Лира Литературно-рекламна Агенция
На 18 февруари Издателска къща „Хермес“ пуска романа „Да уловиш мечта“ от Барбара Делински. Известната писателка е родена и израснала в предградие на Бостън. През 1967 се дипломира като бакалавър по психология в университета „Тъфтс“, а през 1969 г. защитава докторска степен по социология в Бостънския колеж.
Преди да се отдаде на писателската си кариера, Барбара Делински е работила като изследовател в „Масачузетската общност за предотвратяване на насилието спрямо деца“ и като фотограф и репортер за „Белмън Херълд“. Била е член на борда на директорите на Центъра за борба с рака към Масачузетската болница, все още е член на президентския съвет на Националната коалиция за борба с рака. Живее в Ню Ингланд заедно със съпруга си, който е адвокат, и тримата им сина.
Творчеството й обхваща над 60 книги. След първите си стъпки в романтичния жанр тя бързо се ориентира към по-сериозната женска проза.
Романите й са преведени на 25 езика и се продават в милиони екземпляри по цял свят.
В „Да уловиш мечта“ двадесет и девет годишната Джейми има силна връзка с майка си – Каролайн. Заедно работят по хитовото риалити за ремонт на дома „Обнови го“! Каролайн е водеща на предаването, а Джейми – главен архитект на проектите. Продуцентите на шоуто обаче настояват Джейми да замени майка си, за да привлекат по-млада аудитория. Изоставена от съпруга си преди години заради по-млада жена, Каролайн е съкрушена. Тя е огорчена от предателството на дъщеря си и се чувства стара и ненужна.
Джейми не желае да измества майка си, но няма избор. В личния й живот също цари хаос. Баща й и втората му съпруга загиват при катастрофа и тя поема грижата за двeгодишното си полубратче. Годеникът й обаче не иска дете и постепенно се отчуждава от нея. Изведнъж подреденият й свят рухва и тя осъзнава, че се нуждае от майка си. Помощта обаче идва от неочаквана посока. На детската площадка Джейми среща бившия си съученик Чип, който сега е самотен баща. Тя се влюбва в него и за пръв път в живота си постъпва неразумно.
Джейми и Каролайн се опитват да намерят път една към друга. И разбират, че понякога силата и любовта могат да бъдат открити на неподозирани места.
ОТКЪС
Джейми Макафи си оставаше дете за родителите си. Нямаше никакво значение, че бе на двайсет и девет и финансово независима. За майка си и баща си тя беше малкото момиченце, чийто живот бе белязан от техния развод и вътрешната необходимост да угоди и на двамата, което беше и причината за тревогата й, докато караше през града за бърза закуска с баща си.
В ранната утрин улиците бяха тихи. Училищните автобуси още не бяха тръгнали, косачките бяха прибрани, а всички останали шумове, които можеха да се чуят в седем часа, бяха погълнати от плътната, лепкава жега. Юни беше необичайно горещ за Нова Англия. Влагата от миналата вечер се бе задържала в капана на гъстите кленове и дъбове и копринената блуза залепна за кожата й. Гюрукът на колата беше свален. За оставащите две пресечки включи климатика и насочи студената струя към врата си, но безпокойството оставаше.
Дори се усили, когато зави на ъгъла на „Саут Мейн” и „Гроув”. Сградите тук бяха реновирани от основния й конкурент Дъч Колониъл и мястото бе започнало да изглежда прекалено добре.
Разтревожи се още повече, когато се размина с „Ауди А5”, което изглеждаше съвсем като това на годеника й, но разбира се, не беше той. Брад Гриър бе напуснал апартамента й в шест часа същата сутрин, където обичайното сладко кафе в леглото бе преминало в обсъждане на датата за сватбата. Бяха сгодени от шест месеца, а все още не бяха определили дата. По нейна вина. Изцяло. Между снимките за Обнови го! и работата върху още двайсетина проекта не й оставаше време да си поеме дъх. Брад обаче беше изключително чувствителен в това отношение и тя изпита разкъсваща болка, когато си бе тръгнал обиден.
Нито й бе позвънил, нито й бе изпратил съобщение след това. Може би, ако имаше време, щеше да отскочи до квартирата му.
Но тя не разполагаше с време и това я върна към баща й. Той беше истинската причина за тревогата й. Знаеше, че този ден дъщеря му има основателна причина да бъде с Каролайн. Тя беше не само нейна майка, а и най-добрата й приятелка, при това за нея Джейми беше единственото й семейство. За разлика от Рой, който беше продължил да опитва. Два пъти. Джейми не прояви никакъв интерес към втората му жена и не изпита никакво съжаление, когато набързо сключеният брак приключи, но с третата му и настояща съпруга, която беше почти на нейната възраст, бяха станали приятелки. Още повече че баща й беше прекалено обсебен от Джесика и малкия им син, за да я остави да живее собствения си живот.
