар беше пред очите ми, а епизодите, за които ставаше дума, се покриваха с тези от ръкописа на Вале (описанието на лабиринта не будеше никакви съмнения). Каквото и да писа по този въпрос Бениамино Плачидо, това означаваше, че абат Вале е съществувал, съществувал е и Адсон от Мелк.
Стигнах до извода, че спомените на Адсон имат голям дял в естеството на събитията, за които разказва той; всичко това е забулено в много и смътни тайни, отнасящи се както до автора, така и до местоположението на манастира, което Адсон премълчава упорито; бихме могли да допуснем, че става дума за областта между Помпоза и Конк; разумно е да предположим, че това място се намира на апенинския хребет между Пиемонт, Лигурия и Франция (все едно между Леричи и Турбия). А колкото до времето, когато стават описаните събития, това е краят на ноември 1327 г. Не може да се удостовери кога авторът е започнал да пише. Самият той отбелязва, че през 1327 г. е бил послушник и че когато се е заловил да пише своите спомени, е бил пред прага на смъртта; това ни навежда на мисълта, че ръкописът е бил създаден през последните десет или двайсет години на XIV в.
Нямах кой знае колко сериозни основания да дам за печат моя италиански превод на този тайнствен френски неоготски превод на латинското издание от XVII в. на една творба, писана на латински от немски монах към края на XIV в.
Какъв стил трябваше да възприема? Налагаше се да отхвърля като неоправдано изкушението да изходя от италианските образци от същото време. И то не само защото Адсон е писал на латински; от целия текст става ясно, че неговата култура (или културата на манастира, която му оказва очевидно влияние) принадлежи на време, което може да се определи с точност; става дума за многовековен сбор от знания и стилови обрати, типични за латинската традиция от ранното Средновековие. Адсон размишлява и пише като монах, незасегнат от революцията на простонародния език; той е свързан със страниците, приютени в библиотеката, за която разказва. Формирал се е, изучавайки патриотични и схоластични текстове, и неговият разказ (независимо от събитията, станали през XIV в., които Адсон споменава с безброй съмнения, и то винаги като чути от други) би могъл да бъде написан (изхождам от езика и от ерудираните цитати) през XII или XIII в.
От друга страна, няма съмнение, че превеждайки латинския език на Адсон на своя неоготски френски език, Вале си е позволил доста голяма свобода, и то не само в стилово отношение. Така например понякога действащите лица говорят за свойствата на билките, изхождайки очевидно от книгата за тайните, приписвана на Алберт Велики, която в течение на вековете е била допълвана безброй пъти. Адсон по всяка вероятност е познавал тази книга, но той цитира откъси, които звучат доста буквално било като рецепти от Парацелз, било като явни допълнения на едно издание на Алберт от времето на Тюдорите. По-късно установих, че когато Вале е преписвал (?) ръкописа на Адсон, в Париж е било популярно едно издание от XVIII в. на Алберт Велики и Алберт Малкия, в което били нанесени непоправими изменения. Все пак можем ли да бъдем сигурни, че текстът, от който изхождат Адсон и монасите в отбелязаните от него техни разговори наред с пояснителните бележки, тълкуванията и разните добавки, не е съдържал и анотации, продължили да подхранват по-късната култура?
Трябваше ли да запазя на латински език пасажите, които Вале не е сметнал за нужно да преведе може би за да запази атмосферата на времето? Нямах особени основания; може би постъпих така с мисълта да остана верен на източника… Премахнах излишното, запазих някои неща. Боя се, че съм постъпил като ония лоши автори на романи, които, вмъквайки в действието някой французин, го карат да възклицава „Парбльо!“ и „Ла фам, о, ла фам!“
С една дума, изпълнен съм със съмнения. Не знам как можах да събера толкова смелост и да представя ръкописа на Адсон от Мелк за автентичен. Може би защото съм се влюбил. Или пък, ако щете, това е начин да се отърся от многобройни отдавнашни кошмари.
Преписвам, без да се тревожа от проблема за актуалността. По времето, когато открих текста на абат Вале, властваше убеждението, че човек трябва да пише, като се ангажира само с настоящето, и то за да промени света. Днес, когато от това време са изминали десет, че и повече години, за литератора (възвърнал се към възвишеното си достойнство) е истинска утеха, че може да пише от обич към писането. Затова сега се чувствам свободен да разкажа историята на Адсон от Мелк само заради удоволствието да разказвам; за мен е истинска утеха и покой, че тя се отдалечава толкова назад във времето (днес, когато бдението на разума е прогонило всички чудовища, породени от неговия сън), далеч от нашето време, чужда по време на нашите надежди и на нашата увереност.
