Лира Литературно-рекламна Агенция
На 4 февруари излиза „Шепотът на сенките“ от Ян-Филип Зендкер, издание на ИК „Хермес“. Книгата е едновременно криминален роман и трогателна история за любовта и доверието, изпълнена с любопитни подробности за живота в Китай и Хонконг. „Шепотът на сенките“ е първа част от поредицата „Полетът на дракона“, която се радва на сериозен международен успех.
Ян-Филип Зендкер е роден в Хамбург през 1960 година. От 1990 до 1995 г. работи като кореспондент на немското списание „Щерн“ в Америка, а след това и в Азия до 1999 г. Година по-късно написва първата си нехудожествена книга – „Пукнатините във Великата китайска стена“. Живее в Берлин със съпругата си и трите им деца.
Дебютният му роман „Да чуеш ритъма на сърцето“ се появява на пазара в Германия през 2002 година и без медийна подкрепа се радва на умерен успех. Близо две години по-късно чудото се случва – хората започват да купуват книгата, харесват я и я препоръчват на приятели. Важна роля изиграват и книжарите, които я предлагат на клиентите си като четиво, подходящо и за мъже, и за жени, за млади и стари. В рамките на година само в Германия от „Да чуеш ритъма на сърцето“ са продадени десетки хиляди екземпляри! Почти десет години след романа се появява и продължението му – „Гласовете на сърцето“.
Най-новата му книга – „Шепотът на сенките“ – постига сериозен успех в Сърбия, Испания, Холандия и Германия.
Американецът от немски произход Пол Лейбовиц някога е бил амбициозен бизнес консултант, всеотдаен баща и любящ съпруг. След трийсет години в Хонконг обаче той изживява огромна лична драма и се разделя с жена си. Пол се изолира от социалната си среда и заживява в почти пълно усамотение на остров Лама. Влюбената в него Кристин се опитва да го върне към живота, но той няма сили да загърби миналото.
По време на едно от редките си пътувания до Хонконг Пол се запознава с американката Елизабет Оуен. Трийсетгодишният й син Майкъл, крупен инвеститор, е изчезнал безследно и отчаяната майка се нуждае от помощ. Въпреки че не желае да напуска острова и да се сблъсква с многолюдната тълпа в мегаполисите, Пол откликва на молбата й. Обръща се за съдействие към дългогодишния си приятел, полицейския детектив Джан. Трупът на Майкъл е открит, но китайското правителство прави всичко възможно да прикрие престъплението, за да не навреди на икономическите връзки със САЩ. Джан обаче подозира, че зад убийството се крие нещо повече, и започва свое собствено разследване.
Пол се оказва въвлечен в неравностойна борба с китайските власти и собствените си демони.
Ян-Филип Зендкер ни разкрива истинския Хонконг, за който туристите дори и не подозират.
Ню Йорк Таймс
Красиво и затрогващо описание на опустошителното социално наследство на Китайската културна революция.
Буклист
Роман за новия Китай, коренно различен и в същото време в голяма степен неразривно свързан със стария. „Шепотът на сенките” ще ви докосне и ще ви разкрие една непозната страна, чиято култура и история са оформени от американския капитализъм и собствения й комунизъм.
Атика Лок, бестселърова авторка на „Ню Йорк Таймс“
Истинска наслада за читателите! Препоръчваме на всички, които се интересуват от Китай.
Радио Дойчекултур
Интервю с автора
Надявам се, че чрез поредицата „Полетът на дракона“ читателите ще зърнат истинското лице на Хонконг и Китай и ще разберат по-добре хората, които Културната революция белязва за цял живот
Какво ви вдъхнови да напишете поредицата „Полетът на дракона“?
В продължение на четири години работих като кореспондент на списание „Щерн“ в Азия и имах възможността да опозная Китай и хората там. Смятам, че европейците и американците имат погрешна представа за китайците и тя се дължи основно на факта, че те полагат огромни усилия да крият чувствата си пред чужденците. Затова често изглеждат пасивни и сдържани. Но аз имах възможността да се сприятеля с няколко китайци и да осъзная, че нещата далеч не са такива, каквито изглеждат. Че зад всяка история се крие друга история. Ултрамодерните космополитни градове с небостъргачите са само фасада, зад която е скрито истинското лице на Китай. Една необятна страна, в която хората се чувстват несигурни, независимо от натрупаното богатство. Страна, която въпреки бързо развиващата се икономика, остава слаба във вътрешността си. И все още се намира в капан, защото на народа й е забранено да се изправя срещу призраците от миналото си. Надявам се, че чрез поредицата читателите ще зърнат истинското лице на Хонконг и Китай и ще разберат по-добре хората, които Културната революция белязва за цял живот.