Естествено, ако не му трябваше за нещо.
Случаят очевидно беше точно такъв.
И все пак беше редно да му откаже.
Ала предишната вечер той беше прекалено настоятелен по телефона и отклони всеки опит да му възрази. Става въпрос за работа, каза накрая с необичайно сериозен тон. Навярно бе свързано с предаването, в което бяха ангажирани всички от рода Макафи, живеещи в града. Джейми предложи да отиде в офиса му към девет, но той остана непреклонен, че трябва да се срещнат, преди да се види с майка си.
Именно така се бе изразил. Преди да се видиш с майка ти.
Точно това я плашеше. Явно искаше да поговорят за Каролайн, но какво би могъл дай каже? Майка й бе станала главен дърводелец в „Макафи Хоумс” много преди да се омъжи за Рой, а раздялата им не бе променила траекторията на изгряващата й звезда. Бащата на Рой, Теодор Макафи, който ръководеше бизнеса, обвиняваше повече сина си за развода, отколкото бившата си снаха, която обожаваше. Всеки път, когато Рой се опитваше да я разубеди да приеме някаква поръчка, Тео отхвърляше възраженията му. Както и когато Каролайн искаше брезов или някакъв друг екзотичен дървен материал, а съпругът й заявяваше, че бюджетът им не го позволява.
От друга страна, даваше си сметка тя, причината за настойчивостта му би могла да бъде съвсем проста – като например да се грижи за двегодишния Тад, докато двамата с Джесика са на почивка в Европа, което със сигурност щеше да се отрази на работата й. Да си майка по цял ден беше доста тежко. Джейми беше свидетел на усилията на Джес, което й бе попречило да изгради професионална кариера. Но тъй като много обичаше баща си и обожаваше своя полубрат, знаеше, че не би могла да каже „не“.
Джейми не оправдаваше това „остави-всичко-и-идвай-веднага”, но нямаше как да му откаже. Единственото, което успя да предложи, бе да се срещнат в седем, за да може след това все пак да се види с майка си преди работа. Ето че и той се зададе, прекосявайки паркинга пред „При Фиона”, докато тя завиваше в пресечката. Махна му с ръка през спуснатия гюрук и паркира. Погледна в огледалото за обратно виждане и прекара пръсти през косата си, но за свое най-голямо огорчение, видя само луничките по носа си. Дотук с новия й скъп коректор. Жегата, очевидно, беше видяла сметката на грима, както и на годния за дишане въздух.
Примирена, тя се приведе да потърси захвърлените на пода обувки, плъзна крака в тях и слезе от колата толкова елегантно, колкото късата черна пола и високите токчета й позволяваха. Полата разкриваше стройните й крака, а токчетата добавяха сантиметрите, от които така отчаяно се нуждаеше. Комбинацията с бяла копринена риза би трябвало да произведе определено впечатление и съвсем не бе предназначена единствено за баща й. Това беше типичният „приемайте-ме-на-сериозно” стил, който използваше в дните, изпълнени със срещи. Повечето архитекти от нейната класа бяха по-възрастни от нея, а семейният бизнес, освен всички останали предимства, й бе осигурил и име, на което можеше да разчита.
Луничките не помагаха, но сега нямаше начин да ги скрие. Най-доброто за момента беше да изправи рамене и да върви, имитирайки самоувереност, което веднага рикушира в нея, щом дългата дръжка на чантата й се закачи за вратата. Това не беше особено достолепно, отбеляза мислено, макар да не й се случваше за първи път. Колкото по- координирана физически беше, когато се концентрираше, толкова по-конфузно изглеждаше, когато се разсееше. Освободи дръжката и продължи напред.
„При Фиона” беше елитно бистро, предлагащо най-добрата закуска в града, което означаваше, че дори в този ранен час щеше да е препълнено. На паркинга почти нямаше свободни места, а въздухът беше наситен със съблазнителния аромат на царевични кифлички, хрупкави пържени картофки и местния кленов сироп.