Защото това е разказ за книги, а не за всекидневни житейски незначителни случки, и прочитът му може да ни накара да кажем, също като големия подражател от Кемпис: „Навсякъде търсих покой и не го намерих никъде освен в някой ъгъл с книга в ръка.“
УМБЕРТО ЕКО
5 януари 1980 г.
ПРОЛОГ
В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога и задача на верния монах би трябвало да е да повтаря всеки ден с хвалебствена смиреност единственото неизменно събитие, чиято несъкрушима истина може да бъде утвърждавана. Ала ние виждаме само pre speculum et in aegnimate, та истината, преди да ни се разкрие изцяло, се проявява на части (ах, колко са трудни за разгадаване) в този грешен свят, така че трябва да разчопляме верните белези и там, където те изглеждат неясни и почти изтъкани от воля, насочена изцяло към злото.
Стигнал до края на грешния си живот, беловлас и състарен като света, докато чакам да изтлея в бездънната пропаст на мълчаливата и пустинна божественост, съпричастен на необратимото сияние на ангелските умове, прикован от натежалото ми и вече болно тяло в тази килия на скъпата ми Мелкска обител, аз се готвя да оставя на този пергамент свидетелства за забележителните и страшни събития, на които на младини ми се падна да бъда очевидец, като повтарям слово по слово това, което видях и чух, без да се осмеля да извлека някаква поука, а така също и да оставя на тези, които ще дойдат след мен (стига Антихристът да не ги изпревари), някакви знаци за личби, та върху тях да се извърши молитва, за да бъдат разгадани.
Нека Бог ме осени с милостта си да бъда верен свидетел на събитията, станали в манастира, чието име е добре и угодно да бъде премълчано, в края на лето Господне 1327, когато император Лудвиг слезе в Италия, за да възвърне достойнството на Свещената римска империя, според намеренията на Всевишния и в ущърб на подлия узурпатор — симоник и еретик, — който в Авиньон опозори светото име на апостола (имам предвид грешната душа на Жак дьо Каорс, когото нечестивите почитаха като Йоан XXII).
Може би, за да бъдат разбрани по-добре събитията, в които станах участник, е добре да припомня какво се случи през онези години, така, както ги видях тогава като участник и както си ги припомням днес, обогатен с други разкази, които чух по-късно — стига паметта ми да съумее да свърже тези толкова много и объркани преживелици.
Още в началото на този век папа Климент V бе прехвърлил седалището на католическата църква в Авиньон, като остави Рим плячка на амбициите на местните властелини; постепенно преснетият град на християнството се беше превърнал в цирк, или в публичен дом, разкъсван от борбите на първенците; наричаше се република, ала не беше; там върлуваха въоръжени банди, царяха насилие и грабежи. Духовни лица, избегнали светското правосъдие, оглавяваха групи престъпници и грабеха с меч в ръка, вършеха нечестиви дела и тъмни сделки. Как да се попречи центърът на света да стане отново, и то с право, целта на този, който би поискал да сложи на главата си короната на Свещената римска империя и да възстанови достойнството на това светско владичество, което едно време бе в ръцете на цезарите?
И ето че през 1314 г. петима немски принцове бяха избрали във Франкфурт Лудвиг Баварски за върховен властелин на империята. Но същия ден, на другия бряг на Майн, рейнският пфалцграф и кьолнският архиепископ бяха издигнали на същия пост Фридрих Австрийски. Двамина императори за едно място и един папа за двама — положение, което стана повод за голяма бъркотия…
Две години по-късно в Авиньон бе избран нов папа — 72-годишният старец Жак дьо Каорс — с името Йоан XXII, и дано даде Бог никой папа да не взема повече това име, толкова ненавиждано от благочестивите люде. Французин, предан на краля на Франция (людете от тази покварена земя са винаги склонни да облагодетелстват интересите на своите хора и не са способни да гледат на целия свят като на тяхна духовна родина); той бе подкрепял Филип Хубави против тамплиерите, обвинени от краля (мисля, несправедливо) в най-безчестни престъпления, за да сложи ръка на техните богатства със съучастничеството на този духовник ренегат. Междувременно в тази сплетня се беше замесил и Робер Неаполитански, който, за да запази властта си над италианския полуостров, бе убедил папата да не признава нито един от двамата немски императори и така остана главен военачалник на църковната държава.