Вие сте известен немски журналист, какво ви накара да се насочите към писателското поприще?
Винаги съм мечтал да напиша книга – като тийнейджър пишех стихове и започвах поне десет романа, но така и не стигнах по-далеч от двайсетата страница. Обезкуражен, се оттеглих за двайсет години – започнах работа по дебютния си роман „Да чуеш ритъма на сърцето“ чак на тридесет и седем! Наистина не знам откъде ми хрумват всички тези идеи, но за мен именно в това се крие магията и мистерията на писателския занаят. За мен писането е приключение, пътуване, на което се отправям с надеждата да науча нови неща и да израсна като личност.
Кои автори са ви оказали най-голямо влияние?
Габриел Гарсия Маркес, Албер Камю, Арундати Рой и Томас Бернхард са само част от авторите, които са ми въздействали и продължават да ме вдъхновяват.
Какво четете в момента?
Току-що завърших романа „Аз преди теб“ от Джоджо Мойс и много ми хареса.
Коя е любимата ви книга?
Не мога да избера само една, прекалено много са. Това е все едно да си избереш любимо дете – невъзможно е.
По какво работите в момента?
По филмовия сценарий на „Да чуеш ритъма на сърцето“. А след това се надявам да имам достатъчно време и за третата книга от серия „Полетът на дракона“.
Откъс от книгата
Пол слезе последен от ферибота и бе посрещнат от ужасна гледка: две къртачни машини разбиваха участък от асфалта, а до тях ръмжащи автобуси изпускаха черни облаци изгорели газове. Иззад загражденията на строителния обект се носеше такъв оглушителен грохот, че Пол изтръпваше при всеки нов удар и скоро почувства болка в ушите. Навсякъде край него забързано се носеха тълпи от хора, постоянно някой минаваше точно пред него и го блъскаше, ако застанеше неподвижно. Той стигна на бегом до едно такси, което го закара до последната спирка на влакчето, превозващо туристите до върха; оттам започваше пешеходна пътека нагоре. Разликата във височината беше около петстотин метра; преди Пол изминаваше разстоянието без проблеми, а в някои дни дори се изкачваше с Джъстин на гърба.
Той отпи голяма глътка вода от бутилката, вдигна раницата си и пое нагоре. Тесният път подмина „Мей Тауър 1“, „Мей Тауър 2“ и „Мейфеър“ – невероятно скъпите жилищни комплекси, напомнящи безлични сателитни градове, в които апартаментите струваха милиони хонконгски долари. Двамата с Мередит бяха притежавали два големи апартамента в „Мейфеър“, които продадоха три пъти по-скъпо от първоначалната им цена по време на имотния бум през 1997 г. С част от печалбата Пол купи къщата на остров Лама и живееше от лихвата върху останалата част.
Той свърна по пътеката Чатам, която се отклоняваше от пътя и изчезваше в гъста тропическа растителност. Изкачването бе стръмно и Пол почувства напрежение в прасците и ходилата, в бедрата и коленете си, които поемаха тежестта на неговите близо седемдесет килограма. Дебела пелена от облаци, сиви като пепел, притискаше града от седмици. Сутринта обаче се бе поизяснило и слънцето пробиваше от време на време, превръщайки изкачването в преход през гигантска парна баня. Тук дърветата бяха толкова дебели, че приличаха на солидна зелена стена; целият шум от трафика беше сведен до глухо бучене в далечината; вместо рева на колите, той чуваше птици и щурци. Спря да си почине, довърши първата еднолитрова бутилка с вода и се опита да освободи съзнанието си от мисли.
Успя да се изкачи за по-малко от два часа. Последните триста метра по Финдли Роуд бяха лесни за него и той достигна целта си с бавни, но ритмични и леки стъпки. Преди да заобиколи върха по Лугард Роуд, му се прииска да си вземе кафе и парче лимонова торта – ритуал, който извършваха с Джъстин. В кафенето беше ужасно студено. Пол мразеше леденото дихание на климатиците; имаше чувството, че е затворен в хладилен склад. На тялото винаги му трябваха няколко минути, за да свикне с новата температура.
