Лира Литературно-рекламна Агенция
Светослава КРЪСТЕВА
„Орехови двори“ е най-мъдрата книга, която съм чела от години. Макар и с една идея по-бавна и с повече от нужните препратки и истории в историите, това е шедьовър.
Четейки „Орехови двори“, не спрях да се чудя романът повече въпроси ли задава или точно обратното – дава всички отговори, но в нетипична форма. Защото още първата страница изненадва неподготвения читател с уточнението, че началото се поставя от глава XV, а финалът ще настъпи с последните думи от глава I. Поради тази причина текстът на „Орехови двори“ е преди всичко изключително майсторски изпълнено предизвикателство към закърнелите ни възприятия.
За нас, читателите, традиционните истории имат начало, завръзка, кулминация, финал; понякога изпадаме във въодушевление, когато историята започва от средата. Или пък чувстваме интелекта си поласкан, когато попаднем на роман речник („Хазарски речник“ на Павич) или многофасетъчна история („Папагалите от площад Арецо“ на Шмит), или текст, оформен в барокови музикални форми („Доброжелателните“ на Лител).
А „Орехови двори“ е нов вид – в началото се срещаме с Диана Делавале, чиято полудяла от старост 97-годишна майка е починала. И няма да научим нищо повече за това семейство след смъртта на Лудата Манда, но през всяка една от 15-те глави ще се връщаме с 10 или 20 години назад в историята, за да видим полудялата старица като шокиращо цинична баба, като тероризираща дъщеря си майка, сдобила се с дете късно, като жена, непреживяла обидата от изневярата и погълнала може би фаталната доза горчилка, а после като изоставено от първата любов момиче, като загубено в родното си семейство дете и най-накрая като поело си първа глътка въздух бебе – Регина, която ще премине като вечната отправна точка през цялата история на „Орехови двори“. Авторът Миленко Йергович ще ни срещне още с всички измамници, крадци, любовници, шивачки, моряци, психиатри, капитани и рибари, пристанищни курви, медицински сестри, кръчмари, луди нещастници и убийци, които на фона на историята на Балканите от последния век оставят своята следа върху живота на един човек, която се отразява на всички около него. „Орехови двори“ е балканският ефект на пеперудата. Текстът е като килим – една нишка ако излезе от мястото си, нищо вече няма да е същото. Ако бащата на Регина не беше роден от родители на преклонна възраст, ако не беше изпратен в Сараево да учи със стипендия от краля, ако там не беше останал сам, бит от съученици, неспособен да се справи със света… всичко 50, 60 или 80 години можеше да е различно.
„Орехови двори“ е голямото напомняне, че ние сме такива, каквито сме, заради всяка глътка въздух, заради всяка нишка, вплетена в душата ни, заради всеки спомен от детството, който вече сме забравили, заради всяка милувка, прегръдка или шамар. А сме ги получили от хора – близки и далечни, но появили се в живота ни – които са се научили да ги дават от други такива хора. И на всички тях е влиял животът, беднотията или богатата реколта, войната, в която са загинали всички мъже или вярата, която им е била наложена насила, обичта къч царя или страхът от султана, съседът турчин или морският вятър, изкривил прозорците и влязъл завинаги като студ в нечии кости и сърце.
„Това беше краят. Но и началото на един живот: По някаква причина изглеждаше така. Ражда се дете, а онези, които го посрещат – при цялата радост и щастие, – усещат, че все пак е настъпил някакъв край. И че нататък, поне що се отнася до тях, вече няма нищо. Въпреки това чувството не е тъжно, по никакъв начин, и в него няма страх. Август не усещаше страх. Нито дядото, нито Рафо. Нито Ката. Но на някого от тях, трудно е сега да знаем на кого, понеже душите им се преливаха една в друга, а мислите забравяха чии са, му мина през ум колко леко щяхме да си отиваме и как смъртта щеше да идва, без да буди капчица страх, ако умирахме в същата постеля и в същото време, докато на света идва дете. Такива мисли, също като сънищата, бързо се забравят. И чувството, с което те спохождат, изчезва, та човек мое и да се засрами от тях. Или да си помисли, че някой тук е излъгал някого за нещо“.
„Орехови двори“ е предизвикателство пред съвременния читател, който все повече свиква с кратките форми, с нелинейната литература, с пъзели от текстове. След разочарованието от „Хамамът Балкания“ си върнах радостта от голямата (и като обем, и като качество) балканска литература. Тук сравняват Миленко Йергович с Иво Андрич и Никос Казандзакис и според мен има защо.