През 1322 г. Лудвиг Баварски разгроми съперника си Фридрих. Йоан, който се боеше от двамата императори, се побоя още повече от този, който остана единствен, и отлъчи победителя, който пък обяви папата за еретик. Трябва да кажа, че същата година в Перуджа бе свикан капитулът на францисканските монаси, чийто глава, Микеле Чезена, приемайки исканията на спиритуалите (на които ще се върна отново), провъзгласи за истинска вяра бедността на Христа, който, дори и да бе притежавал нещо заедно с апостолите си, го бе притежавал само като usus facti. Достойно решение, взето, за да се запази добродетелността и чистотата на ордена; ала то не се понрави на папата, който може би го схващаше като принцип, в състояние да попречи на намерението му като глава на църквата да оспорва правото на империята да избира епископите, като в същото време държеше на правото на Светия престол да коронясва императорите. Дали по тези, дали по други причини през 1322 г. Йоан осъди намеренията на францисканците с декреталията Cum inter nonnullos.
Мисля, именно тогава Лудвиг разбра, че след като станаха врагове на папата, францисканците могат да бъдат негови могъщи съюзници. Утвърждавайки бедността на Христос, те в известна степен подкрепяха теориите на имперските теолози — тоест на Марсилий Падуански и Жан Жандьонски. И най-сетне, няколко месеца преди събитията, за които разказвам, Лудвиг, който се бе спогодил с разгромения Фридрих, дойде в Италия, бе коронясан в Милано, влезе в конфликт с фамилията Висконти, въпреки че те го приеха благосклонно, обсади Пиза, назначи за императорски наместник херцога на Лука и Пистоя Каструцо (и мисля, че постъпи зле, тъй като не съм виждал по-жесток човек от него, с изключение може би на Угочоне дела Фаджола) и вече се канеше да потегли към Рим, повикан от местния властелин Шара Колона.
Такова беше положението, когато аз — вече послушник в ордена на бенедиктинците в Мелкската обител — бях изтръгнат от нейното спокойствие с намесата на баща ми; един от видните барони, сражаващи се заедно с Лудвиг, той сметна за уместно да ме отведе със себе си, за да опозная италианските красоти и да присъствам на коронясването на императора в Рим. Но обсадата на Пиза го накара да се залови с военните дела. Аз се възползвах от случая и започнах да обикалям — кога от скука, кога от желание да видя свят — из тосканските градове, но моите родители решиха, че този свободен и нередовен живот не се полага на юноша, който се е отдал на съзерцателен живот. И посъветвани от Марсилий, който започна да е благосклонен към мен, решиха да ме пратят при един учен францисканец, монаха Уилям от Баскервил, комуто предстоеше да тръгне с мисия, която щеше да го заведе в прочути градове и древни обители. Така станах едновременно и негов писар, и негов ученик, и нямаше да има за какво да съжалявам, защото заедно с него станах свидетел на събития, достойни да бъдат предадени — така, както правя сега — на паметта на тези, които ще дойдат след нас.
Тогава не знаех какво ще търси брат Уилям, пък и да си кажа правото, не го знам и днес; предполагам, че и той не знаеше, тъй като бе подтикван единствено от желанието да открие истината и от съмнението — което винаги хранеше, — че истината не е в това, което възниква пред него в момента. А може би тогава от любимите му занимания го изтръгнаха събитията, ставащи през този век. По време на цялото пътуване така и не можах да разбера с каква задача бе натоварен Уилям или по-точно той не ми спомена нищо за нея. Само като слушах откъси от разговорите му с абатите на манастирите, в които отсядахме, аз можах да разбера донякъде каква е мисията му. Но както ще кажа по-късно, разбрах всичко едва след като стигнахме целта си. Потеглихме на север, но не вървяхме направо и отседнахме в редица манастири. Стана така, че се отклонихме на запад — докато крайната ни цел се намираше на изток, — следвайки планинската верига, която води от Пиза към Сан Джакомо, като спирахме в един край, който станалите по-късно там ужасни събития ме карат да не уточнявам, но чиито властелини бяха верни на империята и където абатите от нашия орден по общо съгласие се бяха обявили против покварения папа еретик. Пътешествието ни продължи две седмици, съпроводено с различни събития, и през това време аз можах да опозная (но не достатъчно, както се убеждавам с всеки изминал ден) моя нов учител.