Кафенето беше необичайно празно. Някаква двойка се бе сгушила в единия ъгъл – младеж със слушалки и момиче, което говореше по телефона. Възрастен мъж четеше Саут Чайна Морнинг Поуст, а една жена разглеждаше съсредоточено карта на града. Беше се настанила в съседство с масата до прозореца, където двамата с Джъстин сядаха почти всеки път. Пол си взе кафе и парче торта и зае мястото, което му навяваше толкова много спомени. Оттук гледката към града имаше някакъв сюрреалистичен оттенък. Понякога му минаваше мисълта, че ненаситният град долу е само плод на въображението му: жилищните блокове като кошери, построени толкова дръзко върху стръмните склонове, небостъргачите в центъра и района Козуей Бей, пристанището със стотиците плавателни съдове, сновящи усърдно напред-назад като мравки. За да е сигурен в съществуването им, трябваше да вярва изцяло на очите си. Дебелото стъкло на прозореца превръщаше гледката в лишен от шум и миризми спектакъл; колите, корабите, хеликоптерите и самолетите се движеха като в ням филм. Пол си спомни идването си тук преди тридесет години. Тогава беше убеден, че британската колония е само временна спирка по пътя му към Китайската народна република. Възнамеряваше да остане не повече от една-две години. Пекин беше действителната му дестинация; щеше да се премести там веднага след като се подобри политическата обстановка след Културната революция. Пол остана в Хонконг, защото политическите борби в Китай бяха продължили много по-дълго, отколкото бе очаквал, а също и защото тук му хареса. Без реално да го осъзнава, Хонконг се превърна в негов дом – единствения дом, който познаваше. Остана запленен от този град, построен от бежанци за бежанци. Заетостта на хората, които бяха изгонени от родните си земи, определяше духа на дните и нощите тук – безпокойството на бездомните, страха на преследваните. Преди да се оттегли на Лама, непрекъснатата суматоха и липсата на тишина и покой не го отблъскваха; напротив, те донякъде отразяваха собственото му безпокойство и го караха да се чувства част от някакво цяло – чувство, което никога преди не бе изпитвал.
– Тук ли живеете?
Пол отначало не разбра откъде идва гласът. Той така се стресна, че едва не изпусна парчето лимонова торта от вилицата си.
– Или сте тук по работа?
Беше жената от съседната маса. Пол прецени, че сигурно е американка. Никой друг не би захванал разговор с непознат на публично място просто ей така. Често му се бе случвало да се отбранява от разговорливостта в стил „здравейте-откъде-сте“ на някой американски пътник, седящ до него в самолета.
– Не, живея тук – отвърна Пол.
– О, колко интересно. Може ли да попитам дали живеете тук отдавна?
– От тридесет години – каза кратко той. Не искаше да оставя впечатлението, че се интересува от продължението на разговора.
– Тридесет години! Божичко, как издържате сред това множество от хора?
Пол погледна към жената. Съдейки по лекия характерен акцент, вероятно беше от Средния запад. Беше слаба, спортен тип, носеше светлокафяв костюм с панталон, бяла риза и перлена огърлица. Ръцете й потрепериха, когато повдигна чашката си кафе. Бяха нежни, фини ръце с дълги пръсти със златни пръстени, единият от които бе украсен с малки диаманти, но дори блещукащите на светлината скъпоценни камъни не можеха да прикрият треперенето. Пол не се наемаше да познае възрастта й. Лицето й изглеждаше много по-младо от ръцете й; то бе учудващо гладко и лишено от бръчки, но гънките на шията й бяха като на по-възрастна жена. Можеше да е както на четиридесет и пет, така и над шестдесет. Тя имаше от онези изключително гладки лица, които се стремяха да издават колкото е възможно по-малко, тренирани в прикриването на болки и притеснения, на следите, които животът бе оставил. Носеше гуменки, но панталоните, блузата и най-вече сакото й бяха твърде топли за сезона. Очевидно бе свикнала на климатици. Вероятно бе взела такси директно от хотела до върха и още не бе усетила горещината и влагата. Той не каза нищо с надеждата мълчанието му да прекрати разговора.
– Не ви ли притесняват тълпите? Или се свиква с времето?
Пол си пое дълбоко дъх и отговори, за да не изглежда неучтив:
– Живея на Лама, един малък остров. Там е по-спокойно.
Тя кимна, сякаш това обясняваше всичко.
