Лира Литературно-рекламна Агенция
АНОТАЦИЯ
Три жени от различни поколения. Една мистериозна книга, която ги свързва. Пътешествие, изпълнено с тайни и непреодолима любов.
Животът на Лоръл изглежда като прочетен роман. Скучен роман, ако питате дъщеря й Ани. Наскоро завършила университет, безработна и току-що сгодена, Ани е свикнала да не очаква изненади от майка си. И почти се е отказала да й задава най-важния въпрос – този за своя баща. До момента, в който една стара книга се изправя на пътя й. Биографията на Гладис Спенсър-Чърчил, легендарната херцогиня Марлборо, на пръв поглед няма нищо общо с Лоръл и Ани. Но когато двете прелитат океана, за да сключат сделка за отдавна наследен английски имот, Ани открива, че събитията в книгата се случват именно тук – в живописното градче, скрило порутено имение. Затъвайки все по-дълбоко в историята на неподражаемата херцогиня, младата жена започва да нарежда пъзела на собствения си живот. И няма друг избор, освен да последва ключа към последната тайна на майка си.Негов дом е Париж.
Вдъхновен от истинската история на Гладис Спенсър-Чърчил – красивата, ексцентрична и невероятно начетена съвременница на Уортън, Пруст и Чърчил, вторият роман на Мишел Гейбъл е изящна плетеница от любовна история и литературна мистерия.
ОТКЪС
Глава шеста
Грейклиф
Нюпорт, Роуд Айланд
Октомври 1972 година
Гас започна историята си от Нюпорт, почти десетилетие, преди Ани да се роди.
Представи си една възрастна жена, започна той, седнала в богато украсена къща край морето, където се събират ветровете. Пред нея стои младо момиче. Момичето е красиво, нежно и ефирно. Въпреки че e прекрасно, то е несигурно, полюшва се като пламък на свещ.
– Значи си дошла за работата – казва възрастната дама.
– Да – отговаря младата жена, която наричат Пру. – Видях обявата във вестника.
Тя е на деветнайсет години, обича да чете и е напуснала университета, след като е учила само една година, за да се омъжи. През април разбрала, че сватба няма да има, и прекарала следващите шест месеца замаяна, объркана и подхвърляна насам-натам от обстоятелствата като топче във флипер. Но сега в чантата ѝ била обявата от вестник, която можела да ѝ помогне най-после да стъпи на земята.
Търси се начетено момиче. Оксфордшър, Англия. Лична помощничка за образована възрастна дама, живееща сама. 400 долара на месец плюс квартира. Не е необходим предварителен опит. Само любов към литературата и английската провинция.
Момичето напълно отговаряше на условията, които, трябва да признаем, не бяха много. Тя напълно отговаряше и на изискването за опит, тоест нямаше никакъв. Въпреки че никога не бе ходила в Англия, в тази обява Пру съзря отговора, точната стъпка, която трябваше да предприеме. Време беше да поеме нанякъде, да замине надалеч. Другият бряг на Атлантика бе разстоянието, от което болезнено се нуждаеше
– Мога да ви представя препоръки – обади се Пру, тъй като жената замълча. – Аз съм почитателка на литературата и съм близка с…
– На колко години си? Предполагам на двайсет.
Жената беше племенница на дамата, която се нуждаеше от грижи, но изглеждаше прекалено възрастна, за да има леля. Въпреки това очевидно именно тя бе изтеглила късата клечка в семейството и отговорността да се разправя със старицата в Англия се бе паднала на нея. Най-доброто решение беше да прехвърли задълженията си на някой външен човек срещу минимално заплащане. За какво са парите, ако не за това?
– На деветнайсет години съм – отвърна Пру. – И съм съвсем самостоятелна.
– Убедена съм, че е така – измърмори жената. – Но нямаш ли някоя по-добра възможност? Каквато и да е друга възможност?
– Учила съм в колеж – заяви Пру, малко преувеличаваше, но като цяло не лъжеше. – И бях сгодена.
– Била си сгодена? – попита жената и се разсмя. – Значи годежът е бил развален. Е, добре, чудесно ще си допаднете с леля ми.
– Годежът не беше развален – поясни Пру. – Годеникът ми почина.
Думите поразиха дори нея самата. Пру осъзна, че тази жена е първият човек, на когото се налага да съобщи този факт сама, първият, който не бе научил новината по друг начин.
– Починал е? – възкликна учудено жената.
– Почина – отвърна Пру и кимна.
Почина, почина, почина.
Пру продължи да си повтаря думата наум. Дори и сега тя не ѝ се струваше напълно реална, макар че самата тя присъства, когато тленните останки на Чарли бяха докарани. Видя с очите си как поставиха ковчега му в семейния мавзолей.
– Така че отговорът ми е „не“ – заяви тя. – Нямам никаква друга възможност.
Потрепери и обви шала по-плътно около себе си. Пру беше дребна, съвсем приличаше на момиченце. Освен това в огромната като пещера къща в Нюпорт беше студено. Прозорците бяха отворени, а бароковите завеси се спускаха покрай тях като натежали клепачи.
– О, господи! Починал е. Във Виетнам ли? – жената направи физиономия, като видя, че Пру кима. – Умрял е във Виетнам. Милостиви Боже. Бил е един от тях.
– Един от кои? – попита Пру. – От войниците. От смелчаците?