Когато стигна до баща си, той разговаряше с двама от най-добрите полицаи в Уилистън, които се прибираха у дома след нощно патрулиране. Мъжете я съпроводиха с очаровани усмивки, докато се опитваше да върви редом с Рой, който вече влизаше в закусвалнята. И веднага се потопи в работа, заговаряйки с агенти на недвижими имоти, адвокати, водопроводчици, собственици на магазини, съпрузи и съпруги – все местни и всички до един приятели. Уилистън се намираше само на двайсетина километра от Бостън. Дом за петнайсет хиляди жители, той се управляваше от Градски съвет, но ако имаше кмет, това непременно щеше да е Рой. Той беше винаги усмихнат, готов по всяко време да приема и изслушва и никога не забравяше имена. Тео бе правил същото в продължение на години, докато възрастта не промени сутрешната му програма. В онзи момент синът му с лекота бе заел мястото му. Като единствен голям работодател в града, без дори да се споменават множеството магазини, които дължаха съществуването си на тях, семейство Макафи се радваше на завидна репутация.
Всичко това беше заслуга на Рой. Фактът, че беше поразително красив, в никакъв случай не вредеше. С проницателните си кафяви очи и здравословния загар той изглеждаше доста млад за петдесет и двете си години. Сребристите нишки, появили се в косата му още преди десетилетие, като по някакво чудо бяха придобили пясъчен оттенък и макар да не знаеше със сигурност, бе готова да се обзаложи, че челото му е толкова гладко не без медицинска намеса. Не че го упрекваше за това. Той полагаше усилия да се поддържа във форма – вероятно и тази сутрин бе станал рано, за да тича, въпреки жегата. Сега, облечен в лека синя риза и елегантни сиви спортни панталони, имаше свежия вид на човек, излязъл преди малко изпод душа.
За Рой всичко се свеждаше до желанието му да задържи колкото може по-дълго младостта – младо тяло, младежко лице, млада съпруга. Иронията, разбира се, идваше от ежедневните опити на Джейми да изглежда по-възрастна от двайсет и деветте си години;затова често ги вземаха за брат и сестра. На него това му харесваше, но колкото и да се гордееше Джейми с баща си и полаганите от него усилия и, да, с външния му вид, установи за себе си, че подобно сравнение й е неприятно. Този ден не получи обичайния поздрав с прегръдка и познатото Здрасти, миличка, благодаря ти, че дойде – той просто обви собственически ръка около раменете й и веднага я въвлече в разговор за нещо незначително.
Но празните приказки не бяха нейната стихия. Можеше да говори надълго и нашироко за архитектурен дизайн, енергийна ефективност и дори обновяването на обикновена плевня, но никак не се интересуваше чия майка беше болна, на кого синът му постъпил в колеж или коя фирма щеше да отсече изсъхналия бор в центъра на града. Рой знаеше всичко това с подробности, тъй като Джес носеше клюките от фризьорския салон и ги споделяше с него. Джейми щеше да ги забрави само след две секунди. Но не и баща й. Той помнеше всичко до последния детайл и извличаше от информацията най-важното, което го правеше любимец на публиката.
Този път разговорът беше за времето. Дяволски горещо… не е на добро… задава се свирепа буря. Джейми се усмихваше и кимаше, но след няколко минути започна да прехвърля тежестта от единия висок ток на другия.
Майка й я чакаше. Днес беше рожденият й ден. Освен това бе претърпяла операция на китката преди по-малко от двайсет и четири часа. Джейми й бе изпратила съобщение, но й се искаше да бъде при нея.
Най-сетне Рой смени темата. Бистрото „При Фиона” приличаше не толкова на вагон-ресторант, колкото на квадрат от четири коли, заграждащи открита кухня. Декорът пресъзваше виртуално историята на града. Боядисаните в синия цвят на боен Фалкон стени бяха окичени с поставени в рамки снимки на завършващ гимназиален випуск от средата на миналия век; ламинирани първи страници на „Уилистън нюз” и предшественика му „Уилистън Крайър”, както и фотоси, ознаменуващи важни за града събития, като пожара през 1956-а, при който бе унищожен половината от центъра; виелицата през 1978-а, парализирала живота в продължение на седмици; първата титла на „Ред Сокс” през 2004-та в Световните серии след осемдесет и шест години – трофеят бе изложен в парка за радост на града, в който се бяха родили двама от играчите на отбора. Изрезки от стари вестници бяха подредени под дебелите стъкла на масите, но хаосът беше до тук. Пейките бяха тапицирани в успокояващо сиво, плетените подложки бяха подбрани в подходящ нюанс. Платнените салфетки, с които бяха увити приборите, съответстваха на цвета на стените. Джейми автоматично взе две веднага, щом се настаниха в сепарето, и подаде едната на баща си, който остави мобилния си телефон до нея.
Едва бяха успели да седнат и сервитьорката им донесе кана силно кафе, както той го обичаше, и сметана. След като чашите им бяха напълнени, Рой си поръча обичайния омлет с три вида сирене, а Джейми – любимата си фритата.