– Сигурно много пътувате из Китай?
– Преди пътувах, така е. Но вече не толкова. А вие?
Веднага съжали за въпроса си. Какво правеше, за бога? Как можеше да е толкова глупав да й задава открит въпрос? Тя сигурно само това и чакаше. Сега щеше да му разкаже всичко за пътуванията си в Китай или за пътуванията на приятеля или съпруга си, за необичайните маниери на масата, за оригването и пърденето и шумното хранене. За малките деца, които не носеха пелени, а просто акаха на улицата през процепа на панталонките си. Или за небостъргачите в Шанхай и скъпите мерцедеси и беемвета по улиците, които не е очаквала да види в комунистическа страна. И накрая, помисли си Пол, щеше да го попита дали е истина, че китайците разбиват черепите на маймуните и с наслада изсмукват мозъците им. Но вместо да го залее с потока от думи, от който се опасяваше, жената мълчеше и за първи път го погледна право в лицето. Стана му неловко. Познаваха ли се? Имаше чувството, че я е виждал някъде преди. Всъщност почти беше сигурен. Големите сини очи. Пронизващият поглед. Безпокойството в погледа й. Нервността. Треперенето. Страхът. Струваше му се толкова позната, сякаш не са се виждали от вчера. Познаваха се отнякъде. Но откъде?
– Познаваме ли се?
– Не мисля.
– Изглеждате ми позната. В банка ли работите? Може би познавате бившата ми съпруга, Мередит Лейбовиц?
– Не.
Пол се замисли. Може би живееше в града и са се виждали в училището на Джъстин?
– Имате ли деца?
– Да, син.
Тя отмести поглед встрани и се изправи. Силите й сякаш я напуснаха по средата на движението и тя задържа дъха си за момент и се отпусна обратно на стола. Опита отново, като се хвана за масата, политна и се върна на мястото си.
– Зле ли ви е?
– Само ми се вие свят – каза тя с отслабнал глас. – Кръвообращението ми не е наред. Тукашният климат не ми понася.
– Да ви помогна ли? Искате ли вода?
– Може би малко вода. Благодаря.
Пол стана и отиде до бара. Изведнъж чу зад себе си скърцане на столове и глухо тупване. Когато се обърна, жената бе изчезнала. Вгледа се отново и я видя да лежи на земята между масите.
Линейката от болница „Матилда“ пристигна след няколко минути. Елизабет Оуен беше в съзнание, макар и смъртнобледа. Седеше облегната на стената и отпиваше глътки вода. Пол бе коленичил до нея. Тя не искаше да отива в болницата. При никакви обстоятелства. Искаше да се върне в хотела си. Съпругът й я чакаше там. Жената обясни, че е с ниско кръвно налягане от години и просто е забравила да си изпие хапчетата сутринта. Нямаше основание да я вземат в болница. Екипът от линейката прибра оборудването си и Пол помаха на едно от такситата, които чакаха в дълги редици за клиентите от върха.
Елизабет Оуен бе отседнала със съпруга си в хотел „Интерконтинентал“ в Цим Ша Цуй, откъм страната на Коулун. Пътуването с таксито й се стори безкрайно. Попаднаха в задръстване на Пийк Роуд заради ремонт на пътя; автомобилите се движеха по тесния път към центъра със скоростта на пешеходец. Достъпът към тунела Крос-Харбър бе затруднен, както се случваше почти всеки ден. Те не разговаряха. Елизабет Оуен остана със затворени очи през повечето време. Пол забеляза няколко сълзи по бузите й, но не я чу да плаче. Поколеба се дали да не я попита защо е тъжна и дали може да й помогне, но веднага отхвърли мисълта. Защо му бе да се забърква? Какво значение имаше тази жена за него? Щеше да я откара в хотела й и да се увери, че там има кой да се погрижи за нея и че ще се обадят на съпруга й. Щеше да й остави телефона си, в случай на нужда. Това трябваше да е достатъчно. Нямаше сили да стори повече, дори да искаше. Пол усети, че последният час го бе изтощил. Бе разговарял повече, отколкото обикновено изговаряше за седмица. Искаше да се върне на Лама. Да се прибере вкъщи. При спомените си.
Елизабет Оуен. Името не му говореше нищо. Дали не я бъркаше с друг човек? Или наистина се бяха виждали преди? Но къде? И ако е така, защо тя се държеше така, сякаш не се познават?