В следващите страници не ще се спирам да описвам разните личности — освен когато изражението на едно лице или определен жест могат да послужат като безмълвни, но красноречиви белези, — защото, както казва Боеций, няма нищо по-преходно от външната форма, която увяхва и се променя както полските цветя при настъпването на есента; та какъв смисъл би имало да твърдя днес, че абат Абон е имал строг поглед и бледи бузи, след като и той, и всички около него са станали на прах и тяхната плът е придобила мъртвешкия цвят на праха (единствено душата, по Божия воля, грее със светлина, която никога не ще угасне)? Но бих искал да разкажа — веднъж завинаги — за Уилям, защото останах поразен от особените му черти; та нали е присъщо на младите да се привързват към някой по-възрастен и по-мъдър човек не само поради чаровното му слово и остър ум, но и заради външните очертания на тялото му, които също стават любими — така, както се случва с бащата, чиито жестове и мръщене изучаваме и дебнем усмивката му, — без сянка от похотливост да помрачи тази проява (може би единствената и най-чиста) на плътска обич.
Едно време хората бяха красиви и едри (днес са деца и джуджета), но това е само един от многото факти, доказващи нещастието на един свят, който остарява. Младежите вече не искат нищо да учат, науката е в упадък, целият свят върви с краката нагоре, слепци водят други слепци и ги тласкат в бездни, птиците се хвърлят, преди да са излетели, магарето свири на лира, воловете танцуват, Мария не обича вече съзерцателния живот и Марта не обича вече дейния живот, Лия е стерилна, Рахил има плътско око, Катон посещава бардаците, Лукреций става жена. Всичко се отклонява от своя път. Слава Богу, че по онова време можах да усвоя от моя учител желанието да се уча и чувството за верния път, което се запазва и тогава, когато пътеката криволичи.
Брат Уилям изглеждаше така, че можеше да привлече вниманието и на най-разсеяния човек. Ръстът му превишаваше нормалния и той беше толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Очите му бяха остри, пронизващи, тънкият, малко гърбав нос придаваше на лицето му израз на бдителност, с изключение на миговете, когато се отпускаше (за това също ще кажа). Брадичката му също говореше за силна воля, макар че дългото и осеяно с лунички лице — каквито често виждах у хората, родени между Хиберния и Нортумбрия — понякога можеше да изразява несигурност и недоумение. Но с течение на времето разбрах, че онова, което ми се струваше неувереност, беше само любопитство; в началото знаех малко за тази добродетел, която смятах по-скоро за проява на греховна чувственост, и бях убеден, че една рационална душа не бива да се подхранва с нея, а само от истината, която (така мислех) е известна още от самото начало.
Нали бях още юноша, това, което ме порази у него, бяха кичурите жълтеникави косми, които се издаваха от ушите му, и гъстите руси вежди. Може би имаше петдесетина години и беше твърде стар, но неуморното му тяло се движеше с пъргавина, която често ми липсваше. Заловеше ли се прекалено дейно с нещо, енергията му изглеждаше неизчерпаема. Но от време на време сякаш в неговата жизненост имаше нещо рачешко, той изпадаше в леност и виждах как с часове лежеше на постелята си в килията, промълвяйки едва-едва по някоя сричка, без лицето му да трепне. Тогава очите му изглеждаха празни и блуждаещи и можех да си помисля, че е изпаднал във властта на билка, способна да събужда видения, ако явната умереност, с която той живееше, не ме караше да отхвърлям подобна мисъл. Все пак няма да скрия, че по време на пътешествието ни той се спираше кога край някоя ливада, кога край някоя гора, за да откъсне билка (мисля, че бе една и съща); после започваше да я дъвче замислено. Част от нея носеше със себе си и я дъвчеше в най-напрегнатите мигове (а в манастира такива ни се случваха често). Веднъж, когато го запитах какво е това, той се усмихна и отвърна, че добрият християнин понякога можел да научи нещо и от неверниците; а когато пожелах да опитам тази билка, той отвърна, че както в приказките, така и за обикновените люде имало paidikoi, efebikoi и gunaikoi и така нататък, тъй че билките, които подхождали за един стар францисканец, не подхождали за един млад бенедиктинец.
Докато бяхме заедно, нямахме възможност да водим много редовен живот; дори в манастира будувахме нощем и капвахме от умора денем, нито пък участвахме редовно в църковните служби. Все пак, макар и рядко, по време на пътуването той будуваше след повечерие и беше твърде въздържан. Понякога, както стана в манастира, по цял ден се разхождаше из зеленчуковата градина, разглеждаше растенията, сякаш бяха хризопрази или изумруди, и го видях да обикаля из криптата със съкровищата и да оглежда някакво ковчеже, осеяно с изумруди и хризопрази, сякаш беше храст татул. Друг път прекарваше по цял ден в голямата зала на библиотеката, ровейки се в ръкописите, сякаш не търсеше друго освен собствено удоволствие (докато в същото време около нас се множаха труповете на убити по най-жесток начин монаси). Един ден го срещнах да се разхожда безцелно из градината, като че ли не трябваше да дава сметка на Господа за делата си. В ордена ме бяха научили да си разпределям времето по съвсем друг начин и му го казах. А той отвърна, че красотата на Вселената се състои не само в единството на разнообразието, но и в разнообразието на единството. Стори ми се, че отговорът му се дължеше на ненаучна емпиричност, но по-късно узнах, че хората от неговия край често определят нещата по начин, в който като че ли сияйната сила на разума има твърде малък дял.
