От два дни на българския книжен пазар е дебютният роман на французина Жан-Пол Дидиелоран „Четецът от влака в 6:27“. Писателят е популярен в Европа със сборниците си с разкази, които на два пъти му носят международната награда „Хемингуей“. Ето какво каза за романа си Дидиелоран за сайта на английското издателство „Макмилън“:
Защо написахте „Четецът от влака в 6:27“?
Опитах се да подчертая важността на онова, невидимото, което съпътства живота на обикновените хора, на онези, които често остават незабелязани. Исках да покажа, че всеки от тях може би има необикновена, неочаквана история. В съвременния свят външният вид изглежда по-важен от всичко и постоянно съдим за хората и нещата от това, как изглеждат. Исках да покажа, че се водим от предразсъдъци и да подчертая, че дрехите не винаги правят човека. Но тази книга освен това е и обяснение в любов към четенето и книгите. Всички герои имат силна връзка с думите – думите, които четат, думите, които изговарят и не на последно място – думите на любовта. Думите са истинският герой на романа.
Това е първият Ви роман след два сборника с разкази.Беше ли предизвикателство това за вас?
Като автор на разкази романите ме плашат. Предимно заради размерите им. Страдах от нещо като комплекс от големи пространства, когато се случеше да напиша някой по-дълъг разказ. Страхувах се да не се загубя сред много страници. Същевременно вече ми беше омръзнало от разказите и исках да напиша роман. Когато създаваш герой, когато се обвързваш с този герой, имаш само няколко страници за него и после съжаляваш, че не си имал възможност да прекараш повече време с него, да му придадеш повече плътност. Това ми се случи с образа на четеца, който създадох преди няколко години за един разказ. Героят заслужаваше да е повече от фрагмент на разказ. Бях го „родил“ и по някакъв начин успях да го възродя на страниците. Знаех още тогава, че ще изживеем голямо приключение с него.
Разкажете повече за развитието си като писател. С какво Ви промени „Четецът от влака в 6:27“?
Обичам да отглеждам като в инкубатор в главата си историите поне докато не избият и не ги прехвърля на хартия. За „Четецът от влака в 6:27“ инкубационната фаза беше много дълга и продължи няколко години. Самия роман обаче завърших много бързо, за по-малко от три месеца. Избрах да пиша далеч от дома си и това ми помогна да се слея с героите си напълно. Беше невероятно удоволствие да играя с тях, да се правя на Господ. Тоталната свобода да пиша беше невероятно откритие и новост за мен, извор на огромни изблици от радост. Ако някой наистина да разбере процеса – пишех все едно изкачвам дървена стълба – крачка по крачка. Конструирах всяка глава като отделен разказ без да мисля за цялото. Това ми позволи да продължа напред без чувството, което всеки автор на разкази усеща, когато се сблъска с перспективата на романа.
Имате ли любимо изречение, или част от книгата?
Трудно ми е да кажа такова нещо. Все пак съм като баща, който трябва да предпочете едно от децата си. Където и да отворя книгата, чувствам конкретно вълнение от това, което чета. Например пасажа, в който Гилен изхвърля останките на златната си рибка в тоалетната. Тогава показва цялата си човечност. Има много вълнуващи моменти от сюжета, като онези, в които показва нежността си към приятеля си Джузепе. На някои места още се усмихвам, като случаят в обществената тоалетна. Понякога се смея с глас, като еротичното му четене. Писането на тази книга ми достави огромно удоволствие и се надявам да достави такова и на читателите.
Четецът се влюбва, след като намира „флашка“ с дневника на непозната жена. Разкажете Вие какви съкровища открихте.
Понякога се натъкваме на съкровища по най-неочакван начин. Най-големите съкровища съм открил в малкия си син, в първата му усмивка, когато беше само на няколко седмици, в начина, по който грейва личицето му. тогава видях лицето на моя баща, който беше починал три години по-рано. За миг собственият ми баща се беше върнал, очите му ме гледаха. Все едно беше се възродил в малкия ми син. Това е най-ценният подарък, който някога съм получавал в живота си.