Пру се престори, че не разбира, но много добре знаеше какво има предвид тази жена, в какво вярват повечето от сънародниците ѝ.
Войната отдавна вече не се приемаше с ентусиазъм. Все повече хора намираха смъртта си в нея. Онези, които оцеляваха, бяха смятани за детеубийци или женчовци. Какво, по дяволите, правеха? Досега отдавна трябваше да са спечелили проклетата война. Тези момчета изобщо не приличаха на бащите си, които преди време бяха спасили света.
В съзнанието на Пру Чарли беше герой. Но и идиот. Родителите му положиха неимоверни усилия, за да променят датата на документа, доказващ фиктивна спортна травма, но Чарли отказа да се възползва. Не можел да приеме лъжата. А лъжата щеше да спаси живота му.
– Кръвожадни варвари – промърмори под нос жената.
– Той почина през април – продължи Пру и очите ѝ се напълниха със сълзи. – По време на великденската офанзива. Открили са трупа му някъде близо до Кон Тум. Казваше се Чарли.
– Това не е ли прякорът, който американците използват за Народния фронт за освобождение на Южен Виетнам?
– Точно така.
– Ха! Каква ирония.
Пру преглътна напиращите сълзи.
– Какъв срам – заяви жената. – Цялата тази история.
– Напълно съм съгласна с вас.
– И сега се нуждаеш от работа. За да се издържаш.
Пру кимна отново, сълзите блестяха по миглите ѝ. Като последна глупачка вярваше, че семейството на Чарли ще ѝ помогне, че може да ѝ намери работа в някоя от множеството си фирми. Пру можеше да пише на машина. Можеше да претопля нечие кафе.
За съжаление, тя им напомняше за Чарли, а това им напомняше, че той избра смъртта. Така и не можаха да му простят. Не можаха да простят и на нея, че не успя да го убеди да си остане у дома.
И затова тя трябваше да се издържа. Но преди всичко трябваше да се съвземе от загубата.
– Защо не се върнеш в университета? – попита жената. – Да довършиш следването си.
– Семейството ми вече няма средства – отговори Пру простичко.
Родителите ѝ бяха починали, когато бе малка, парите за образованието ѝ бяха прахосани от роднините, които я отгледаха. Пру получи стипендия, но когато напусна, за да се омъжи за Чарли, от администрацията на университета ѝ обясниха съвсем ясно – отказваше се от стипендията завинаги.
– Вече нямат средства – повтори жената и се засмя. – Нима повечето интересни истории не започват точно така?
И нае Пру веднага.
Не поиска препоръки, нито някакви доказателства за любов-
та на Пру „към литературата и английската провинция“. Пру реши, че се дължи на външния ѝ вид, на красивите ѝ зелени очи и открито кръгло лице. Чарли ѝ беше казал, че е неземно красива, че прилича на същество, излязло от рая. Думите му бяха прекалено цветисти, но Пру знаеше, че деликатността и спокойното ѝ излъчване лесно минават за изисканост.
След като съответните документи бяха готови, един придружител замина с нея отвъд Океана. Беше нещо като иконом и бе едновременно развълнуван и разтревожен от предстоящото приключение. През цялото време, докато пътуваха със самолета, а после и в колата, която наеха да ги закара до Банбъри, Пру се питаше каква е неговата роля. Беше 1972 година и младите жени спокойно пътуваха сами. Доколкото можеше да прецени, единствената му задача в Англия бе да я остави на прага на имението, наречено „Грейндж“.
– Не беше необходимо да идвате с мен – каза му по време на последната част от пътуването. – Разбирам, че вече е малко късно, но можех спокойно да дойда дотук и сама.
– Това е в името на собствената ти сигурност.
– Каква кавалерска постъпка – измърмори тя. – Не се плаша от възрастни хора.
Неочаквано колата спря пред каменна къща.
Това ли беше? Не, невъзможно бе това да е мястото.
Пру бе посетила „Грейклиф“, къщата на семейството в Нюпорт. Тя се намираше на брега, говореше се, че имала петдесет стаи и беше толкова разкошна, че засенчваше съседните къщи, които според общото мнение бяха великолепни. Но „Грейндж“ изглеждаше направо необитаемо, имението бе толкова наклонено наляво, че бог да е на помощ на жителите на града, ако се появеше свлачище.
Къщата дори нямаше истински покрив. Може би някога е бил покрит със слама, но сега се разпадаше. Повечето прозорци бяха счупени и навсякъде около имота имаше останки от телена мрежа. В мръсотията наоколо кълвяха и риеха всякакви домашни животни.
– Това ли…? – започна тя.
Един мъж изскочи от входната врата. Беше слаб като скелет и много стар, носеше широка сламена шапка, мръсни панталони и беше гол до кръста. Започна да маха като луд към посетителите.
– Махайте се! – разкрещя се човекът. Пру бързо забеляза, че не просто маха с ръце, а размахва пистолет.
– Махайте се или ще ви застрелям между очите! Няма да ми е за първи път!
– Мислех, че живее сама – каза Пру, сърцето ѝ биеше като лудо.
И в този момент осъзна. Това не беше мъж. Беше жена. Крещящият човек, който ги заплашваше, беше жена.
– Боже мой!
– О, да – придружителят ѝ се усмихна лукаво. – На правилното място сме. Добре дошла в „Грейндж“.
„Ще се видим в Париж“ тук