През целия ни престой в манастира ръцете му винаги бяха покрити с праха на книгите, със златото на все още неизсъхналите миниатюри, с жълтеникави вещества, до които се беше докоснал в болницата на Северин. Като че ли не можеше да мисли с друго освен с ръцете си, нещо, което тогава ми се струваше по-присъщо на един механик (а ме бяха учили, че механикът е прелюбодеец, че извършва прелюбодеяние към интелектуалния живот, с който би трябвало да бъде свързан в най-чисто и непорочно венчило); но дори и когато ръцете му се докосваха до крехки вещи, като някои ръкописи с още свежи миниатюри, или до разядени от времето и ронещи се като сух хляб страници, той, както ми се стори, се докосваше до тях с изключително внимание, същото, с което се докосваше до своите инструменти. Ще кажа, че този интересен човек носеше със себе си, в своята торба, инструменти, които не бях виждал дотогава, които той наричаше моите чудодейни машини. Машините, казваше той, са плод на изкуството, което подражава на природата, и възпроизвеждат не формите, а самото действие. Така ми обясни чудесата на часовника, на астролаба и на магнита. Но в началото се побоях, че става дума за магьосничество, и през някои ясни нощи, когато той наблюдаваше звездите (с някакъв чудноват триъгълник в ръце), аз се преструвах, че спя. Францисканците, с които се бях запознал в Италия и в моя край, бяха прости, често необразовани люде, и аз му казах, че съм смаян от неговите знания. Но той ми отвърна с усмивка, че францисканците от неговите острови били други хора:
— Роджър Бейкън, когото почитам като учител, ни учи, че божественото начинание един ден ще мине през науката за машините, която е естествена и свещена магия. И един ден ще могат да се правят уреди за плаване, с които корабите да се движат, управлявани от човека, и много по-бързо от корабите, движещи се с платна или с весла; и ще има коли „ut sine animale moveantur cum impetu inaestimabili, et instramenta volandi et homo sedens in medio instrumenti revolvens aliquod mgenium per quod alae artificialiter compositae aerem verberent, ad modvim avis volantis“. И много малки уреди, които ще вдигат безкрайно големи тежести, и превозни средства, които да позволяват да се пътува по дъното на морето.
Когато го запитах къде са тия машини, той ми каза, че били вече направени в древността, а някои дори и в наше време:
— С изключение на уреда за летене; не съм го виждал, нито знам някого, който го е видял, но познавам един мъдрец, който го е замислил. Могат да се строят мостове, които да прехвърлят реките без опорни стълбове или каквито и да било подпори, и други нечувани машини. Но ти не бива да се безпокоиш, ако те още не са създадени, защото това не значи, че няма да бъдат създадени. Аз ти казвам, че Бог иска те да съществуват, и те сигурно са вече в ума му, макар че моят приятел Окам отрича, че идеите съществуват по такъв начин, и то не защото можем да определяме божествената природа, а именно защото не можем да й поставим никакви граници.
Това не беше единствената противоречива мисъл, която чух от него; но и днес, когато остарях и помъдрях, все още не съм разбрал добре как можеше да има такава вяра в своя приятел Окам и в същото време — както правеше — да се кълне в казаното от Бейкън. Но нали това бяха бурни времена и един мъдър човек трябваше да мисли за неща, които си противоречаха взаимно.
Ето, може би казах за брат Уилям безсмислици, сякаш натрупвайки още от самото начало несвързаните впечатления, които той тогава остави у мен. А ти, любезни мой читателю, навярно ще разбереш по-добре какъв беше и какво вършеше той от това, което стори през дните, прекарани в манастира. Не ти обещавам някакъв завършен образ, а списък от забележителни и ужасни събития.
Така, опознавайки ден по ден моя учител, запълвайки дългите часове на пътуването с безкрайни разговори, за които, ако трябва, ще разказвам малко по малко, ние стигнахме в полите на върха, където се издигаше манастирът. А сега, както сторихме тогава, време е моят разказ да се насочи към него и нека десницата ми не трепне в часа, когато се залавям да разкажа за онова, дето се случи по-късно.
„Името на розата“ тук
